Представена публикация

СПИСАНИЕ „ВКУСОТИИ В ЧИНИИ“ Е ВЕЧЕ ПО ПАВИЛИОНИТЕ!

Имаме ли нужда от добра вест? Да! - Ето я: "Вкусотии в чинии" - тържество на добрият вкус с повече от 100 рецепти в брой 8 ...

сряда, 5 септември 2018 г.

"НОКТЮРНО №5" Маргарита Мартинова - стихове




НОКТЮРНО №5

Тъй кратко беше хубавото лято!
Набързо после всичко пожълтя.
На паметта в коктейлната чаша
се смеси слънцето
със мъничко тъга.

Добавих спомена – когато ни валеше,
а ти ме криеше с прегръдка от дъжда,
в живота си, и в моя, се кълнеше,
че сме във „Петият
сезон – на любовта“.

Без обич. С обич. Идват снеговете.
След тебе времето от мъка подлудя.
С чертички отбелязвах часовете.
По име виках те
пред всякоя врата.

Сезоните се трупат оттогава.
А „Петият…“ във дън гора се скри.
По улиците с теб се разминавам.
Но ти не ме позна.
Не ме откри.

Маргарита Мартинова

вторник, 4 септември 2018 г.

"СОЛЕНИ ВРЕМЕНА" Маргарита Мартинова – стихове




                        МИСИЯ


Потрябва ли ти щипка сол,
недей отива при морето да я търсиш.
Не я търси и при съседа си дори.
Солта е пламък – ще те изгори,
ако не знаеш, как да я поръсиш.

И не морето е солено, а потта,
на паднала край снопите жена,
когато слънцето без милост е разстлало
горещи въглени по цялото й тяло.

И не морето е солено! А кръвта,
пропита в куртката пробита на войника.
Прострелян върху нечия земя,
защото е отишъл неповикан.

Не е сравнимо даже със скръбта
на майките, във черно забрадени.
Със сълзите по детските уста,
разбити от шамари зашлевени.

Нали не чини пукнат грош солта,
преди да я поръсиш върху хляба?
Така са простички житейските неща.
Но щипка сол, все пак, ще ти потрябва.
Усещаш ли – безвкусна е солта,
дори да си изял и два чувала?
Щом сили не набираш след това,
живота си да почнеш отначало.

Тя има вкус. И има своя смисъл,
когато да помагаш си орисан.
Готов си да умреш. Да защитиш.
Последният си залък да делиш.

Да кажат, че солта си на земята.

Че имаш мисия и тя е свята...

                 Маргарита Мартинова

петък, 31 август 2018 г.

"ПРИТВОРНА КРОТОСТ" – Маргарита Мартинова - стихове








ПРИТВОРНА КРОТОСТ

Привличаше ме. Идвах всеки ден.
Онази сутрин пак се гушна в мен.
Погалих го по гривата пенлива.
Облиза пръстите ми нежно и игриво.
Уж е море, а кротко, като куче,
в краката ми да ляга се научи.
И изведнъж…
Извади нокти,
яростно се плисна,
лицето ми в гърдите си притисна.
Не сред искриците
игриви на вълните,
бях в черния корем на дълбините.
Потънала бутилка със шампанско –
летят балончета,
като на празник.
Все повече  гърдите  се изпразват.
Там Бог – ни вижда, нито те опазва.

На глътка въздух
мержелее се брега.
Ще чуят. Но не мога да крещя.
На глътка въздух съм
от твърдата земя,
където са животът, любовта.

„На глътка въздух“!

И нея се опита да ми вземе
с притворна кротост тихата вода!
Умилкваше се, лизваше ръка.
На сън дори скимтенето й чувах.

Отблъснах се от дъното едва.
И до брега, не зная как, доплувах.





            Маргарита Мартинова

понеделник, 27 август 2018 г.

„LA BOHEME“ Маргарита Мартинова - стихове






Като върна лентата назад – имала съм и по-красиви дни от днешните...

„LA BOHEME“

Целуна ми ръка, погледна ме в очите
и каза: „Аз съм твоята съдба!“
Не зная откъде си го измисли –
с бохемската си, нагла красота!
Какво разбирах от Париж тогава?
Момиче с плитка върху русата глава.
Не с трюфели, закусвах със попара.
Мечтаех – да се махна от дома.
И се натичах. И се напътувах.
Но жаждата за път е болест зла.
И все си недопил. Все ти се струва,
че искаш още капчица вода.

О, чудеса – Париж е вашто име!
Сред влаковете, на перона „Гар дьо Ест“,
се чух да шепна думите: „Води ме!
От тук нататък има само – Днес!“

Денят е – Сена! Със разпусната коса.
Мостовете – блестящи диадеми.
Водата сплитахме – вълна подир вълна,
докато мракът дойде да я вземе.

Нощта е, чак до сутринта – „Шанз Елизе“!
В хамак, изплетен от лъчи и звуци,
люлеят клоните със влюбени ръце,
смехът й под дъждовните капчуци.

А сградите – със вход, като икона.
В галериите – тихо, като в храм.
Матис! Моне!
Да стигнем до амвона,
покорно чакахме със часове.
Там станали по-равни от вода –
Бог ни отваряше врата подир врата.
           
От "вернисажа" на Монмартр, сред платна,
опънати направо под небето,
най-хубавата си картина ми избра,
пропита с дъх на есен и кафета.

И как да хвърлиш камък, как да кажеш:
„Париж е друг. И по-красив е бил!“
Обикнеш ли го – гените си даже,
сърцето си, очите – си сменил.
Немитите му улички – си му простил.
И Кулата – с наивната суетност.
И Плас Пигал – с разюзданата цветност,
с платената любов, едва не по закон.

Дори да те качат, като Вийон,
на ешафода 
и оттам ще изкрещиш:

„Дайте ми още глътка от Париж!“


Маргарита Мартинова



БЕЗПЪТИЦИ (Особености на националния манталитет) Маргарита Мартинова - стихове




БЕЗПЪТИЦИ
(Особености на националния манталитет)

Искам да е събота – а е неделя!
Искам да е лято,
а е сняг.
Искам да се радвам, но не смея!
Искам да крещя, а ме е страх.

Нося всички ябълки във коша,
във едно със
гнилите сред тях.
Нито съм добра. И нито – лоша.
Нито бедна. Ни забогатях.

Златната среда не я нацелих.
На два стола –
в процепа стоя.
Принц на бял кон също не намерих.
Не успях и... да се проваля.

Вечер си мечтая на балкона:
да се преродя
в съвременна `д Арк:
да налагам с меча си закона;
да разсичам възлите с замах.

Но си викам: „Мно-о-го е високо!
Бог не ме е
надарил с крила.
Царската корона е жестока,
непосилна – нейната цена.”

Закъснявам! Вече е неделя.
Другите се връщат. Чувам смях.
С тях не бях.
В безликата постеля,
през глава се шмугнах и заспах.

Маргарита Мартинова



неделя, 26 август 2018 г.

David Vendetta ft. Akram - Unidos Para La Musica

ДЪРЖА ТЕ В РЪЦЕТЕ СИ, БЕЗ ДА ТЕ ПРИТИСКАМ, ГЛЕДАМ ТЕ В ОЧИТЕ – БЕЗ ДА ПОКАЗВАМ ИЗГАРЯЩАТА СИ СТРАСТ, ДОКОСВАМ ЛИЦЕ ДО ЛИЦЕТО ТИ – БЕЗ ДА ТЕ ЦЕЛУВАМ. ВСЯКА ФИБРА НА ТЯЛОТО МИ ТЕ ЖЕЛАЕ – НО НЕ ТЕ НАРАНЯВАМ С НИТО ЕДНО МОЕ ДВИЖЕНИЕ. ТОЗИ ТАНЦ Е КАТО МЕЧТА – ВСИЧКО ПРЕДСТОИ ДА СЕ СЛУЧИ...

"И ЗАКЛЮЧИ ВРАТАТА!" – IN MEMORIAM, НА БОРИСЛАВ








И ЗАКЛЮЧИ ВРАТАТА!

От днес отавам само аз!
Последна ябълка
върху "Дървото но живота".

Пристъпих прага. Беше тихо.
Ключа оставих под вратата.
Стоеше зад гърба ми къщата,
захапала юмрука си да не заплаче.
За Горе, няма ред.
Но никой
не знае тайните
на Божата погача.

И все остава нещо недовършено -
игла, побита на шевицата в сърцето.
Оградата, със тараби прекършени -
със отпечатък
на баща ми от ръцете.
И крачка, след която
всичко свършва,
без да извикаш даже:
Помогнете!"

Преди, пътувах, зиме, лете.
Да пия варовитата вода.
Тук се научих стихове да пиша.
Да плача върху пясъка сама.
И едновременно го мразех и обичах,
града с черупка
на седефена рапана.
Отвътре – се задъхвах и не дишах -
Отвън – бълнувах
за солената му пяна.

Отвя ме вятърът навътре, към брега.
По яко и от бурен се прихванах.
Днес се завърнах
да си взема сбогом само.
А ябълката вече бе в пръстта.
Съвсем самичка къщата остана.

Последно - трябваше
свещта да угася...

Маргарита Мартинова


"ДО ПОСЛЕДНА ГЛЪТКА ЩЕ ГО ИСКАМ" Маргарита Мартинова – стихове






ДО ПОСЛЕДНА ГЛЪТКА ЩЕ ГО ИСКАМ

Целуна ми ръка, погледна ме в очите
и каза: „Аз съм твоята съдба!“
Не зная откъде си го измисли –
с бруталната си, нагла красота.

По слава е надминал Казанова.
Описано е в не един роман.
Скритом отпивахме от сладката отрова
на многоженната любов на Мопасан.

Какво разбирах от Париж тогава?
Момиче с плитка върху русата глава.
Не с трюфели, закусвах със попара.
Мечтае да се махна от дома.

И се натичах. И се напътувах.
Но жаждата за път е болест зла.
И все си недопил. Все ти се струва,
че искаш още капчица вода.

Докато… не извика мойто име
сред влаковете, на перона „Гар дьо Ест“.
Погледнах го. И казах му – Води ме!
От тук нататък има само – Днес!

Доведе Сена, вярвай, на крака!
Сънлива, със разпусната коса.
Със мостове – блестящи диадеми.
С него я сплитахме –
вълна подир вълна,
докато мракът дойде да я вземе.
Наведе клоните. Които със ръце,
в хамак, изплетен от лъчи и звуци,
люлееха по здрач „Шанз Елизе“.
С „Мерси!“ - да отговарям, ме научи.

Показа сгради – с вход, като икона.
В галериите – тихо, като в храм.
Дали Сезан ще е, Моне
или Горгона,
стояхме, чакахме със часове за там.
Попита ме – с какво е по-различен
поклонникът тук – от Гоген?
От животвореца на статуи – Роден,
от уличният музикант - отличен?
Те всички стават равни на мига,
когато в храма преклонят глава.

Бяхме в Монмартър след това.
Картина за подарък ми избра.
Пихме кафета. Ядохме и миди.
Заклехме се – отново да се видим.

Не давам никой външен да ми каже -
Париж какво е. Нека замълчи!
Който е бил там – гените си даже,
очите си, душата, е сменил.

И ако някой ден и ти, като Вийон,
на ешафода, Маргарито, се качиш,
последните ти думи ще са стон:
„Дайте ми още глътка от Париж!“

Маргарита Мартинова