"С
ПАРИЖ В ОЧИТЕ СИ,
БРУТАЛНО
ДА УМРА"
Ръка целува и
те гледа във очите.
В ухото шепне:
“Аз съм твоята съдба!“
(Така
изглеждаше
на жадните в мечтите
„Любовникът
на
всички времена“…)
Какво
разбирах от Париж тогава?
Момиче с плитка
върху русата глава.
Не
с трюфели,
закусвах
със попара.
Мечтаех
да избягам от дома.
О,
чудеса, наистина ви има!
А аз
съм на перона „Гар дьо Ест“…
Париж
в краката ми.
Крещя на ум:
„Води
ме!
Оттук
нататък
има само – Днес!“
Мостовете
– блестящи диадеми.
Денят
е – Сена,
със
разпусната коса.
Докато
мракът дойде да ни вземе,
я
сплитаме – вълна подир вълна.
Със
смехове,
между
дъждовните капчуци,
сред
клоните, с измокрени ръце,
между
листа
във мрежата от звуци,
нощта
бе чак
до
сутринта –
„Шанз
Елизе“!
До
оня лъч
над
входове-икони,
в
галерии, по-строги и от храм.
До
Господ,
който
слиза от Амвона
и
никога не те оставя сам...
Отвън
ни чакаха,
обсебили небето:
Монмартр – самоуките платна;
Дъхът
на есен,
смесен
със кафета;
Любов,
каквато няма по света.
И
що от туй,
че
някой щял да каже
„Париж
пропада! Черен и унил“ ?
Обикнеш
ли го, гените си даже,
очите
си, сърцето –
си
сменил.
Душата
ти, от него – иска още!
Немити
улички? –
Но ти си му простил.
И
Плас Пигал –
натрапчиво порочен.
И
Айфел – грозноватичък, но мил.
Ако
и теб, като Вийон,
на ешафода
те
покачат,
спомни
си тез слова:
„Махни,
превръзката, палачо,
за
да мога,
с
Париж в очите си,
брутално,
да
умра! „
Margarita
Martinova
Картина
- Марк Шагал