"В ПОСЛЕДНИЯ СЕГМЕНТ НА ЛЯТОТО" Маргарита Мартинова

В ПОСЛЕДНИЯ СЕГМЕНТ НА ЛЯТОТО

Нагледах се
на изгреви и заливи.
На люспи, разпилени край морето.
Нагледах се, във въздуха 
над мене,
на чайките 
със белите кореми.
На рибите изплашени в таляните
в морето, по-самотно 
от саваните.

Горещите

целувки  на медузите.
И мидите ръцете ми охлузили.
Солта, попила в тялото ми жадно.
А то – по-гладно

и по-гладно.

Омръзна ми

посланието равно
на пясъка, остърган от вълните.
Харесвам си на делниците дните.
Бутилките, с приятели

изпити.

Насладата от
търсено страдание
в разклатеното мое мироздание.
И детската ми радост у дома
да се усещам, че не съм

сама.

На лятото, в последния сегмент,
в червено светна надписът „The End“…

Маргарита Мартинова

"ПРЕОБРАЖЕНИЕ на човека с китарата" Маргарита Мартинова - стихове

"ПРЕОБРАЖЕНИЕ"

на човека с китарата

Човек на релсите!

А всъщност – извън тях…            

Той „извън релсите“ отдавна е излязъл.       

Стои с лице към идващия влак.               

Молитвата си сигурно

е казал.                 

Китарата – потънала във прах.

Опънал нерви, вместо

струни, върху нея.            

А някъде,

в един забравен град,                       

лежат си струните и тихичко си пеят.                      

Човекът – нито плаче, ни тъжи.

Влакът гърми и гони

следващата гара.        

Два фара –

срещу двете му очи.                  

Срещу стоманата – безструнната китара…          

Оставя ни

съдбата ни сами.                      

Веднъж сгрешим ли – 

втори шанс не дава.        

Объркани, все по-назад вървим                    

към бездната, която

приближава.           

А пък човекът върху релсите – стои!       

По-лек, със всеки миг,

и по-неземен става.

Издига се

нагоре и лети.                     

Китарата в ръката му изгрява,                         

по-силно

и от слънцето блести,               

изпълнена с божествено сияние.                  

Отвръщат хората главите си встрани.

И няма кой ръката му

да хване…

Светец на релсите! Сирената пищи.

По целия свят – влаковете

спрени.

Една китара –

станала трески.

Един живот - тежи на съвестта ни...

Маргарита Мартинова

                 Картина "Полетът"  - Теофан Сокеров   

"ДА ВЛЕЗЕ СЛЕДВАЩИЯТ АВГУСТ!" Маргарита Мартинова - стихове

           ДА ВЛЕЗЕ СЛЕДВАЩИЯТ АВГУСТ!

Изпиля́ се морето,

като шепа със зърно.
Във чувала на август се изля без възврат. 

Само синият цвят във небето осъмна.
Само сол във очите. 
А във тялото – глад.

Разтопиха се дните

във вълните – безшумно,
с лик на голи русалки върху топлия бряг.

Събери ми морето, щом отново се върна!
Пресъздай ми звездите,
към които летях.

Сътвори ми света,

в който бяхме прегърнати.

Възкреси всички думи, превърнати в прах.

От букета немил, през балкона изхвърлен,
съживи ми цветята с аромата 
във тях.

Направи ми душата

с радост дива изпълнена.
Пак сърцето да бие и без теб да не спи.

Напълни ми морето с просветляло безумие
и смеха ми изгубен, вътре в мен, намери.

Този август си тръгва,полусляп и изгубен.

Не успя да ме грабне. Не можа да прости.

Възвърни ми живота – пак да е пълнолунен!
Или, заедно с август, си отивай и ти...

Маргарита Мартинова

"С ЕДИН ПО-МАЛКО..." Маргарита Мартинова - стихове

С ЕДИН ПО-МАЛКО

(Кáра - наказание свисше)            

Сред нас убийците изправени вървят,              

не слагат маски,

поглед не навеждат.        

Бутонките им стъпват по гръдта          

на малкото останала

надежда.

С ритник отварят всякоя врата,           

не се оглеждат, даже не надничат.            

Окото им е колкото цевта.                    

Не виждат друго. Друго

не обичат.

Не забелязват, че съдбата им без шум             

върви след тях.

Дори без заглушител.                    

Внезапно падат в дупка от куршум.            

В живота си

за пръв път коленичат.

              

Единствено, което им тежи:                 

пропусната „Молитвена закуска“.        

На подредените им в броеница дни,

връвта протрита почва

да се къса.

Не ги настигат ангелски стрели.

Не ги убиват клетви и омраза.

Наемници по техните следи

готови са и в Ада

да нагазят.

В мига, във който слънцето блести,

очите си с ръка, докато пазят,

убийците на хора и съдби,

се строполяват

в болка и омраза.

Дори не чуват:

"Бог да го прости!"

И няма даже:

"Господ го наказа!"

Внезапно дъжд започва да вали.

И да отмива всичко от паважа...

      
       Маргарита Мартинова

"С ГРЪБ ИЛИ С ЛИЦЕ" Маргарита Мартинова – стихове

На Ив

Върху релсите,

а всъщност – извън тях.

С гръб към влака

и с лице срещу съдбата.

Струни на китара, пълна с прах,

нервите й скъсани – в ръката.

Сме ли,

или бяхме шепа страх

в коловозите на дните разпилени?

Мънички зърна

без сой и знак

в пъзел безответен

залепени.

Със лице към влака и – очи в очи!

Гняв и сила

заедно събрани.

Погледът си

кой ще отклони?

Ще отскочи - или ще остане...

Влакът е отминал.

Ти стоиш.

Феникс

след нанесените рани.

Релсите оставят две черти,

по лицето на живота ти,

издрани.

Маргарита Мартинова

"ДЕНОМИНИРАНИ СЪНИЩА" Маргарита Мартинова

ДЕНОМИНИРАНИ СЪНИЩА

(Антиюбилейно стихотворение)

Събуждам се и искам да изгазя 

душата си,

докрай зашеметена, 

от сънища, нахлули на талази, 

през бента на отминалото време.

Сънувах „свободата“ (а не исках) – 

със двата пръста

сочеше в небето: 

„Vuktoria“!

Но дяволът ги стисна,

изхвърли ги на „Перловска“[i] в дерето. 

Оставаше ми малко

да ги стигна 

приятелите стари във кафана, 

ръцете им, нарязани от стигма

и белези

от „Бялото пиано“. 

А аз – без нищо! Лек конфуз настана

пред техните заслужени отличия.

Стоя си, като бяла врана,

със юбилей без гости и величия.

Защо ме лъжат врачки и баячки 

живота, че не съм го

пропиляла?

Деноминирайте годините, глупачки!

С три десетачки наведнъж съм остаряла…

Маргарита Мартинова

---

[i][i] „Перловска река“

ДЕНЯТ „Х“ В МОРСКОСИНЬО

ДЕНЯТ „Х“ В МОРСКОСИНЬО

Настъпват дни, понякога година,

когато изборът

за гърлото те хваща.

Или зачеркваш цялото си минало.

Или оставяш на вълната

да те лашка.

Щом пуснеш котвата, дори наполовина,

не може вече нищо

да я спре.

Прикрита с песъчлива пелерина,

в сърцето ти

забива острие.

Подвежда сушата с уют на раковина,
във пясъка
заровила нозе.

Красива е отвън, непостижима.
Отвътре времето
без милост я гризе.

Брегът е край. И никога – начало.

Вълните само

знаят път напред.

В каюти тъмни паячето бяло

въженце за

наивните плете.

Не се предавай! Кой те разобича –

отдавна Господ

враговете ти прибра.

Моряците пътуват със мечтите.

Страхливците

умират у дома.

Маргарита Мартинова

"И НЯМА С ДРУГ ДА МЕ ДЕЛИШ" Маргарита Мартинова - ярост

ЯРОСТ

Море, не искам да те имам!

Пълзиш в краката,

нежно лягаш.

Но си студено. И си зимно.

Отвържеш ли се – ще избягам.

Не ме притегляй.

Остави ме

на крайчето ти да приседна.

Да те наричам с нежно име.

Дори да кажа:

Целуни ме! -

по думите не се подвеждай.

Без сили идвам. Без надежда.

Преви ме ураганен вятър…

Изтръгна,

без да се оглежда,

изпод краката ми земята.

Не търся обич, а разплата!

Настръхнал, шквалът над вълната

към дъното всичко влече.

Взривява с ярост незната,

поваля в миг на колене.

И аз искам така, море!

От хиляди години пазиш

най-страшни тайни на света.

Дойдох при теб да ми покажеш,

как в гръм превръща се гнева.

Как къса котви,

чупи мачти.

Разсича острови на две.

Беснее,

като вино младо.

Заспива чист, като дете.

Ако на тебе заприличам,

ако сега ме подкрепиш,

отново ще те заобичам.

И няма с друг да ме делиш.

Маргарита Мартинова

Покривката е бяла. С червена капка вино.

Съдбата е убола пръста си и кърви.

Мъгливите воали над лозови градини

посипват сол отгоре, кръвта да не личи.

Лозницата е гола.  А гроздето прибрано.

Натъпкано до дупка във щайги и торби.

Зачеркват черни врани пустеещи поляни.

Далечна, веселбата в прозорците кънти.

Заплитат се кавали сред чепките узрели.

Насечената песен не радва, а тъжи.

Каруците подскачат с конете остарели

провлачват по земята последните си дни.

Умората се стича и в ризите попива.

На лакът, цяло село след малко ще заспи.

Умихме си краката. За първи път щастливи.

Бог слезе и целуна и пръсти, и пети.

Наскачахме в зърната. Изпуснати. И луди.

Превърнахме ширата в рубини и сълзи.

Изтъпквахме душата, до люспа , на Мавруда.

Сок, силен като мляко, във жилите кипи.

Разбивахме, несвестни, одумки и скрижали.

Живот неравновесен – в кантара от мечти.

На бялата постеля – червена капка вино.    

Върху небе червено – две влюбени луни!

Маргарита Мартинова

Маргарита Мартинова: "КОЙТО СТРОИ ДВОРЦИ ЗА ДЕЦА, РУШИ СТЕНИТЕ НА ЗАТВОРИТЕ" в. "Дума""

https://duma.bg/koyto-stroi-dvortsi-za-detsa-rushi-stenite-na-zatvorite-n4080

Маргарита Мартинова

Във Виена нищо не трябва да бъде възприемано само за себе си. Отделиш ли архитектурата, многочислените галерии и изложби, културния живот от протичащите в града събития и от грижата на общината за нейните граждани - пъзелът няма да се нареди.
Все едно си ходил на куц крак във Виена, ако забележиш само потъналия в лукс и вкус дворец Шьонбрун (бивша лятна имперска резиденция) с неговите паркове и езера, със залите на император Франц Йосиф и императрица Елизабета, с драматичните истории на изключителна любов, разделена с дълга към отечеството, без да ти направи впечатление, че днес в една от тези зали под тежките полилеи най-обикновени туристи слушат "Моцарт + вечеря" срещу скромната сума от петдесет и няколко евро.
Ако говорим само за дворците и архитектурата на Виена, а отминем факта, че тя е люпилница на съвременни творци - пак ще бъдем едностранчиви. Затова непременно трябва да се спомене, че във Виена изгря звездата на най-атрактивната и скъпо платена оперна прима, дошлата само преди осем години от Украйна Анна Нетребко, която "успява да превърне всеки спектакъл в собствено шоу". Но тогава трябва да разкажем и за световно известната певица Ани Ленъкс, посветила последните си години на каузата на болните от СПИН, която пя това лято на "Heldenplatz" пред петнадесетхиляден митинг, без да вземе нито цент. (За да прочетеш пърния текст, последвай линка).

МАЛЪК РАЗКАЗ ЗА ДЪЖДА БЕЗДОМНИК

Живях в мансарда. Тропаше дъжда.

Бърбореше си нещо без да млъква.

Вода се стичаше от двете рамена –

закъсал пътник,

тъжен и размъкнат.

Объркал се, защото е валял,

без спиране,

стотици километри.

Върху чадъри само е вървял,

под облаци навъсено-безцветни.

Мансардата ми –

птица без крила,

през покрива - само луната свети,

не знам защо,

точно нея избра.

Не търся логика във дъждовете,

във ромона, по-нежен и от стих,

написан с капките прозрачни

по стъклата.

Не го разбирах, но го приютих.

И пак ще си повторя добрината.

Не помня каза ли дъжда -

Благодаря!

Но помня галеше ръцете ми, лицето.

Събудих се.

По пода ми – вода,

а лампата, оставена да свети.

Навън прозорците посрещат утринта,

очи отворили,

измити и огромни.

Къде ли някъде, накрая на света,

пак барабани моят дъжд бездомник?

@Маргарита Мартинова