МАЛЪК РАЗКАЗ ЗА ДЪЖДА БЕЗДОМНИК

Живях в мансарда. Тропаше дъжда.

Бърбореше си нещо без да млъква.

Вода се стичаше от двете рамена –

закъсал пътник,

тъжен и размъкнат.

Объркал се, защото е валял,

без спиране,

стотици километри.

Върху чадъри само е вървял,

под облаци навъсено-безцветни.

Мансардата ми –

птица без крила,

през покрива - само луната свети,

не знам защо,

точно нея избра.

Не търся логика във дъждовете,

във ромона, по-нежен и от стих,

написан с капките прозрачни

по стъклата.

Не го разбирах, но го приютих.

И пак ще си повторя добрината.

Не помня каза ли дъжда -

Благодаря!

Но помня галеше ръцете ми, лицето.

Събудих се.

По пода ми – вода,

а лампата, оставена да свети.

Навън прозорците посрещат утринта,

очи отворили,

измити и огромни.

Къде ли някъде, накрая на света,

пак барабани моят дъжд бездомник?

@Маргарита Мартинова