ДО ПОСЛЕДНА ГЛЪТКА ЩЕ ГО ИСКАМ
Целуна ми ръка, погледна ме в
очите
и каза: „Аз съм твоята съдба!“
Не зная откъде си го измисли –
с бруталната си, нагла красота.
По слава е надминал Казанова.
Описано е в не един роман.
Скритом отпивахме от сладката отрова
на многоженната любов на Мопасан.
Какво разбирах от Париж тогава?
Момиче с плитка върху русата
глава.
Не с трюфели, закусвах със
попара.
Мечтае да се махна от дома.
И се натичах. И се напътувах.
Но жаждата за път е болест зла.
И все си недопил. Все ти се
струва,
че искаш още капчица вода.
Докато… не извика мойто име
сред влаковете, на перона „Гар
дьо Ест“.
Погледнах го. И казах му – Води
ме!
От тук нататък има само – Днес!
Доведе Сена, вярвай, на крака!
Сънлива, със разпусната коса.
Със мостове – блестящи диадеми.
С него я сплитахме –
вълна подир вълна,
докато мракът дойде да я вземе.
Наведе клоните. Които със ръце,
в хамак, изплетен от лъчи и
звуци,
люлееха по здрач „Шанз Елизе“.
С „Мерси!“ - да отговарям, ме
научи.
Показа сгради – с вход, като икона.
В галериите – тихо, като в храм.
Дали Сезан ще е, Моне
или Горгона,
стояхме, чакахме със часове за
там.
Попита ме – с какво е по-различен
поклонникът тук – от Гоген?
От животвореца на статуи – Роден,
от уличният музикант - отличен?
Те всички стават равни на мига,
когато в храма преклонят
глава.
Бяхме в Монмартър след това.
Картина за подарък ми избра.
Пихме кафета. Ядохме и миди.
Заклехме се – отново да се видим.
Не давам никой външен да ми каже
-
Париж какво е. Нека замълчи!
Който е бил там – гените си даже,
очите си, душата, е сменил.
И ако някой ден и ти, като Вийон,
на ешафода, Маргарито, се качиш,
последните ти думи ще са стон:
„Дайте ми още глътка от Париж!“
Маргарита Мартинова
