ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК
Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам отде тази
болка се взе.
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми
неспирно тече.
Над главата ушите ми
пляскат с крила,
Върху шията птица
краката си слага.
Мержелее се всичко,
не ще издържа.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
на кревата ми сяда.
Черен човек
не ми дава за миг да
заспя.
Черният човек
тика пръсти в една гадна
книга,
той опява над мен,
като поп над мъртвец,
и чете за живота
на отчаян пройдоха и лигльо.
Във душата ми страх
се надига.
Черният човек.
Черен… Черен…
„Слушай, слушай –
ми дудне той на
главата, –
книгата е изпълнена с
чудни
мисли и планове.
А героят живеел в
страната
на най–отвратителните
гамени.
В тази страна,
през декември снега
е тъй дяволски чист.
Студовете превръщат
леда във украса.
Нашият човек е бил авантюрист,
но от най-висша
и изискана класа.
Млад, изящен.
Поет при това.
Притежавал особена
сила.
И наричал
четирийсетгодишна
жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“
„Щастието –
продължава той, –
е въпрос на ум и ловки
ръце.
Неловките хора
са каръци известни.
Дотук нищо.
Но ще стане по-зле,
ако ръкомахаш превзето,
с изкуствени жестове.
И в буря, и в дъжд,
във житейска неволи,
при загуба тежка,
и когато тъжиш
да изглеждаш
естествен,
усмихнат, доволен,
е висше изкуство.
Светът го цени.“
Черен човек!
Да не си посмял!
Къде се намираш, тук
не е
твоят свят на удавници*.
Със живота на поета
си се заял.
Другиму чети
тез измислени
страници.
Черният човек
ме гледа във упор.
Във очите си, в
синьо,
повърнал е той.
Нещо иска да каже.
Че крада и съм
глупав.
Най-безсрамен
измамник
и кръчмарски герой.
---------------
Друже мой, друже,
аз съм много и много
болен.
Не разбирам – от де
тази болка се взе?
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми
неспирно тече.
Студ сковава нощта.
Тихо спи кръстопътя.
До стъклото седя.
Не очаквам ни гост,
нито брат.
Пухкав слой ситна вар
се изсипва над
малките къщи.
А дърветата –
конници,
са се спрели до моя
дувар.
Чувам, плаче в нощта
безутешната птица.
От копитата звук,
като сбруя след
дървени конници.
Оня черният идва,
сяда без да ме пита.
На главата с цилиндър.
И със фрак, вместо
горница.
„Слушай, слушай! –
хрипти и ме гледа в
очите,
онаглял до безумие. –
Не съм виждал да
страда
никой сред подлеците
от такова ненужно,
глупашко безсъние.
Е, добре де сгреших!
Нали е пълнолуние.
Нека дребния свят
да поспи кротко,
тихо.
И със свойте дебели
бедра,
тайно, преди
разсъмване,
ще се вмъкне в
леглото ти „тя“,
за да слуша разкапани
стихове.
Ах, обичам поетите!
Забавен народ.
Всичко, дето го
правят,
съм познавал и
чувствал –
на пъпчива студентка,
дългокос идиот,
обяснява света,
а от страст ще се
пръсне.
Не, не зная, не
помня,
на село ли бе,
може би във Калуга
или пък във Рязан,
живееше русо, синеоко
момче
от нормално семейство
със двор и геран.
То порасна. И стана
поет, при това.
Притежаваше някаква
особена сила.
И наричаше
четирийсетгодишна
жена
свое скверно
момиченце.
И своя мила.“
„Човеко черен!
Ти си скверен гост!
Тази слава отдавна
върви по петите ти.“
Бесен съм, разярен
и захвърлям лост
към сурата му
отвратителен.
Луната умря.
Във прозорчето светна
зора.
Ах ти, нощ моя клета,
сърце изтрещяло.
Няма никой край мен.
С чер цилиндър стоя.
Само аз.
И разбито на прах огледало…
Превод: Маргарита Мартинова
-------------------------------------------
* Есенин намеква за
една трагична история от гражданската война в Русия, в която е бил спуснат
водолаз да изчисти витлото на кораб. И под водата е видял труповете на много
удавници, с прикрепени камъни за краката. След което почти обезумял.
