Винаги, винаги, ама винаги, когато взема награда, след – на Оня, който от небето движи делата ни по Земята, ще благодаря на моите приятели от Стената и на най-близките хора! Защото знам, че те ме подкрепят най-чисто и ще се зарадват толкова искрено, колкото и аз.
И ще благодаря на журито – на тези поети, които не изтъкнаха себе си, както обикновено се прави в такива случаи, не се опитаха да засенчат участниците и призьорите. Защото, просто, творците от журито са имена и нямат нужда от допълнителни 5 минути слава.
И ще благодаря на организаторите, които не заметоха приключването на конкурса под килима – все едно това е някакво поредно мероприятие и участващите в него са просто фигуранти. Не, организаторите направиха да се превърне събитието в празник - в който всяка от страните да получи своята доза радост от публичността.
И ще представя пред вас стихотворенията си на Стената, но ще споделя – защо избрах цикъл стихотворения по конкурсната тема „Жената - любима…“, в които се говори не за нежността в любовта, а за страданието през войната. Защото жените във всички войни по света се превръщат в лъвици, които бранят децата си или в светици, които отиват на небето.
И избрах в темата „майка" – онова срутване в световете на майките, минали през мелницата на прехода, срутване, в което е останал единствен лъч - надеждата, че
нереализираното от тях ще могат да постигнат техните деца.
И избрах още в темата „майка“ - да се почувства онова съпричастие към съдбата на хиляди майки, оставени в несрета, самота и бедност - за които все още не можем да направим нещо повече от съчувствие (проблемът, както нравствен, така и социален).
И за моя радост - бях разбрана…
Маргарита Мартинова
---------------
НЕВЕСТИ НА ВОЙНАТА
Жените носеха войната
под сърцата си,
заченали след удари с приклади.
Не им личеше – стари или млади,
очите им
все гледаха в земята.
Жените криеха
под шалове телата си
и семето с насилие засято.
Живееха за хляба на децата си,
с надежди и със сълзи
го соляха.
Посред нощѝте
за косите ги извличаха,
подмятаха по пристани и гари.
На корабни въжета заприличваха
ръцете им с охлузените рани.
„Невести на войната“
ги наричаха.
На „сватбите“ им светеха ракети.
През покрива оръдия надничаха.
Шрапнели падаха край тях
вместо конфети.
Пламтяха къщите им
и изпращаха искри,
като опашки от Халееви комети.
Върху главите им се сипеха звезди
и правеха лицето им
да свети.
Жените тихо
във икони се превръщаха,
по бузите им
стичаше се миро.
Мъжете във окопите се кръстеха
и името им шепнейки, умираха.
- - - - - -
- - - - - - - - - -
ВЗЕМИ КРИЛАТА МИ
Под „Стъкления похлупак“ на мисълта
тревожен гълъб
бие по перваза,
надеждата му – в шепата зърна
на дните във изронената пазва.
Крепим се на ръба
едва-едва,
не пърхаме, крилата да опазим.
Капани е заложил в нас страха:
След всеки полет –
в миг ще се размажем
в сгъстената утайка на кръвта,
във вени, с лейкопласти залепени.
Подпряхме се на гнили перила,
за малко само,
дъх да си поемем.
Променя се наоколо света,
останахме под рухналото време.
Не! По-добре крилата ми вземи.
За мен светът е стар,
за теб е тесен.
Расте човек със своите мечти,
а не с листата, падащи наесен.
Вземи, докато твойте порастат!
Не ме мисли.
И ако бъдем честни:
Щастливи сме децата да летят.
А майките и без крила са лесни…
- - - - - - - -- -
ДАЛЕЧНА Е НОЩТА НА МАЙКИТЕ
Камъчета, рукнали от сипей,
трици от отрязано дърво –
ронят се
на майките сълзите
в тесничкото болнично легло.
Ангели им – белите престилки.
Чашата с вода – от Бога дар.
Носят ги
във счупени носилки.
Чужда воля тям е господар.
Съхнат портокалчета на стола,
нийде да приседнеш няма нар.
Пръскат се
трохичките по пода.
Щедростта е тук на катинар.
Спомнят си как топката игрива
тупа и не иска да се спре:
Те са млади,
в роклички красиви,
с мрежи хляб във двете си ръце.
Сряза ги на времето бодила.
Топката се спихна. Остаря.
Без боя,
косата им е сива.
На гурбет децата по света.
Стаята – по-къса от живота,
празна като мелничен чувал.
Гребали го,
тупали брашното,
пет пари за него кой би дал?
Майките, във дрешките си черни,
с погледа, замрежен от перде,
шепнат вечер:
„Дойдеш ли си, чедо,
нека после Бог ме прибере!“
Маргарита Мартинова
