Все пак: „Не вярвай на морето, дори когато ти носи дарове!“
За който, както, го разбере…
Май си точило баница
с водорасли в корите завити.
Ще ме чакаш на тънката граница
между твърдия бряг и вълните.
Много гости си канило.
Острят зъби пираните
и горят като свещи очите им.
Ти крадеше подаръци
от кутии пробити на гемии без дъно.
А деца
във съня си сиротен ги чакаха.
Но ти никому нищо не върна.
все въртеше от вечер до съмване.
От солените къщи
с пердета тропосани
до конец всяка радост отмъкна.
Как успя да подмамиш
на жените утробата.
Заплоди я със жажда за ѝмане.
С капитанския кортик
замести иконата
на стената над старите скринове.
Морски вълци
от хора без изход
На главите им сложи фуражки с кокарда.
Синове и бащи
със прегръдка удави.
Зарази ги с любов без отрада.
Покажи си на светло най-тъмното дъно
и халките венчални
със пясък напълнени,
с викове невидели земята по съмнало.
Разрови със ръцете си белите кости
на моряци,
безвестно потънали.
Покажи им очите,
от риби изпити.
Погребалния вой на ръждиви сирени.
Оплаквачки-вълни как полюшват венците
с имената на твоите „гости“.
Пред прага
като куче ще легна,
И от мъртвите – прошка не вземеш!