А ТИ СИ МАЛКА ТОЧКА В СРЕДАТА НА ЗЕМЯТА

 

 

 

Катериш. Лунен камък се сипе под краката.
Това са невъзможни, отвесни брегове.
Скали, които сграбчват със нокти падината.
За похлупак – безкрайно, 
остъргано небе.
 
Плашливи птици бягат, събарят си гнездата.
Реката долу зее със лакома уста.
Орли над тях се стрелкат, събират си крилата
и падат на куршуми 
сред кръв и сред пера.
 
Помита всичко живо разпененият вятър. 
Водите са без пристан. Земи без градове.
Безумец някой само от платото ще скача,
смъртта си да намери 
в дълбокото дере.
 
Но идват дни, които ще дънят небесата,
потоп, неизбродими библейски дъждове.
Троши сред камънаци главата си реката,
обзета от зли сили 
и пълна с бесове. 
 
Ината си да вдене в ухото на скалата,
да стрие, да я срине - до край да я смете.
Сто хиляди години ще трябва да изчака,
защото я възпира кинжал от брегове.
 
А ти си малка точка в средата на земята.
Рушиш нещо, дълбаеш – за да намериш път,
на всичко недостъпно да сложиш отпечатък.
Неземни сили само 
ще могат да те спрат.
 
Някой висш разум или просто съдбата,
магия или карма - са теглили черта.
Скалите, вместо тебе са плащали цената:
все още да си жив -  
там горе, на брега.

                        ©Маргарита Мартинова