СПИСАНИЕ "СЛОВОТО" ПУБЛИКУВА РЕЦЕНЗИЯ ЗА КНИГАТА НА МАРГАРИТА МАРТИНОВА "ВЗЕМИ КРИЛАТА МИ"

 https://sbp.bg/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b8-%d0%bd%d0%b5%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b8%d0%b7%d0%b1%d0%be%d1%80%d0%b8/

ЧОВЕКЪТ И НЕГОВИТЕ ИЗБОРИ 

26.01.2022 

Лалка ПАВЛОВА 

 ЧОВЕКЪТ И НЕГОВИТЕ ИЗБОРИ В СТИХОСБИРКАТА „ВЗЕМИ КРИЛАТА МИ“ ОТ МАРГАРИТА МАРТИНОВА 

Разумът води до вяра, а вярата стои в основата на убеждението за истинността на нещо. Върху тяхната основа се надгражда фундаментът на изключително важното за всеки човешки живот понятие – за избора, пряко обвързано с индивидуалния жизнен път на личността. Кое да изберем на прага на живота си – да се облегнем на готовата формула на миналото, създадена чрез опита на нашите родители, или да предпочетем чистото пространство на бъдещето, в което сами ще полагаме своите точки, тирета и многоточия на базата на собствения си сблъсък с материалния свят, върху който Съдбата ни е положила като съчетание от дух и материя. Именно този проблем стои в основата на стихосбирката на Маргарита Мартинова „Вземи крилата ми“, издателство „Български писател“ и издателска къща „Прима прес“, С., 2021 година. Една книга въздейства на читателите още с външния си вид, със заглавието си, с начина на художествено оформяне на нейната корица. Заглавието на стихосбирката на Маргарита Мартинова и акцентуваният брой на творбите в нея още на корицата ѝ (66 стихотворения), предизвиква размисли за символиката на образа на крилата и на числото 66. В световното културно пространство образът на крилете се свързва със стремежа на душата да достигне надиндивидуалното свое състояние, като се оттласне от материалната обвивка на тялото и с помощта на познанието се опита да достигне до божественото. Крилете обаче нито се получават даром, нито се купуват отнякъде – те трябва да се извоюват с цената на инициационното пречистване, което се постига бавно и с много лични жертви. Затова заглавието на стихосбирката на Маргарита Мартинова звучи предизвикателно – подвеждащо, обвързано преди всичко с цифровата символика на числото 66, което сочи лирическата героиня като посредник между принципа и проявата на майчинския инстинкт за състраданието и стремежа за взаимопомощ, за желанието да жертва част от себе си. Неслучайно заглавието „ВЗЕМИ КРИЛАТА ми“ поставя проблема за личния избор, акцентувайки го и графически, и цветово, чрез особеното изписване на притежателното местоимение „ми“. В семантиката на композиционното подреждане на творбите в книгата също е акцентуван проблемът за избора – стихотворението „На Стаси“ е изведено самостоятелно, дори пред съдържанието ѝ, като по този начин се дава знак на читателя, че то представлява ключова творба за цялата стихосбирка, още повече, че заглавието ѝ всъщност е цитат от него. Императивът „вземи“ подканя, но не представя резултат от действие, което дава възможност на субекта, към който е отправен, сам да направи своя избор как да постъпи. Резултатът от решението му е поднесен чак във финалните творби на книгата чрез стихотворението „Сляп избор“. Произведенията в книгата на Маргарита Мартинова са разпределени в осем цикъла със собствен паратекст, който акцентува съдържанието на последователно подредени във времето периоди от земното съществуване на човека: „Светлата и тъмната страна“, „Всичко е любов“, „Творчество пророчество“, „Вяра и съмнения“, „Демисезони“, „Началото и краят“, „Мъртвило“, „Спасение дебне отвсякъде“. Лирическата героиня в тях превежда читателя през сезоните на своето битие, за да му разкрие онези истини за смисъла на човешкия живот, до които сама е достигнала чрез личните си избори по време на кръстопътищата и изпитанията, пред които я е поставяла Съдбата. Младият човек току-що е поел щафетата на живота си напред, в хода на лутанията и търсенията на посоката на собствения си път ударите на живота могат да го повалят или да прекършат волята му да продължи да се бори за правото си на щастие. Човешкото съществуване е кратколетно, в него „надеждата е шепа зърна“ в „изронената пазва“ на бързо променящия се свят и е твърде вероятно да остане под руините на „рухналото време“. Лирическата героиня – поетеса е част от миналото, част от листопада на това рухнало време, тя е онзи „тревожен гълъб на перваза“, в чиято мисъл е узряла истината, че е невъзможно да се учим без болка, но и че „изборът, а не шансът определя съдбата“ на човека (Аристотел), че за нея „светът е стар, / за теб е тесен“, че лейкопластите по вените, в които вече стихва „сгъстената утайка на кръвта“ ѝ, не могат да върнат назад времето, в което „човек расте със своите мечти“. И затова щедро, с майчинска грижовност и жертвеност, с надеждата да види летежа на детето си, му предлага своите крила, докато неговите пораснат и укрепнат. на книгата, в която след това ще полага детайлизирано рисунъка на собственото си познание за живота, за да я затвори в края ѝ с предупреждението, че „дежурният предател“ сред „лисунгерите“ вече чака със стрела в колчана си и следи внимателно „орлите отвисоко“. Първият цикъл („Светлата и тъмната страна“) носи още в паратекста си символните кодове на светлината (знак за познанието, свързано с живота, за спасението и щастието, но и за пътя към тях, който може да изведе човека и отвъд светлината – до произхода на въображението, родено от нея) и на тъмнината, на мрака ( символи на нещастие, наказание и смърт). Стихотворенията в цикъла акцентуват мотива за взаимопроникването между светлината и мрака като начало и край на жизнения път на човека в неговото земно съществуване: „все по-кратък е пътят“, „влиза сянката тъмна като къса кама“, „все по-дълга тъгата“, „все по-кратък сънят“, „все по-близък е краят“. За Маргарита Мартинова единственото нещо, което може да превърне сънят-живот в реалност, е любовта. Неистовата жажда („Танцува ми се!“, „Прегръща ми се! С есента. И с теб.“, „Напива ми се!“) неочаквано за читателя е въведена в стихотворение, което чрез рефрена си „А тъй е рано, ах, така е рано!“ асоциативно свързва читателя с „Писмо“ на Никола Вапцаров: Ти помниш ли как / някак много бързо / ни хванаха в капана на живота. (…) А беше рано, беше много рано.“ Четирикратното повторение на рефрена в стихотворението „Полутонове“ на Маргарита Мартинова едновременно драматизира човешкия ден, но и аксиологизира споделеността на чувството, имплицитно вписано в образа на нощта: Будилникът звъни и прави рани. Във ракли сънищата са прибрани. Кафето в чашата на сутринта горчи. Във огледалото е друг, но не и ти. Нощта отнесла е любовните тюрбани, с които е красила вечерта ни. „Полутонове“ Денят опъва конеца на границата между влюбените, превръща тяхната обич в „далечен хоризонт“, поставя ги сякаш в двата края на света и превръща чувствата им в „измислени слънца“, в миражен сюжет, „във който се докосвахме / отвъд живота. И отвъд смъртта.“ Оказало се е, че и любовта им, също като живота, е кратколетна, но пък е последната „връзка с Бога и Рая“, тя е красив сън, който лирическата героиня ще възкресява в своите нощи, за да може „да диша“, да живее. Цикълът „Творчество пророчество“ е изключително експресивен, населен със сенките на Айнщайн, Бодлер, Емили Дикинсън, Гео Милев, Саваторе Куазимодо и всички творци, за които е валидна мисълта на Аристотел: „Високо мислещият човек трябва да се грижи повече за Истината, отколкото за това, което хората мислят.“ Те са бунтарите, способни да разбият „римите на милион парчета“, да нарежат с лазер стиховете, да изтръгнат езика на думите с клещи и да го заковат с пирони, но да накарат словото да свети, „когато светлината не достига“ в душите ни. Макар да носи в себе си божествената искра на творческите заложби, поетът също е човек, който върви „по вкочанената земя“ и търси място, където да засее зрънцето на своята вяра. Разкъсван е от съмнения, че може „със заблудата“ да свикне и да се поблазни от мисълта, че е „облечен в кител бял на адмирал“. А всъщност Съдбата отдавна е „покръстила“ виното на живота с вода и той, като всеки друг човек, е само една „проекция от кал“ на небесната флотилия, въобразил си, че Съдбата го е дарила с крила:

Спри! Човече, събери крилата!

Тя те мами, докато си жив.

Крез е казал: „След смъртта съдбата

ще покаже – бил ли си щастлив!

(„Събери крилата“)

Животът в този свят, в който никой не знае „кой беше жертвата, кой палачът“, в който всички се варим в един казан и „уж вървим, а пък стоим“, ни е превърнал в „пресъхнали реки с изтекли в пясъка води“ и дори Бог вече не иска да ни е баща. А тя, лирическата героиня на Маргарита Мартинова, продължава да залага „ва банк“, вярвайки, че истинските моряци „пътуват със мечтите си“ и само „страхливците умират у дома“. Заблудата ѝ я превръща във „висока вода в стомна заледена“, в „замръзнал компас“, а животът „без стреме“ и „мисъл с юзда“ бързо я затваря в капана на Съдбата. Когато Времето го позволи. Защото не някакъв измислен Бог – бил той Христос или Мохамед – а Времето е „общата пъпна връв“, която свързва всичко живо на тая земя. И ако човешкото време има край и го възприемаме като отсечка между раждането в реалността и границата с отвъдното, то вселенското време е безкрайно. И човекът е безсилен пред неговата воля. То иска от нас и ни казва какво трябва да приемем безусловно – порива да полетиш, дори да си без крила, „да сложиш на мечтите си юзда“, да отнемеш чуждия живот или своя, да държиш думите си под езика скрити, да се отречеш от бога или да съсечеш вярата си. То, Времето, е нашият сляп избор да бъдем, да ни има на тая земя, защото то е Животът, който държи стрелата в колчана на вселената и от него зависи всеки край и всяко начало („Сляп избор“). Поетичният свят в стихосбирката „ВЗЕМИ КРИЛАТА ми“ на Маргарита Мартинова е изключително богат на визии, багри и смисли, сложен и многопластов, събрал като в калейдоскоп творческите хоризонти на най-мъдрите представители на човешката мисъл и художествено слово в хилядолетното еволюционно развитие на човечеството. В поетичните ѝ текстове се срещат по своеобразен начин Малкият принц на Екзюпери, Дориан Грей на Оскар Уайлд и Гарванът на Едгар Алан По, води се дискусия за ролята на Бога и Времето в безкрая на Вселената и в границите на човешкото битие, кръстосват шпагите си Истината и Лъжата, Мракът и Светлината, Доброто и Злото и поставят фундаментални въпроси, свързани с разума, вярата, религията и Бога:

Кажи, щом „Бог е Светлина“,

защо човеците се лутат във тъмата?

Отвън покрита с небеса,

защо е ябълка проядена Земята?

(„Диалектика на Божия промисъл“)

Мисля, че книгата на Маргарита Мартинова има отворен финал. Тя не дава готови отговори нито на въпросите, които поставя, нито на проблема за избора, който човекът трябва да направи. Читателят трябва сам да ги потърси и между редовете в стихотворенията на Маргарита Мартинова, и в собствената си душа.