С УВАЖЕНИЕ И ВЪЗХИЩЕНИЕ ЗА КНИГАТА СЪС СТИХОВЕ НА НАДЯ ПОПОВА "АЗБУКА ЗА СЛЕПИ"

За книгата със стихове на Надя ПОПОВА „Азбука за слепи“ Маргарита МАРТИНОВА

БЕЗПРЕДЕЛНА ИСКРЕНОСТ „НА ВЪРХА НА КОПИЕТО“

Тази книга със стихове не ви обещава любов! Не ви обещава звездни мигове и приповдигната патетика, която може да се рецитира или да се цитира във профила ви във Фейсбук. Книгата с поезия и проза „Азбука за слепи“ е трудна. Много трудна даже. Там ще трябва да се вниква не само във всеки стих, а и във всяка дума, запетая, за да не ви се изплъзне „вторият пласт“. Да не ви убегне онази психологическа дълбочина, разкриваща цялата диалектика на взаимоотношенията мъж-жена; борбата и единството на противоположностите; рухване и съзидание; огорчение и възкресение от пепелта. И всичко което, вместо да те ограби, те прави по-силен. Но най-важното - тя ти дават познание за самия теб – докъде можеш да издържиш, ще имаш ли сили да преодоляваш, да вървиш личностно напред и нагоре, за до достигнеш до всички свои възможности, които те изграждат като личност. Чак тогава ще постигнеш просветлението, както го е казал старозаветния пророк Исая: „И очите на слепите ще прогледнат от мрака и тъмнината!“

МОЖЕ ДА ПРОСТИШ, НО НЕ И ДА ЗАБРАВИШ

Ние не познаваме лично авторите на най-красивите и драматични любовни стихове от периода на класиците. Но, слава богу, авторката на тази книга е между нас. За да можем да преценим, че нищо изживяно не е накърнило нейна човечност, доброта. Тя притежава освен талант, но и онази честност и незлобивост, която е необходима когато си на позиции - в литературния ни съвременен живот. Това прави книгата й „Азбука за слепи“ още по-значима. Книга, с особена стойност, която ще бъде отмерена от везните на съвремието ни. Още с първите стихотворения „Азбука за слепи“ започва със взрив, с апокалипсис, застигнал мисли чувства и надежди. С убийственото разочарование от тези, на които си вярвал, за които си имал очи, в чиято длан си поставял доверчиво дланта на надеждата. Докато разбереш, че ръката им е като мъртва, сърцето им е отдавна изстинало. А взривяването на надеждата, превръщането й в дълбока, непоносима за момента болка, ражда стиховете в „ТРИПТИХ ЗА РАЗДЯЛАТА“ (цитирам със съкращения):

„2. Разпада се светът около мен…

Къде е любовта? Къде омразата? В пустинният ни дом се появиха мравки… Всеядни, страшни, те ли ни изнасяха, частица по частица, всеки ден. И с ужас мисля за огромния мравуняк, израснал някъде от нашето разпадане. … Съдба, да те избегна не успях. Протегнах длан за земния си дял, към оня плод, обвит в библейски грях, но късно – червей беше го наял. Не грях, а грешка всичко е било. Какво че вкусих и Добро, и Зло?“

ПРИБЛИЖАВА ВЛАКЪТ, КОЙТО ПОМЕТЕ КАРЕНИНА

Любов, която я е имало и я е нямало. Избор, неотвратим, но погрешен. Четеш, а в съзнанието ти започват да изплуват покъртителната тъга на „Тоска“, на Ема от „Мадам Бовари“. На Гьотевата Маргарита от „Фауст“. И този съдбовен драматизъм, при който „животът се преобърна, като ръкавица, захвърлена след зимата“, предопределя градацията в изживяването на лирическата героиня – мисълта за избавление от страданието по примера на една трагична героиня, започва да трепти „на върха на копието“. Защото са горчиви, непоносими, тези „СТО ГОДИНИ САМОТА“ в едноименното стихотворение:

… „И макар че отново с болен пулс изгрева ще дочакам, как да кажа на някого: „Светлината е временна“. А връхлита нощта. Неотвратима като влак под който се хвърли Каренина.“

Огромна е амплитудата на житейската буря, родила тази фина, многослойна и съдбовна поезия - от кладенеца, в който се оглежда ликът преди да полети надолу, до просветляващото прозрение, което дава котва на надеждата и порив за ново начало в стихотворението „АЗБУКА ЗА СЛЕПИ“ (цитирам):

„… И отново видях, че крила има изгрева, че е камъкът бял, а пчелите мъхнати. … И четеше душата ми обезумяла тази светла, отдавна забравена книга, и не стигнала края, презряла началото, в най-горещото пладне очите си вдигнах.“

Стоп! Не мислете че нататък в стихотворението ще бъде намерен път, постлан с цветя и рози. Не! Всяко прозрение е бременно с усилията, които трябва да се положат при срещата с реалността. Отново да започне борба за нейното овладяване. Да заживее човек в съгласие и приемане на горчивината. И да се изправи под тежестта на рухналия върху него свят. Така че нататък четем в „АЗБУКА ЗА СЛЕПИ:

„Как забравих вековната истина – слънцето не прощава на погледи незащитени! … И рухна светът върху мене. Стана камъкът черен. Пчели отмъстителни впиха свойте жила за пролятата сладост. … Но макар и отдадена вече на заника – не мисли, че от днес само в мрак ще живея. Любовта за слепеца е спасителна азбука. Мир за зрящия – нека минава край нея.“

Да! Този стих достига до кресчендо. Това е опорната точка, която е търсил Архимед – да повдигне земята. Това е волевото решение, което не променя обстоятелствата, но променя теб самия. Това е спасителната азбука, наречена любов, която, дори да са отнели светлината от очите ти, пак ще съумее да препредава импулси към душата ти. ЛИРИЧНО ОТКЛОНЕНИЕ ЗА РИМУВАНЕТО И насред пътя на своя текст искам да направя едно малко, „лирично“ отклонение. За техниката на писането на стихове при Надя Попова, които са ненатрапчиво римувани, смислово отделени в пространството и строго подчинени на ритъма. Повод ми даде стихотворението „ПРИТЧА“ (преминавам направо към втората му част):

„До днес – търпях. Ту безметежна ту влачена от чувства мътни, сама си бях и мост и пътник. Но срина се за миг градежа. Едничкото което искам: насред съборената сцена лицето си новородено в дланта ти бегла да притисна.“

Организирането на римуваните стихове в строфи е също част от магията, с която се въздейства върху възприятието на читателя. Бих присъединила и стихотворението „Пълнолуние“ - с „обхватните“ рими в него, които приближават звученето на стиха до илюзорното усещане, че чуваш свирене на арфа. С изобилието на асонансни рими, създаващи приятна изненада със своето неочаквано появяване. И всичко това прави още по-силни, изпълнените с мъдрост и бунтарство, посланията в „Азбука за слепи“. ОТ ЖЪЛТОТО ДЪРВО ДО КОМИНОЧИСТАЧА Стиховете в „АЗБУКА ЗА СЛЕПИ“ са толкова дълбоки и помитащи, че можеш да ги четеш през голяма част от живота си. И за тях да напишеш цяла книга. И в тази „книга за книгата“ да не бъдат пропуснати онези две стихотворения, които напомнят за бала, който дава Воланд в чест на Маргарита. Където всеки гост е облечен и едновременно разголен. Прототип на някой от гостите ще срещнем в стихотворението „НАЙ-ЖЪЛТОТО ДЪРВО“. Може би това е тайнственият, далечен мъж, превърнал надеждите за обич в купчина опадали есенни листи, там, край „най-жълтото дърво“. Сега, от разстоянието на времето, вече е проумяна жестоката истина – не трябва да оголваш сърцето си, за да не изкушиш някого да забие в него нож. („Прикрийте мъдро трепета в гръдта“ пише Байрон.) А поетесата го казва със разтърсващите строфи:

„Защото в този миг бях проумяла, че думите са тъмни, сърцевината им е бяла; че чувството – дете, осиновено в чужда къща, откриеш ли му истината – от тебе се отвръща; че отмъщава си жестоко всичко даром взето, че не спасява хладното докосване – от самота, че се пропуква тънката корица на сърцето… И ледена е септемврийската вода.“

* * *

Но като една изригваща заря на алегориите, след това откровение идва друго – със силата и драматизма на „Човешкият глас“ на Кокто. Идва „коминочистачът“ в стихотворението „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ“. Не очаквайте, обаче, да се появи простодушният коминочистач от „Малкия принц“? Или оня от софийските улици, който уж носи късмет. Не и не! Именно затова „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ“ е едно от Големите творби в книгата. С драматичните обрати във фабулата, с дълбокото психологическо проникновения – от фасадата до същността. С метаморфозата на героинята, подведена от своя неистов копнеж за щастие, да направи някакъв компромис със себе си. Цитирам:

„Извод 1: „Егоистичният копнеж за щастие се плаща винаги с клеймо по пръстите.“ Защото досегът с несретник, който си е изградил фалшив образ на добър магьосник-коминочистач, може да се превърне в най-неприятния спомен в живота. Цитирам: „Извод 2: Пазете се от тъжните несретници, защото чистотата ще погубите; зачернят себе си, зачернят другите, ако случайно погледа им срещнете.“

Авторката се разграничава, а после се сдвоява с лирическия герой. И читателят бива подсетен, че всеки човек в същността си е двулик или дори многолик. Може в представите си той да се вижда, какъвто се желаете да бъде. Но накрая да прозре, че допирът до оня, който е оставил „клеймо по пръстите“, е отключил в него някаква неподозирана, тъмна страна. Цитирам: „Това ви казвам аз. И ако някога

със черни сълзи изведнъж заплача, то значи под обвивката ми ангелска живее още коминочистача.“

С „черни сълзи“ - надали ще я видим да заплаче Надя Попова. Но рядко съм срещала някой в съвременната ни поезия да прави такава жестока дисекция на своето аз: да структурира форма и съдържание, същност и поведение, за да достигне до горчивата истина, че в живота му вътрешният заряд е бил много по-силен от външна изява. От там нататък - всеки може се потърси между редовете на стихотворението „ЖЕЛАНИЕ“:

„Да можех да се отделя от същността си. … И да ме няма там, в подножието ветровито, в самия ъгъл, като подпис на картина. Не искам да съм вечно отстрани! И да ме няма горе, на върха – дотегна ми да бъда над нещата! Да се представям за добрата ваша леля, която над главите ви несретни всеопрощаващо дланите си ще положи. Не съм добра! Съгласна съм да слушам единствено плача на зимните капчуци или… признанието на врабците защо в студа от чуждото кълват. … Превръщаме живота си в афиш, а после плачем, че са ни разчели.“

„ТВОРЧЕСКАТА РАБОТИЛНИЦА“ НА ПОЕТИТЕ

В своята „Творческата работилница“ големият съвременен американски поет Били Колин доказва експериментално на студентите си, че когато преди стихотворението има въвеждащ текст, то ще въздейства много по-силно. В книгата „Азбука за слепи“ е избран точно този подход. Авторката споделя мисли и спомени, пронизани от болка или от прозрения, сред които се раждат стиховете й. Текстовете й са като сребърни брънки, свързващи многоцветните перли на строфите. И тази композиционна сполука е скафандърът, който ни позволява да се гмурнем още по-дълбоко в океана от чувства, чувственост, изживявания и житейска драма. Там, в стихотворението „БЕЗУТЕШНО“онеже си пръст и в пръстта ще се върнеш! Това е книга – школа в литературния ни живот, която доказва, колко могъщо може да бъде словото, което ще засеем, споделим и предадем нататък.