Тъй кратко беше хубавото лято.
Внезапно после всичко отмиля.
В коктейлната чаша на тъгата
горчив пелин
прибави
есента.
Велико лято! Винаги валеше.
Целуваше се, милваше дъжда.
От капките си сребърни тъчеше
милувки
върху двете ни
тела.
Разтапяше с тих ромон часовете
на ласките – в горещата вода,
на думите – в магичните куплети,
на чая
недопит –
във сладостта.
Безвремие, превърнато в планети,
в абстракции, превзели мисълта,
в Шагал с летящи, нежни силуети.
Внезапно
този дъжд
се изваля.
Пропи се между мокрите павета,
смали се, изсушен до самота.
Оставях нощем лампата да свети.
Събуждах се
и почвах
да крещя:
Танцува ми се! Сред листата. Бавно.
Прегръща ми се! С есента. И с теб.
Напива ми се! Тъжно ми е. Жадно.
Пак искам да валиш, мой дъжд, проклет!
