„LA BOHEME“ Маргарита Мартинова - стихове

Като върна лентата назад – имала съм и по-красиви дни от днешните...

„LA BOHEME“

Целуна ми ръка, погледна ме в очите

и каза: „Аз съм твоята съдба!“

Не зная откъде си го измисли –

с бохемската си, нагла красота!

Какво разбирах от Париж тогава?

Момиче с плитка върху русата глава.

Не с трюфели, закусвах със попара.

Мечтаех – да се махна от дома.

И се натичах. И се напътувах.

Но жаждата за път е болест зла.

И все си недопил. Все ти се струва,

че искаш още капчица вода.

О, чудеса – Париж е вашто име!

Сред влаковете, на перона „Гар дьо Ест“,

се чух да шепна думите: „Води ме!

От тук нататък има само – Днес!“

Денят е – Сена! Със разпусната коса.

Мостовете – блестящи диадеми.

Водата сплитахме – вълна подир вълна,

докато мракът дойде да я вземе.

Нощта е, чак до сутринта – „Шанз Елизе“!

В хамак, изплетен от лъчи и звуци,

люлеят клоните със влюбени ръце,

смехът й под дъждовните капчуци.

А сградите – със вход, като икона.

В галериите – тихо, като в храм.

Матис! Моне!

Да стигнем до амвона,

покорно чакахме със часове.

Там станали по-равни от вода –

Бог ни отваряше врата подир врата.

           

От "вернисажа" на Монмартр, сред платна,

опънати направо под небето,

най-хубавата си картина ми избра,

пропита с дъх на есен и кафета.

И как да хвърлиш камък, как да кажеш:

„Париж е друг. И по-красив е бил!“

Обикнеш ли го – гените си даже,

сърцето си, очите – си сменил.
Немитите му улички – си му простил.
И Кулата – с наивната суетност.
И Плас Пигал – с разюзданата цветност,
с платената любов, едва не по закон.

Дори да те качат, като Вийон,
на ешафода 
и оттам ще изкрещиш:

„Дайте ми още глътка от Париж!“

Маргарита Мартинова