Представена публикация

СПИСАНИЕ „ВКУСОТИИ В ЧИНИИ“ Е ВЕЧЕ ПО ПАВИЛИОНИТЕ!

Имаме ли нужда от добра вест? Да! - Ето я: "Вкусотии в чинии" - тържество на добрият вкус с повече от 100 рецепти в брой 8 ...

вторник, 17 март 2020 г.

И НИЩО НЯМА ДА Е СЪЩОТО… Маргарита Мартинова - стихове



И НИЩО НЯМА ДА Е СЪЩОТО…


Такава пролет няма досега!
С цветя – окапали,
преди да разцъфтят. 
Със птици с неразперени крила, 
нападали
във краткия си път.  

Такава пролет няма досега!
Там слънцето боде като с игла, 
лъчи прибира,
без да е изгряло. 
И остарява, неродена,
радостта. 

Такава пролет няма досега!
Светът мирише на войнишко одеяло. 
На брачна нощ
във болнични легла. 
На клетка след канарче
отлетяло. 

Не е война! Това не е война!  
Без хора, къщите отвън изглеждат цели, 
отвътре призраци-самотници лежат,
а паяците люлки
са им сплели. 

Не е и мир! Не е и мир това! 
Надява маска предпазливата луна, 
увива се – да бъде
цяла в бяло.
Невеста изоставена,
сама.  

Прилича на объркана жена. 
На шал – заплетен в колелото на колата. 
На босонога балерина.
На смъртта. 
На млад поет, увиснал
в мрачината…

Не е живот – животът след това!
А суха вейка – пролет след войната. 
Коричка хляб,
накиснат в тишина. 

И майка, седнала да чака пред вратата…


Маргарита Мартинова

Картина: Paul Delvaux „Пейзаж с фенери“



неделя, 15 март 2020 г.

"БАЛ С МАСКИ" – Маргарита Мартинова, стихове






"БАЛ С МАСКИ"

Животът ли не ме обича?
Изляза ли навън –
вали.
Съдбата ли не ме обича?
Стъклата покрай мен троши.

Самата ли
не се обичам?
На сън ли някой ме смени.
Заля ми кофа с мрак в очите,
жарта със пепел
угаси.

Разплитам се и се заплитам.
Тежат ми хиляди вини.
Чак до смъртта си 
ще се питам –
на Юдите защо простих.

Започва
балът, Маргарита!
Воланд отново е герой*.
И маските – върху устите,
за да говори
само той.

Заплитам се и се разплитам –
в косите си и в мисълта.
Със лепенки,
лицата скрити
от мен на метър. А аз мълча.

Събуждам се -
не виждам никой.
Котка със вързани очи…
Девет живота и да има,
в десетия ще
съгреши.

Вали, вали, отмива всичко,
заченато в грях.
Любовта…
Аз се издърпвам за косите.
Летя, летя, над пропастта.

Маргарита Мартинова

–––––––––––––––
* Балът в „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков


неделя, 8 март 2020 г.

"НОЩТА НА МАЙКИТЕ" ИЛИ СПУКАНАТА ТОПКА – Маргарита Мартинова, стихове








НОЩТА НА МАЙКИТЕ

Или "Спуканата топка"

Като камъчета, рукнали от сипей,
като трици от отрязано
дърво,
ронят се
на майките сълзите
в тесничкото болнично легло.

Ангели им – белите престилки.
Чашата с водата –
Божи дар.
Носят ги със
счупени носилки.
Чужда воля – тям е господар.

Портокал небелен върху стола.
Да приседнеш – нийде
няма нар.
Тръснати –
трохичките на пода.
Щедростта - под двоен катинар.

На съдбата топката игрива,
все не ще във паметта
да спре.
Със децата –
в рокличка красива.
С мрежи хляб във двете си ръце.

Сряза я на времето бодила.
Топката се спихна.
Остаря.
Оредяла е
косата сива.
На гурбет – децата по света.

Стаята – по-къса от живота.
Празна, като мелничен
чувал,
дето му
изтупали брашното
и от много ползи овехтял.

Майките, с очите си невинни,
с погледи, увити
в пелена,
думат Богу тихо и наивно:
Господи, защо ме не прибра?

Маргарита Мартинова


сряда, 4 март 2020 г.

"С ПАРИЖ В ОЧИТЕ СИ, БРУТАЛНО ДА УМРА" – Маргарита Мартинова, стихове







"С ПАРИЖ В ОЧИТЕ СИ,
БРУТАЛНО ДА УМРА"

Ръка целува и те гледа във очите.
В ухото шепне:  
“Аз съм твоята съдба!“
(Така изглеждаше
на жадните  в мечтите
„Любовникът 
на всички времена“…)

Какво разбирах от Париж тогава?
Момиче с плитка
върху русата глава.
Не с трюфели,
закусвах със попара.
Мечтаех да избягам от дома.

О, чудеса, наистина ви има!
А аз съм на перона „Гар дьо Ест“…
Париж в краката ми.
Крещя на ум:
„Води ме!
Оттук нататък 
има само – Днес!“

Мостовете – блестящи диадеми.
Денят е – Сена,
със разпусната коса.
Докато мракът дойде да ни вземе,
я сплитаме – вълна подир вълна.

Със смехове,
между дъждовните капчуци,
сред клоните,  с измокрени ръце,
между листа 
във мрежата от звуци,
нощта бе чак
до сутринта –
„Шанз Елизе“!

До оня лъч
над входове-икони,
в галерии, по-строги и от храм.
До Господ,
който слиза от Амвона
и никога не те оставя сам...

Отвън ни чакаха,
обсебили небето:
Монмартр – самоуките платна;
Дъхът на есен,
смесен със кафета;
Любов, каквато няма по света.

И що от туй,
че някой щял да каже
„Париж пропада! Черен и унил“ ?
Обикнеш ли го, гените си даже,
очите си, сърцето –
си сменил.

Душата ти, от него – иска още!
Немити улички? – 
Но ти си му простил.
И Плас Пигал – 
натрапчиво порочен.
И Айфел – грозноватичък, но мил.

Ако и теб, като Вийон, 
на ешафода
те покачат,
спомни си тез слова:
„Махни, превръзката, палачо,
за да мога,
с Париж в очите си,
брутално,
да умра! „

Margarita Martinova


Картина - Марк Шагал

                                
                      

петък, 28 февруари 2020 г.

ХОР ТУРЕЦКОГО - „ЧЕРНЫЙ ВОРОН“ И ТЕКСТ ПЕСНИ




ТЕКСТ ПЕСНИ

Чёрный ворон, чёрный ворон,
Что ж ты вьёшься надо мной,
Ты добычи не дождёшься,
Чёрный ворон, я не твой.
Ты добычи не дождёшься,
Чёрный ворон, я не твой.

Что ж ты когти распускаешь
Над моею головой,
Ты добычу себе чаешь,
Чёрный ворон, я не твой.

Завяжу смертельну рану
Подарённым мне платком,
А потом с тобой я стану
Говорить всё об одном.

Полети в мою сторонку,
Скажи маменьке моей,
Ты скажи моей любезной,
Что за Родину я пал.

Отнеси платок кровавый
Милой Любушке моей,
Ты скажи, она свободна,
Я женился на другой.

Взял невесту тиху стройну
В чистом поле под кустом.
Обвенчальна была сваха
Сабля острая моя.

Калена стрела венчала
Среди битвы роковой.
Чую, смерть моя подходит,
Чёрный ворон, весь я твой.
Чую, смерть моя подходит,
Чёрный ворон, весь я твой.

"ПИСМО ДО МАЙКА МИ" Сергей Есенин, превод Маргарита Мартинова








ПИСМО ДО МАЙКА МИ



Майчице ти моя, остаряла,
жива ли си? Пращам ти привет.
Светлина божествена и бяла
да облива къщицата с плет.

Писаха ми, често си вървяла
с вехтичко сукманче из снега.
Горко, безутешно си тъжала,
че не се прибирам у дома.

Все ти се привиждало във мрака,
сън, който сънуваш всяка нощ:
В кръчмата се сбивам с непознати,
ръгат ме в сърцето с фински нож.

Майчице, не се страхувай, родна!
Не, не съм дотолкоз изглупял
да си тръгна от света спокойно,
без отново да съм те видял.

Твоят син съм аз, изпълнен с нежност,
със една единствена мечта
да отмине тази скръб безбрежна.
Да отворя къщната врата

Ще си дойда с цъфналите клони
в пролетната розова мъгла.
Моля те, съня ми да не гониш,
както преди няколко лета.

Не буди мечтите размечтани,
не докосвай раната в гръдта!
Уморих се, изхабих се рано.
Не можах до край да устоя.

И недей ме учи да се моля.
Не се връщат миналите дни.
Ти си ми единствена опора,
светлинка вълшебна си ми ти.

Стига безутешно си тъжала,
че ме няма дълго у дома.
И от скръб превита си вървяла
с вехтичко сукманче през снега.

Превод Маргарита Мартинова
---------------
* Названието е дадено на определен вид финландски нож, широко ползван от руският криминален контингент преди революцията. И продължил ползва през целия ХХ век. Придобива популярност сред тях поради смъртоносните рани, които се получават след пробождането.

сряда, 26 февруари 2020 г.

Сергей Есенин "КЛЕН ТИ МОЙ, ПРЕМРЪЗНАЛ", превод Маргарита Мартинова





КЛЕН ТИ МОЙ, ПРЕМРЪЗНАЛ


Клен ти мой премръзнал, клен ти мой без листи,
клоните си свеждаш в снеговете чисти.

Дали чул си нещо? Или нещо виждаш?
Сякаш си излязъл въздух да подишаш,

Със крака вдървени в преспите си паднал,
окуцял разсилен, дълго пил на гладно.

Ах, и аз с другари снощи бях на маса.
Как да се прибирам на зиг-заг в дома си?

Тук видях върбичка, там елхичка зърнах,
вятъра надпявах, в лятото ги върнах.

Мисля си – и аз съм също като клена.
Но не съм оронен, а с листа зелени.

 В себе си усети смелост непозната,

както жена чужда, прегръщах брезата…

Превод Маргарита Мартинова


понеделник, 24 февруари 2020 г.

"ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК" НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН - Превод: Маргарита Мартинова








ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК


Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам отде тази болка се взе.
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми неспирно тече.

Над главата ушите ми
пляскат с крила,
Върху шията птица
краката си слага.
Мержелее се всичко,
не ще издържа.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
на кревата ми сяда.
Черен човек
не ми дава за миг да заспя.

Черният човек
тика пръсти в една гадна книга,
той опява над мен,
като поп над мъртвец,
и чете за живота
на отчаян пройдоха и лигльо.
Във душата ми страх се надига.
Черният човек.
Черен… Черен…

„Слушай, слушай –
ми дудне той на главата, –
книгата е изпълнена с чудни 
мисли и планове.
А героят живеел в страната
на най–отвратителните гамени.

В тази страна,
през декември снега
е тъй дяволски чист.
Студовете превръщат
леда във украса.
Нашият човек е бил авантюрист,
но от най-висша
и изискана класа.

Млад, изящен.
Поет при това.
Притежавал особена сила.
И наричал
четирийсетгодишна жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“

„Щастието – продължава той, –
е въпрос на ум и ловки ръце.
Неловките хора
са каръци известни.
Дотук нищо.
Но ще стане по-зле,
ако ръкомахаш превзето,
с изкуствени жестове.

И в буря, и в дъжд,
във житейска неволи,
при загуба тежка,
и когато тъжиш
да изглеждаш естествен,
усмихнат, доволен,
е висше изкуство. Светът го цени.“

Черен човек!
Да не си посмял!
Къде се намираш, тук не е
твоят свят на удавници*.
Със живота на поета
си се заял.
Другиму чети
тез измислени страници.

Черният човек
ме гледа във упор.
Във очите си, в синьо,
повърнал е той.
Нещо иска да каже.
Че крада и съм глупав.
Най-безсрамен измамник
и кръчмарски герой.
---------------
Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам – от де тази болка се взе?
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми неспирно тече.

Студ сковава нощта.
Тихо спи кръстопътя.
До стъклото седя.
Не очаквам ни гост, нито брат.
Пухкав слой ситна вар
се изсипва над малките къщи.
А дърветата – конници,
са се спрели до моя дувар.

Чувам, плаче в нощта
безутешната птица.
От копитата звук,
като сбруя след
дървени конници.
Оня черният идва,
сяда без да ме пита.
На главата с цилиндър.
И със фрак, вместо горница.

„Слушай, слушай! –
хрипти и ме гледа в очите,
онаглял до безумие. –
Не съм виждал да страда
никой сред подлеците
от такова ненужно,
глупашко безсъние.

Е, добре де сгреших!
Нали е пълнолуние.
Нека дребния свят
да поспи кротко, тихо.    
И със свойте дебели бедра,
тайно, преди разсъмване,
ще се вмъкне в леглото ти „тя“,
за да слуша разкапани стихове.

Ах, обичам поетите!
Забавен народ.
Всичко, дето го правят,
съм познавал и чувствал –
на пъпчива студентка,
дългокос идиот,
обяснява света,
а от страст ще се пръсне.

Не, не зная, не помня,
на село ли бе,
може би във Калуга
или пък във Рязан,
живееше русо, синеоко момче
от нормално семейство
със двор и геран.

То порасна. И стана
поет, при това.
Притежаваше някаква
особена сила.
И наричаше
четирийсетгодишна жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“

„Човеко черен!
Ти си скверен гост!
Тази слава отдавна
върви по петите ти.“
Бесен съм, разярен
и захвърлям лост
към сурата му
отвратителен.

Луната умря.
Във прозорчето светна зора.
Ах ти, нощ моя клета,
сърце изтрещяло.
Няма никой край мен.
С чер цилиндър стоя.
Само аз.
И разбито на прах огледало…

Превод: Маргарита Мартинова

-------------------------------------------
* Есенин намеква за една трагична история от гражданската война в Русия, в която е бил спуснат водолаз да изчисти витлото на кораб. И под водата е видял труповете на много удавници, с прикрепени камъни за краката. След което почти обезумял.