Покривката е бяла. С червена капка вино.

Съдбата е убола пръста си и кърви.

Мъгливите воали над лозови градини

посипват сол отгоре, кръвта да не личи.

Лозницата е гола.  А гроздето прибрано.

Натъпкано до дупка във щайги и торби.

Зачеркват черни врани пустеещи поляни.

Далечна, веселбата в прозорците кънти.

Заплитат се кавали сред чепките узрели.

Насечената песен не радва, а тъжи.

Каруците подскачат с конете остарели

провлачват по земята последните си дни.

Умората се стича и в ризите попива.

На лакът, цяло село след малко ще заспи.

Умихме си краката. За първи път щастливи.

Бог слезе и целуна и пръсти, и пети.

Наскачахме в зърната. Изпуснати. И луди.

Превърнахме ширата в рубини и сълзи.

Изтъпквахме душата, до люспа , на Мавруда.

Сок, силен като мляко, във жилите кипи.

Разбивахме, несвестни, одумки и скрижали.

Живот неравновесен – в кантара от мечти.

На бялата постеля – червена капка вино.    

Върху небе червено – две влюбени луни!

Маргарита Мартинова