Отгоре – бялата франзела на небето,
под нея чайките – нападали трохи.
В средата – спускат дрипава завеса
неканените есенни мъгли.
Така безсмислен и протяжен е моментът
между часовници с бинтовани стрелки:
Завръзка със прерязаната лента.
Завършекът със „Миг прекрасен спри!“
Разтуря времето седянките по плажа,
запряга бързо всевъзможни колела,
събира бойните си екипажи
да ме отпратят спешно у дома.
Илюзия да не остане, намек даже –
как може в топлата утроба на нощта
щастлива да съм, без да ме накажат,
с корона върху мократа коса.
Напук на мъдрите житейски кръговрати,
на злите мелници с немлъкващи уста.
На облака под белите миражи
трохите падат – чайки без крила.
