ПРОРОЦИ, НО НЕ В СВОИТЕ, А В ЧУЖДИ ОТЕЧЕСТВА – СЕРГЕЙ ЧЕПИК (SERGEI CHEPIK) ГЕНИАЛЕН ХУДОЖНИК - НЕПОГЛЕДНАТ В РУСИЯ, ОБОЖЕСТВЯВАН В АНГЛИЯ

СЕРГЕЙ ЧЕПИК SERGEI-CHEPIK. ГЕНИАЛЕН ХУДОЖНИК - ПРОРОК В ЧУЖДО ОТЕЧЕСТВО

Сергей Чепик — потрясающий художник, которого Родина исключила из своего пейзажа в 1988 году, наглухо заколотив за ним дверь.
Чепик родился в 1953 году в СССР (Киев), окончил Петербургский художественный институт. Фактически сразу был принят в Союз молодых художников. Но очень скоро стало ясно: его необузданный дар не вмещается в Прокрустово ложе идеологии. А талант провидца Отечеству совсем не нужен.
В 1987-м серия Чепика «Записки из Мертвого дома» (1979 — 1987) была запрещена к показу. Созданные на основе наблюдений в сумасшедшем доме картины отражали повседневную жизнь советского общества, сотканную из слишком знакомых каждому нитей: лжи, паранойи, отчаяния.
В августе 1988-го Сергей прибыл в Париж налегке, с мольбертом отца и своими картинами. Благодаря будущей жене — француженке мастер получил полную свободу. Спустя всего три месяца его серия из Мертвого дома была удостоена золотой медали на выставке в Парижском осеннем салоне.
Россия терзала художника и на Монмартре. Все лучшее создано и посвящено ей — в попытках осмыслить трагизм русского пути. По воспоминаниям жены, Чепик пришел к выводу, что получил свободу в изгнании для того, чтобы служить России. Серия «Россия». 1991. Аничков мост.
Советскую перестройку мастер наблюдал издали. «Красная площадь. Смута». 1993-1994.
«Россия распятая». 1999.
В 1995-м Чепик впервые за годы эмиграции посетил Отечество. Вернулся в Париж в печали и раздражении. Он почувствовал, что русский народ опять обманут в своих надеждах. Свое видение доморощенной демократии выплеснул на холст. «Голгофа». 1995-1996.
В 1999-м, когда нефтедоллары хлынули золотым ливнем и у нас наступила пресловутая «стабильность», Сергей Чепик в парижской мастерской почему-то пишет серию «Россия распятая. Смута». «Россия распятая. Тройка».
Сергей Чепик и натура. Не первая и не последняя. Ему посчастливилось принимать в своей мастерской даже Маргарет Тэтчер. По мнению жены, Франция подбрасывала мастеру ярких красок… «Фламенко». …не позволяя уйти с головой в одиночество. «Подсолнухи».
Русский художник Сергей Чепик умер в ноябре 2011 года в Париже. Родина не заметила кончины «блудного сына». Это несправедливо. Однако Мастер и его полотна теперь принадлежат Вечности. И пигмеи не смогут их ни изъять, ни запретить.

Black Series of real Life "ДОЛНАТА ТЕРАСА" Маргарита Мартинова - стихове

Black Series of real Life

ДОЛНАТА
ТЕРАСА

Много сте строги към тях, господа!
Навярно от Господ по-строги сте даже.
Громете в копторите бедни деца!
Срещу правилата да ритат – не може!

Отнемайте смело пари за храна.
И правилно.  Всеки е длъжен да ходи!
Едни с Mercedes, други пеша.
А някои може - и боси, и голи.

Много сте твърди – хвала, Господа!
За всяко отсъствие –  пъдим и гоним!
До кофите вчера дете си игра
със празна кутия от скъпи бонбони.

Облиза я бърже от всяка страна.
Там дето трохичките тайно залепват.
Ръцете му бяха все още с калта.
Вземете му детските!  После е лесно.

То няма да мине в по-горния клас.
То няма да стигне до средната класа.
След туй ще мете тротоара пред вас.
И двеста квадратната  ваша тераса.

Създайте от днес, чак до края – респект!
Да види от малък, кой тук е сайбия.
Какво от това, че от глад ще умре.
Че някой ще тръгне със кол да ви бие.

Много сте лоши към тях, господа!
Навярно сте хванали бога за пеша.
Оставят ръцете ви мръсна следа.

Но дебне разплата живота ви грешен...

Маргарита Мартинова

Картина: Сули Сеферов

Маргарита Мартинова "КИБЕР…" (Или стихът на прага на „Черните дупки“)

КИБЕР… (Или стихът на прага на „Черните дупки“) Маргарита Мартинова - стихове

КИБЕР…

(Или стихът на прага на „Черните дупки“)

Разбийте римите

на милион парчета,

на атоми, на неутрони!

Със лазер нарежете стиховете,

в които редовете са

с пагони.

На думите езика изтръгнете

със клещи!

Заковете го с пирони!

Светът е пренаситен от поети.

Поезията е в агония!

Махнете си натруфените дрехи

(изгладения ръб на панталона).

С тях караш ли

по звездните пътеки –

заспиваш

и се блъскаш в небосклона.

Речта е мисъл,

изтървана в битието.

Тя полета не може да догони

на електрона,

обикалящ във полето

на нищото –  

под черните балкони.

До прага им щом стигнеш –

ще се вижда

зад границите на стопената материя.

Където времето

не ще да се придвижва.

Пространството е истинска мистерия.

Вселената там себе си изяжда.

И цели светове умират.

Прелиства Разумът със тъмна жажда,

на Айнщайн

грешките открива.

Не са ли римите ни

кулички от пясък,

строени на Всемира в океана?

Да ги прегазим,  

стъпвайки нататък –

към черната Космическа савана…

маргарита мартинова

"ЗА ДУМАТА, КОЯТО НЕ НАМЕРИХ"

ЗА ДУМАТА, КОЯТО НЕ НАМЕРИХ

Най-простичките думи

най-трудно се намират -

зрънца, подскачащи по пода в паметта.

Във детството си

денем ги събирах,

повтарях си ги вечер – да заспя.

Приличат на шишарки във гората.

На катерички

със опашки от крила.

На две луни – обърнати обратно,

а между тях – хамака на нощта.

Къде е тя?

Най-простичката дума.

Заради теб я ровя в мисълта.

За цветето, което си ми купил,

макар че си го счупил

пред дома.

За изненадата

със грозничката рокля,

която никога не ща да облека.

За нещото, което ме разчопля,

а аз ти викам:

„От дима сълзя!“

Навън е цъфнала липата медоносна.

Целува устните й

мъничка пчела.

Ще ти я кажа думичката после.

Сега е по-добре

да замълча.

Маргарита Мартинова

"ЛУННАТА СОНАТА" LoLa & Hauser - Moonlight Sonata

"ТРИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ КЪМ ГРАДУШКАТА" Маргарита МАРТИНОВА – стихове

                   ТРИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ

                   КЪМ ГРАДУШКАТА    

                       

Разби градушка в челото на здрача

препълнените делви със зърна.

Земята се превърна във сираче

под грубата, студена пелена.

Във къщата, по-стара от баща й,

дуварите - поне на сто лета,

в пристилката си 

тихичко ридае

най-бедната женица на света.

Градушка вън помиташе житата.

 Животът се превиваше - сакат.

Зърната падаха със формата на глад.

Валеше град.

Валеше глад.

Градушката вършее по-нататък.

Прерязва клони, планове, съдби.

И без пирони – прикован за прага,

мъжът потънал в себе си стои.

Превръща Бог, без даже да се крие,

мечтите му 

в купчини тенекии -

кола от "триста коня" - оседлани.

Назобени със град.

И попиляни.

Остана само със юзда в ръката.

Не знаем - кой е крив, и кой е прав.

Зърната падаха със формата на гняв.

Валеше град.

Валеше гняв.

Над бедната мансарда на тавана,

градушката подскачаше – пияна.

Зърна се мятаха на тумби по улуците.

Пропадаха със смях между капчуците.

А той и тя лежаха на дивана.

Не виждаха, не чуваха я даже.

Над тях чадър разпери любовта им,

преди градушката

„Довиждане“ да каже.

Зърната падаха със формата на грях.

Валеше град.

Валеше грях.

Прощава Господ, стига да си млад...

                  Маргарита Мартинова