ЛЮБОВ ЛИ Е ИЛИ Е БИЛО ЛУДОСТ

 

Не е любов! Магия е. И вуду. 
Дълбока обич, дето няма брод. 
Идея! Мисъл, стигнала до лудост.
Страстта, която 
ме направи роб.
 
Стигми от думи, с гвоздеи забити. 
Разпънат спомен – прикован виси.
Греховна, газя в пъкъла на дните,
в засипани
от пясъка води.
 
Напред пристъпвам – всичко на пазара.
Продажна скука, мед покрит с оси.
Назад се връщам – жилото остава,
забодено
така, че да боли.
 
Изгубих ключа, счупих катинара.
Разбити стомни, кой да ги краде.
Змия и мъка – хванеш ли им вяра,
едно от двете
ще те предаде.
 
Без теб животът – гръм да го удари.
Да ми забият във гърдите нож.
Но искам пак, дъхът ти да ме пари.
Носи ме към звездите
всяка нощ.

                               Маргарита Мартинова 

КАК ДА ПОЧИСТИМ РИБА ОТ КОСТИТЕ ЗА 10 МИНУТИ - ГЕНИАЛНО

 </p>

"КАК СА ЖИВЕЛИ С ТОЗИ СВОЙ ОГРОМЕН ТАЛАНТ - ПИТАМ" - Маргарита Мартинова

 

Една малка част от картините, които обичам и съм ги гледала "наживо" (Сергей Чепик, Ел Греко, Русо Митничаря, Муха, Пикасо, Петров Водкин, Иван Милев, Пол Делво и разбира се – Жерико ("Галопът на волните коне", която не можах да добавя). Животът ми би бил по-малко цветен без тях.

Картина на испанския художник-монументалист Жозе Мария Серт. Снимката съм направила в Париж, в "Пти Пале" - където имаше изложба по случай 135 години от рождението му (разбира се, че пак имаше дебнете между мен и "надзирателите", а албум не се продаваше). Пикасо е писал за него, че Серт е един от най-големите художници на века. Картините му, част от които са изпълнени в "гризайл" стил, са огромни и впечатляващи със своя сюрреализъм. Правил е и декори на оперни постановки, които също бяха изложени. Мащабността, с която пресъздава вижданията си за епохата, човека и човечеството е един от елементите, които са ключ към незабравата.

 

Ел Греко! Художникът, който прескочи 5 века с картините си. Как се живее така - ако ти си 500 години напред, а другите са си във времето? Когато в "Прадо" седна на пейката срещу петте му картини на стената, гледам и сълзите текат от очите ми. Същото се случва и в Будапеща в галерията им в центъра. И там има няколко картини . И в Толедо, в една църквица също - има фрески, рисувани от него. Периодично изпадал в депресии.  Разбирам напълно защо... Как се живее с този огромен талант, питам?

 

1.      

      Сергей Чепик - страхотен! Руски емигрант в Париж, обрал там всички възможни награди за своята живопис. Страдалец, непризнат по достойнство в родината си. Две от картините му за пръв път видях окачени в катедралата "Св. Павел" в Лондон. Между стенописи и скулптури на светци. Побърка ме, докато го гледах. Невероятен творец. За съжаление – не е вече между живите. С картините му илюстрира много от стиховете си.

 

1.     

Картината е на Paul Delvaux "Пейзаж с фенери". Бяхме във Виена с Тони Титянова и в тяхната прочута картинна галерия "Албертина" видях тази картина. Тя ме порази със своята самотност, с приглушения здрач и с фигурата – абсолютен акцент на преден план, разделящ симетрично пространството на платното. Снимките бляха забранени. Точно един час правих „тегели“ надолу-нагоре (залата бе разделена на две с 3 стъпала), а след мен вървеше "надзирателката", защото бе подушила "престъпните" ми намерени. И все пак за секунди ме изпусна от поглед и аз направих снимката.

Делакроа "Галопът на свобоните коне"! Повече нищо няма да кажа...

     

 

Алфонс Муха. Купих си албума с картините му - не помня къде. Сецесион. Арт Нуво. Както и да го наречем, стилът тръгнал от Белгия или Франция (спорно е) е непрактичен, но много, много обаятелен и красив - и картини, и мебели, дори и поезия, може да са в този буржоазен стил преди двете войни.

           Това е картина на Русо Митничаря, който е рисувал несъществуващи в природата дървесни видове. Наивист? Приказен реалист? Кой както го определи. Негова голяма изложба бяха организирали във Вашингтон (незаслужено пренебрегван град с прекрасни музеи и галерии). И имах изключителния късмета да я видя.

 

 

Вито Кампанела, сюрреалист, починал 2014 година. Само в албуми съм виждала картините му, но ме впечатли това сливане между живата и нежива природа. Този край и начало едновременно в картините му.

 

Иван Милев, един от основните представители на българския Сецесион. Всяка негова картина крещи: „на българския!“. Всеки образ е разказ за тъжните страници на историята ни. Поклон!

 

Прословутата картина на руския художник Петров-Водкин "Къпането на Червения кон". Веднъж я видях в Ермитажа, и втори път – в Лондон, в Градската галерия, където имаше излажба "Влиянието на руския импресионизъм" и опашките се виеха почти до "Пикадили".

 

 

Пикасо. "Потрет на Волар"В Париж, в Гранд Пале видях картината от кубистичния период на художника. И понеже съм чела книгата на Тео за Ван Гог - писмата помежду им, и понеже съм чела и книга, писана за Волар, търговец на картини, който много е помагал на Ван Гог, когато погледнах картината, усетих че точно това е представата ми за този човек. Нямам обяснение , защо точно кубистичен образ ме трогна, но ме развълнува.

ДЪЛБОКАТА ПОЕТИЧНА СЛЕДА ОСТАВЕНА ОТ „Течението на безследната вода“ на Валери Вергилов

 

Ако си поет,  тази книга няма да ти даде мира. Ще искаш пак и пак да се върнеш към нея. И все ще се питаш: „Какво е това „умами“, онзи тайнствен вкус, който те кара след всеки стих да се изненадваш, след всяко стихотворение да спираш и да ти се ще да се потопиш отново в изживяването. И оформлението на „Течението на безследната вода“ (издателство „Фабер“) още от първия поглед те вкарва в изживяването, което предстои - ненатрапчиво пастелна твърда корица, заглавие нагънато с леко препокриване на двата реда, напомнящо вълна. Центрирано оформление на стиховете, което разгръща силата на стиха. Баланс между шрифта и кегела на заглавието на стихотворението. И всичко е една хармония, която ти дава възможност да се насладиш на смисъла на мерената реч, която четеш.

Като каква бих определила поезията на Валери Вергилов. Може би модернистите биха я причислили към себе си – но тя не е самоцелно маниерна. Реалистите биха искали да я вкарат в своите редици. Но тя стърчи над тях. Импресионистите биха я дръпнали към своята ефимерност, но нейните импресии не завършват там, дето свършва погледа, а смисълът й продължава да се развива нататък, пронизва епохата, в която поетът живее днес (въпреки че е роден ден във времена, които младите наричат „вчера“) и продължава нататък, много нататък….

Тезите в книгата със стихове на Валери Вергилов „Течението на безследната вода“ са неочаквани, изненадващи, но при дълбок прочит, разбираш желязната им логика. Брутално на пръв поглед е стихотворението „Рождество“. Укор към Богородица - че по-добре да бе изкарала от тялото органите си, отколкото - младенеца. Защото, ако бе останал в нея - тя най-добре би могла да го опази. Теза, за пръв път срещана в литературата, но съпреживявайки кръстните мъки - наистина на човек би могла да му хрумни тази мисъл. Всъщност,  много хора отчаянието си са изричали думите: „По добре да не бях се раждал!“:

Първородният, плът и кръв, въглероден,

шепа трепкаща пресна телесност,

малка жалка отломка от твоята…

Да си беше родила далака,

всеки орган от тебе да беше изкарала,

а него да беше оставила в тялото,

за да го пазиш.

(„Рождество“)

Темите се разширяват спираловидно. От библейски и общочовешки се прехвърлят върху вътрешния сломен свят на личността. В дъното на всяко стихотворение стои по една жестока истина. За кого се отнася отчайващата изповед в „Самотни“? За самотните - изобщо? Или за онази разкъсваща самота на емигранта, която в началото е – защото няма приятели, близки, не познава света около себе си и е изплашен. А в края – защото разбира , че самият себе си е лъгал, че би могъл да постигне повече, получавайки свободата, за която е мечтал: 

Самотни пият киселата бира

в невзрачните ъгли на бара

и с всяка глътка нещо в тях умира

прикривано цигара след цигара.

… от клопката на тялото – без изход,

а тялото – отблъскващо, неискано,

допиват си, отиват си – и нищо,

а много, толкоз много биха искали.

(„Самотни“)

Но по-нататък книгата навлиза все по-навътре и по-навътре в азът на поета. В онова „вътрешно“, което е позволило да се случи „външното“ в живота му. Едно от най-красивите и деликатни любовни стихове е „Хераклиада“. То възпява пробуждането на плътта, все още неосъзнато, носещо белега на онази радост от живота, която срещаме в картините на Жерико. И подсказва тъжната равносметка след години - че, затичани, не сме накарали мига да спре, за да му се насладим с целия плам на младостта си. Всичко това – с фините вътрешни рими, с абсолютния ритъм, замаскиран зад накъсания стих, в който всъщност няма една сричка излишна:

Дъждът се свлече

като мокра кожа от небето,

заля земята ласкаво и спря,

озон полази сладко

с ноздрите и по небцето ми,

а от утробата на облака се пръкна

ново слънце,

проблесна, заискря

и стопли локвите наоколо,

съблякох мокрите си дрехи

и се затичах гол,

изплискан с кал, заливащ се от смях,

незнаещ още ,

нищичко не знаещ,

щастлив и неразбиращ

еректилните капризи на плътта.

Да бях те срещнал там, тогава,

да бях ти подарил това желание

и този първи порив за любов…

(„Хераклиада“)

Усетът за Родина, за роден край и вечната му връзка с паметта, са  филигранно превъплътени в „Дунавски елегии“ - стихотворението, с което е дало и заглавието на книгата – „Течението на безследната вода“. Безследна на пръв поглед вода, която оставя следи завинаги:

Като в неразгадаем сън

на някакъв далечен, диалектен Морз

пристанището се съобщава

с далечното си минало,

и бавно, бавно параходът се отделя

от понтоните на спомена.

По долното течение – Лом, Козлодуй и Русе,

по горното – Радецки Марш, Виенски валсове.

Насам – Ампелиева кръв

налята в Дионисиеви гроздове

из дядовото лозе,

натам – измамата на бляна

и сгънат некролог, забравен в джоба.

Така завинаги

като завръщани и заминаване

тече реката, без значение,

брегът е само временен свидетел

на вечното течение –

течението на безследната вода…

(„Дунавски елегии“)

И макар поетът да повтаря в това стихотворение въпроса – „кой съм, кой съм“, книгата - със всеки стих и всяка дума, дава своя отговор – Той! е поет на съвремието – фин и ненатрапчив лирик, който издълбава русло, по което да текат в паметта ни тези необикновени стихове. И едновременно – един „Скитник между звездите“. И творец, близък до Станислав Лем, който иска да надникне със строфите си в бъдещето на човечеството. Но най-вече е – Валери Вергилов, превърнал всичко под перото си в необикновено, поднебесно изживяване.                                                                      

                                                                                                         Маргарита Мартинова

"БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА" - Маргарита Мартинова - стихове

 

 

Сънувам градовете ти,

сънувам ги,

потънали във изворна вода.

И лунни риби в улици изплували.

И тая твоя – моя пустота.

 

Сънувам пясъци, ръцете ти,

сънувам ги.

И мидени черупки във плътта.

И устните ти, гладни до целуване.

И дюни – бели булчини платна.

 

Сънувам себе си, разтапям се,

изгубвам се.

Една луна, смалена като пъп.

Със раните, до днес недолекувани.

И памет, във която я болят.

 

Сънувам гларуси по покриви,

сънувам ги.

На залеза лъчите как кълват.

Вселената сънувам, нарисувана.

Мъглата черна. Мировата скръб.

 

И ласките, и ноктите

сънувам ги,

лицето ми да галят и дерат.

Илюзии, облечени в сбогуване.

Сънувам неизминатия път.

© Маргарита Мартинова

МАСАЖ-ПРИКАЗКА НА МАЛЧУГАНА

https://www.facebook.com/reel/164299199938907

ЦИКЛЕНЕ И ЛАКИРАНЕ НА ДЪРВЕНО СТЪЛБИЩЕ

"АЗ СЪМ ТИ ПОЧТИ РОДНИНА, АЗ СЪМ ТИ РОДНА ЖЕНА" Андрей Вознесенский, Превод: Маргарита Мартинова

Аз съм ти почти роднина. Аз съм ти родна жена. Винаги необходима. Нито съдя, ни коря. Имаме син и градина. Във прегръдките ти спя. Знам, че тайно ще заминеш. С друга вече те деля. Отиди си, слава Богу! Снимката ви я видях. Постели му, жено, ложе. Ти си ми като рода. В първия вагон ще скоча. Снимката ще изгоря. И бръснача ще наточа. Скоро ще ви навестя...

МАРГАРИТА МАРТИНОВА ОТ СОФИЯ СТАНА ЛАУРЕАТ НА НАЦИОНАЛНИЯ ПОЕТИЧЕН КОНКУРС ЛЮБОВ И /ИЛИ ВОЙНА

 

"ПЕГАС" ПРЕДСТАВЯ ПОЕЗИЯТА НА МАРГАРИТА МАРТИНОВА

 

                      

                   ИНТРОВЕРТНО…

Глътка ром, капка смях – за душата,

глад за щастие, две-три звезди.

Скришом – плач истеричен в тъмата,

както утре,

така и преди…

 

На притворното слънце в сълзата,

се процежда горчиво денят.

Нищо ново за теб по земята,

погрознял е  

от старост мигът.

 

Над главата ти паяци сплитат

в неподвластното време – лъжи.

Увъртян до колене, се питаш:

Туй живот ли е –

да продължи?

 

Да вървиш без посока, без стреме,

скитник в Космоса, Божи мужик.

Но съдбата с очите зелени

на магия

те прави велик:

 

В шепа сняг да привиждаш елени,

на тъгата в утробата – стих.

Любовта, с ходила изранени,

с по-ужасна любов

да смениш.

 

Отстрани е съвсем нереално,

виждаш буря във чаша с вода.

Вътре в теб - трите кита събрани.

И крепят

на гърба си

света.

 

 

©Маргарита Мартинова

 

 

МАРГАРИТА МАРТИНОВА СПЕЧЕЛИ ПЪРВО МЯСТО В КОНКУРСА "ЛЮБОВ ИЛИ ВОЙНА" 2023 г.

 

А ТИ СИ МАЛКА ТОЧКА В СРЕДАТА НА ЗЕМЯТА

 

 

 

Катериш. Лунен камък се сипе под краката.
Това са невъзможни, отвесни брегове.
Скали, които сграбчват със нокти падината.
За похлупак – безкрайно, 
остъргано небе.
 
Плашливи птици бягат, събарят си гнездата.
Реката долу зее със лакома уста.
Орли над тях се стрелкат, събират си крилата
и падат на куршуми 
сред кръв и сред пера.
 
Помита всичко живо разпененият вятър. 
Водите са без пристан. Земи без градове.
Безумец някой само от платото ще скача,
смъртта си да намери 
в дълбокото дере.
 
Но идват дни, които ще дънят небесата,
потоп, неизбродими библейски дъждове.
Троши сред камънаци главата си реката,
обзета от зли сили 
и пълна с бесове. 
 
Ината си да вдене в ухото на скалата,
да стрие, да я срине - до край да я смете.
Сто хиляди години ще трябва да изчака,
защото я възпира кинжал от брегове.
 
А ти си малка точка в средата на земята.
Рушиш нещо, дълбаеш – за да намериш път,
на всичко недостъпно да сложиш отпечатък.
Неземни сили само 
ще могат да те спрат.
 
Някой висш разум или просто съдбата,
магия или карма - са теглили черта.
Скалите, вместо тебе са плащали цената:
все още да си жив -  
там горе, на брега.

                        ©Маргарита Мартинова