"ПОСТТРАВМАТИЧЕН СИНДРОМ" Маргарита Мартинова – стихове

ПОСТТРАВМАТИЧЕН СИНДРОМ

Цъфтеше май в зората на безкрая.

Ден първи в рая, наречен „детство“.

Роди се конче,  спънато с букаи.

Останалото - беше неизвестно.

Дали часът бе точно шест? - не зная.

В едно съм сигурна, че бе подир войната.

Светът се сбираше във голите си стаи
под звездните пагони на Бащата*.

А майките – с ръцете онемели
от тежките торби на недоимъка,

прегръщат фронтовашките шинели.
Щастливите жени на офицери!

Защото точно в „6 часá – подир войната“**,

получиха мъжете си обратно.

Жените сложиха изкуствените перли.

Децата марципанчета ядяха.

По-лесно даваха и хляб изпод тезгяха.

Измерваше се радостта в купони.

На татко ми блестящите пагони

поделяхме между Родината

и бедното ни детство.

И някак си – не беше честно!

Макар да беше „6 часá подир войната“.

Нахлузи пак ботуши тишината.

 Бащите ни ги викашени тръбата.

Жените им изглеждаха герои

със верността си, в стихове възпята.

Децата плачеха в съня си неспокоен..

А беше вече „6 часá – подир войната“.

Накрая мразих униформите.  И строя.

Животът под пагон –не беше моя!
Но моя бе на майка ми сълзата.

Прегриза кончето, все някога, юздата.

Назад се връща – да намери перли.

Седи облечена, с пагони, тишината.

Звездички – над опънатите нерви.

В часовника започва да трепери

зациклилата в детството  стрелка.

И все го питах, чувам си гласа:

Не свърши ли проклетата война

във шест часá?

Татко, не е ли „6 часá "…

Маргарита Мартинова

* Сталин е бил наричан „Баща на народите“

**Швейк: „Като се свърши войната… ще ме намериш всеки ден след шест часа в „При чашата“

"СОЛТА В БИБЛЕЙСКИЯ Й СМИСЪЛ" ЕДНО ОТ ТРИТЕ СТИХОТВОРЕНИЯ, С КОИТО МАРГАРИТА МАРТИНОВА СПЕЧЕЛИ ПЪРВО МЯСТО В КОНКУРСА "РАЗЛОМЕНИ СЛОВА"

   

   

СОЛТА – В БИБЛЕЙСКИЯ Й СМИСЪЛ

Потрябва ли ти щипка сол,

не тръгвай към морето да я търсиш!

И за приятелите даже – забрави!

Солта е болка – тя гори,

не знаеш ли

кога да я поръсиш.

И не морето е солено, а потта!

Докато селянката житото прибира.

А слънцето, по цялата снага

горещи въглени не спира

да разстила.

И не морето е солено, а кръвта!

Пропила в куртката пробита

на войника.

Прострелян върху чуждата земя.

Отишъл непоканен, 

неповикан.

Не я сравнявай

нито със скръбта

на майките, във черно забрадени!

Нито със сълзите по детските уста,

преглътнали

шамари зашлевени!

Хабиш си времето,

хабиш си и солта,

дори да си изял и два чувала,

не ти ли стигнат сили след това,

живота си да почнеш

отначало.

Солта си има таен код

и своя смисъл,

само за оня, който е орисан:

Последния си залък да дели.

По-слабия – от гняв

да защити.

С гърдите си другарите да брани.

Без да е Божи син,

жертвен агнец да стане. 

Това е на земята ни солта!

И през живота ни.

И след смъртта.

Маргарита Мартинова

"ЗАВИСИМОСТ" Маргарита Мартинова - стихове

ЗАВИСИМОСТ

Очите ти са оцветили в синьо

листата, къщите и клоните.
По пълнолуние 

излизат котки по балконите

и пеят сини песни 
към Луната.

Усещам синьо даже по косата,

разлята върху синевата на вълните.

Аз цялата във тебе се превръщам.

Отнема синьото до дъно 
свободата.

Дъгата разноцветна не е същата.

Цианът й превзема небесата.

Чрез тебе дишам и чрез теб живея.

Въже преметнато през два 
небостъргача.

Обсебена от синьото ти крача.

И само мисля: Ако ослепея

от гръм? От невиделица - градушка?
От трясъка във сините ми 
вени?
Кръвта, на вкус и цвят – непроменена.
А ти изпускаш от ръката си – ръката...
Във полета най-кратък към земята,
ще се отмие синьото 
край мене.

В дробовете – балончетата, като дъгата.
Последните ми мигове ще са червени…

Маргарита Мартинова

"ОБЕТ ЗА БЕЗДУМИЕ" Маргарита Мартинова – стихове

ОБЕТ ЗА БЕЗДУМИЕ

Мълчаната си риза днес ще сложа.

Очите от любовните си нощи.

Ръцете, със които те прегръщах.

Мой ясен ден, 

обичаш ли ме още?

Ще вържа на часовника краката –

без време си отива младостта.

До голо сянката 

ще стържа от стената –

без минало, без спомен, 

без следа.

Не знаеш ли, мълчан обет съм дала?

Над извора с бълбукаща вода –

мехурчета, 

строшено огледало,

а образът ми - птица без крила.

Днес искам само – да звънти от тишина!

Признавам си, 

до лудост се страхувам.

Ушите ми от думи се боят.

Понякога на глуха се преструвам.

Те ме настигат. 

И кълват. 

Кълват...

 Днес искам само да остана сам-сама.

Сънувам още Гетсиманската градина.

Целувката, ония зли уста.

Приведена, 

последната маслина,

с очи забити 

в сухата земя.

Днес искам само истинска да бъда!

Да съм детето, 

дето плаче безутешно

за водни кончета с откъснати крила.

Да вярвам в ангели. 

И още в нещо…

А любовта 

да ме изпълва цялата.

Мой ясен ден - не мога да мълча:

Върни душата ми,

каквато беше във началото!

Маргарита Мартинова

"ЕМИЛИ И ПОДНЕБЕСНАТА ПЧЕЛА" Маргарита Мартинова - стихове

ЕМИЛИ И ПОДНЕБЕСНАТА ПЧЕЛА[i]

С фуркетите на мисълта,

забити в старата й шапка,

нощем проникваше в света.

Всичко записваше в тетрадка.

Печеше черен кекс със ядки.

Минути? - колкото куплет.

И ни по-дълго, ни по-кратко

от буквите във всеки ред.

В едни - какаото горчеше,

в други не стига захарта.

Зависи – колко дълга беше

във мислите й песента.

Отглеждаше в свойта градина

една единствена пчела.

И още трябваше да има

ливада. И една мечта.

Невидима пчелата беше.

От рими сбираше меда.

Емили сладките печеше,

за да се скрие от света.

Намериха я зад вратата.
За Рая стискаше билет.
Една пчеличка – над главата.
И стих, надраскан със фуркет…

Маргарита Мартинова

---

[i] Години след смъртта на Емили Дикинсън, намират нейни тетрадки с над 1800 стихотворения. Починала е на 10 май, преди 133 години. Приживе поетесата е известна със своите сладкиши (рецептата на неин кейк е поставена зад витрината на „Дома на поетите“ в Ню Йорк) и със стихотворението си - от какво се прави ливада? - Пчела, мечта и трева. Ако пчелата не пристига - и мечтата стига. Днес я считат за най-голямата американска поетеса.

ПРОРОЦИ, НО НЕ В СВОИТЕ, А В ЧУЖДИ ОТЕЧЕСТВА – СЕРГЕЙ ЧЕПИК (SERGEI CHEPIK) ГЕНИАЛЕН ХУДОЖНИК - НЕПОГЛЕДНАТ В РУСИЯ, ОБОЖЕСТВЯВАН В АНГЛИЯ

СЕРГЕЙ ЧЕПИК SERGEI-CHEPIK. ГЕНИАЛЕН ХУДОЖНИК - ПРОРОК В ЧУЖДО ОТЕЧЕСТВО

Сергей Чепик — потрясающий художник, которого Родина исключила из своего пейзажа в 1988 году, наглухо заколотив за ним дверь.
Чепик родился в 1953 году в СССР (Киев), окончил Петербургский художественный институт. Фактически сразу был принят в Союз молодых художников. Но очень скоро стало ясно: его необузданный дар не вмещается в Прокрустово ложе идеологии. А талант провидца Отечеству совсем не нужен.
В 1987-м серия Чепика «Записки из Мертвого дома» (1979 — 1987) была запрещена к показу. Созданные на основе наблюдений в сумасшедшем доме картины отражали повседневную жизнь советского общества, сотканную из слишком знакомых каждому нитей: лжи, паранойи, отчаяния.
В августе 1988-го Сергей прибыл в Париж налегке, с мольбертом отца и своими картинами. Благодаря будущей жене — француженке мастер получил полную свободу. Спустя всего три месяца его серия из Мертвого дома была удостоена золотой медали на выставке в Парижском осеннем салоне.
Россия терзала художника и на Монмартре. Все лучшее создано и посвящено ей — в попытках осмыслить трагизм русского пути. По воспоминаниям жены, Чепик пришел к выводу, что получил свободу в изгнании для того, чтобы служить России. Серия «Россия». 1991. Аничков мост.
Советскую перестройку мастер наблюдал издали. «Красная площадь. Смута». 1993-1994.
«Россия распятая». 1999.
В 1995-м Чепик впервые за годы эмиграции посетил Отечество. Вернулся в Париж в печали и раздражении. Он почувствовал, что русский народ опять обманут в своих надеждах. Свое видение доморощенной демократии выплеснул на холст. «Голгофа». 1995-1996.
В 1999-м, когда нефтедоллары хлынули золотым ливнем и у нас наступила пресловутая «стабильность», Сергей Чепик в парижской мастерской почему-то пишет серию «Россия распятая. Смута». «Россия распятая. Тройка».
Сергей Чепик и натура. Не первая и не последняя. Ему посчастливилось принимать в своей мастерской даже Маргарет Тэтчер. По мнению жены, Франция подбрасывала мастеру ярких красок… «Фламенко». …не позволяя уйти с головой в одиночество. «Подсолнухи».
Русский художник Сергей Чепик умер в ноябре 2011 года в Париже. Родина не заметила кончины «блудного сына». Это несправедливо. Однако Мастер и его полотна теперь принадлежат Вечности. И пигмеи не смогут их ни изъять, ни запретить.

Black Series of real Life "ДОЛНАТА ТЕРАСА" Маргарита Мартинова - стихове

Black Series of real Life

ДОЛНАТА
ТЕРАСА

Много сте строги към тях, господа!
Навярно от Господ по-строги сте даже.
Громете в копторите бедни деца!
Срещу правилата да ритат – не може!

Отнемайте смело пари за храна.
И правилно.  Всеки е длъжен да ходи!
Едни с Mercedes, други пеша.
А някои може - и боси, и голи.

Много сте твърди – хвала, Господа!
За всяко отсъствие –  пъдим и гоним!
До кофите вчера дете си игра
със празна кутия от скъпи бонбони.

Облиза я бърже от всяка страна.
Там дето трохичките тайно залепват.
Ръцете му бяха все още с калта.
Вземете му детските!  После е лесно.

То няма да мине в по-горния клас.
То няма да стигне до средната класа.
След туй ще мете тротоара пред вас.
И двеста квадратната  ваша тераса.

Създайте от днес, чак до края – респект!
Да види от малък, кой тук е сайбия.
Какво от това, че от глад ще умре.
Че някой ще тръгне със кол да ви бие.

Много сте лоши към тях, господа!
Навярно сте хванали бога за пеша.
Оставят ръцете ви мръсна следа.

Но дебне разплата живота ви грешен...

Маргарита Мартинова

Картина: Сули Сеферов

Маргарита Мартинова "КИБЕР…" (Или стихът на прага на „Черните дупки“)

КИБЕР… (Или стихът на прага на „Черните дупки“) Маргарита Мартинова - стихове

КИБЕР…

(Или стихът на прага на „Черните дупки“)

Разбийте римите

на милион парчета,

на атоми, на неутрони!

Със лазер нарежете стиховете,

в които редовете са

с пагони.

На думите езика изтръгнете

със клещи!

Заковете го с пирони!

Светът е пренаситен от поети.

Поезията е в агония!

Махнете си натруфените дрехи

(изгладения ръб на панталона).

С тях караш ли

по звездните пътеки –

заспиваш

и се блъскаш в небосклона.

Речта е мисъл,

изтървана в битието.

Тя полета не може да догони

на електрона,

обикалящ във полето

на нищото –  

под черните балкони.

До прага им щом стигнеш –

ще се вижда

зад границите на стопената материя.

Където времето

не ще да се придвижва.

Пространството е истинска мистерия.

Вселената там себе си изяжда.

И цели светове умират.

Прелиства Разумът със тъмна жажда,

на Айнщайн

грешките открива.

Не са ли римите ни

кулички от пясък,

строени на Всемира в океана?

Да ги прегазим,  

стъпвайки нататък –

към черната Космическа савана…

маргарита мартинова