НОКТЮРНО №5
Тъй кратко
беше хубавото лято!
Набързо после
всичко пожълтя.
На паметта в
коктейлната чаша
се смеси
слънцето
със мъничко
тъга.
Добавих
спомена – когато ни валеше,
а ти ме криеше
с прегръдка от дъжда,
в живота си, и
в моя, се кълнеше,
че сме във „Петият
сезон – на
любовта“.
Без обич. С
обич. Идват снеговете.
След тебе
времето от мъка подлудя.
С чертички
отбелязвах часовете.
По име виках
те
пред всякоя
врата.
Сезоните се
трупат оттогава.
А „Петият…“
във дън гора се скри.
По улиците с
теб се разминавам.
Но ти не ме
позна.
Не ме откри.
Маргарита Мартинова
