Който строи дворци за деца – руши стените на затворите
Ако искаш да се възхитиш – иди до Виена!
Ако искаш да си заможен – работи във Виена!
Ако искаш да си спокоен – остарей във Виена!
● За
втори пореден път Виена е призната за най-добър град в света по качество на
живот, а от края на миналия век постоянно заема челно място в класациите на Европа.
●
Какво ли би написал днес Маяковски, ако беше поживял в австрийската столица
Маргарита Мартинова
(Виена, юли, 2010 г.)
Във
Виена нищо не трябва да бъде възприемано самó
за себе си. Защото
там това не трябва да става. Отделиш ли архитектурата, многочислените галерии и
изложби, културния живот, от протичащите в града събития и от грижата на
общината за нейните граждани – пъзелът няма да се нареди!
Все едно си ходил на куц крак във Виена, ако забележиш само потъналия
в лукс и вкус дворец Шьонбрун (бивша лятна имперска
резиденция), с неговите паркове и езера, със залите на император Франц
Йосиф и императрица и Елизабета, с драматичните истории на изключителна любов, разделена с
дълга към отечеството, без да ти направи впечатление че днес в една от тези
зали под тежките полилеи най-обикновени туристи слушат „Моцарт + вечеря” срещу
скромната сума от петдесет и няколко евро.
Ако говорим само за дворците и архитектурата на Виена, а
отминем факта, че тя е люпилница на съвременни творци – пак ще бъдем едностранчиви.
Затова непременно трябва да се спомене, че във Виена изгря звездата на
най-атрактивната и скъпо платена оперна прима, дошлата само преди осем години
от Украйна - Анна Нетребко, която „успява да превърне всеки спектакъл в
собствено шоу”. Но тогава трябва да разкажем и за световно известната певица
Ани Ленъкс, посветила последните си години на каузата на болните от СПИН, която
пя това лято на „Heldenplatz”
пред петнадесет хиляден митинг, без да вземе нито цент.
Клинтън каза една истина, после всички я повториха
Ако искаме усещането ни към движението и живота в
австрийската столица да е по-пълноценно – няма как да отминем международната СПИН конференция, на която 25 000
делегати се бяха събрали в конгресната зала „Винер месе” (дълга колкото
разстоянието между две спирки на метрото) и част от тях, изморени от презокеански
полети, спяха между две сесии направо по меките мокети, докато в това време
течеше прелюдията на разкошния виенски „Бал на живота” (събрал 1 300
милиона долара в помощ на болните от СПИН), чиито най-евтини билети струваха
150 евро, а скъпите – по 1800.
Няколко дни подред от първите страници на австрийската преса
снимки на Клинтън от бала озаряваха читателите, но когато се изправи пред конференцията,
той каза едни от най-точните и сурови думи за ненужното пилеене на пари от
фондовете на СПИН организациите: "В прекалено много страни много пари се
харчат за прекалено много срещи, в които участват прекалено много хора, които
взимат прекалено много самолети, за да оказват прекалено голяма техническа
помощ."
„Това е харчене на огромни средства в условия на криза, но не за лекуване на
болните и серопозитивните.” – присъедини се към него и Бил Гейтс, който от пет
години отпуска по 100 милиона долара на Световния фонд за СПИН. И още се оказа,
че неговите пари са капка в морето от необходимите 20 милиарда, защото спинът продължава
да шества по света, да се превръща в болест на младите хора (повече от
половината нови случаи са сред младежи между 14 и 25 години). И че спинът не
само е почукал на вратите, но е и залял страните от източна Европа поради
огромния брой на наркоманите.
И пак там, във Виена се разбра, че учените от цял свят са разочаровани
от политиците от цял свят.
„И резултатите от научните
открития вече дават възможност на заможните пациенти да плащат
за новооткритите медикаменти и така задълго да поддържат с живота си със
съответното лечение. Да продължават да работят, да правят секс, да раждат деца
и даже с нетърпение да очакват внуци. Но за 10 милиона болни и бедни в света
пари за лечение няма! Създадохме ви инструментариум, предоставихме ви данни,
дайте ни пари, за да приведем откритията си в действие!”
И този форум не може да бъде подминат, защото той се проведе
не случайно във Виена, не случайно в Австрия.
Как конференцията за СПИН се превърна в събитие за всички
виенчани
Всеки факт в австрийската столица има връзка с предходни
сбития и с последващи действия. И не случайно общината бе домакин на събитието
– тя бе въвлякла голяма част от своите граждани в подготовката и в
празненствата. Украси по кафенетата, по сградите, раздаване на пропагандни материали,
купони тук и там, тържество пред кметството – всичко ставаше под знака на червената
кръстосана лента – символ на солидарността на хората по цялата земя.
Конференцията се проведе там не само заради парите, а и
защото Виенчани са толерантен народ.
Млади хора вървяха по улицата, маскирани като храстчета,
цветенца и ангелчета (мотото на празненствата беше майката Земя). Възрастните
се трупаха пред кметството да зърнат световните светила – Упи Голбърг, Диане
фон Фюлстенберг, Кенет Коул, Клинтън.
Туристическите агенции бяха обявили да гостите специални
лесбо и хомо турове, които показват на туристите произведения на изкуството,
статуи, фонтани, картини, свързани с интимните предпочитания на на-известните
исторически мъже на Австрия, воглаве с принц Евгений Савойски.
Виенчани уважават миналото си, настоящето, бъдещето си. Уважават и различното.
Дори социалните програми на община Виена имат общо с това
по-далечно, по-близко минало и настоящите събития, и утрешния ден, защото и те
са част от непрекъсването на връзката, от поемането на щафетата, от
приемствеността, превърнала една столица (1700000 жители), не по-голяма от
София, в една държава, с не по-спокойно минало от България (дори с
по-неспокойно) в най-добрият град за живеене в света.
Девизът е – никой да не изпадне извън коловоза
Попитах един сърбин, който работи на рецепцията на хотел
Белвю: „Друже, как се чувстваш в този град?” – „Спокоен съм. За себе си и за
своите деца. Обиколил съм Европа, но тук е най-добре!”
Попитах един българин, работел дълги години в
дипломатическите ни мисии и установил се тук като шофьор на бусче, за да е
по-близо до сина си, студент: „Защо си слязъл на по-ниско ниво? В България
можеше да се намери нещо по-престижно за теб?”. А той ми каза – че тук животът
е по-сигурен. Закачили са се за социална програма за интеграция на чужденци,
скоро са получили и жилище.
Попитах една българка, която след 15 години труд и
дисциплина, бе успяла да направи собствено едно малко пансионче – защо държи на
Виена? Пак същия отговор: „Тук всичко е точно. Черното е черно и бялото – бяло.
Има правила. Има лостове за помагане”.
Правила, лостове, помощ. Сякаш думи, казани от
инопланетяни. На хора живеещи на
светлинни години пред нас, а не само на 1000 километра по-назапад
Ето това няма как да го научиш само от разходките по дворци
и галерии. Просто влезте в сайта на общината. Когато го направих аз усещането
беше - сякаш попаднала в космически кораб с напълно непознато оборудване.
Програми, програми, програми – за младежта, за зелената планета, за вредните
емисии, за запазване на културното и историческото наследство, за адаптация на
чужденците, за жилища за възрастните хора – (над шейсетгодишните са около 370000),
за адаптацията и емоционалния комфорт на остаряващите, за социално слабите, за лекуващите се, за
децата и младежта. И всички програми – работещи. И всички те – създадени от
години, проследявани, контролирани, финансирани. С други думи действащи.
У нас правят хосписи
за умиране, там строят „Домове на живота”
Една сред програмите обаче в други страни би била „най-излишна”
– тази за възрастните хора. За възможността им да обитават жилища на общината,
където ще са обгрижвани. Или за удължаване на престоя им в собствените домове,
като за целта се полагат особени грижи от съответния патронаж. За
психологическия им комфорт, за подпомагане адаптирането към по-различния живот,
който човек води след пенсионирането си.
На куц кон ли е заложила виенската община? - помислих си аз.
Да дойдат да видят у нас – сечеш клона, и възрастните окапват бързо-бързо. „Няма
старец – няма пенсия”, както би перифразирал
Сталин, ако бе жив днес. Домовете ни – социалните – като погребални агенции.
Частните – външно напудрени, но вечер като теглят ключа – никой нищо не знае
какво става вътре. И на фона на скритите и явни драми в нашенски хосписи, община
Виена създава от десетилетия мощни програми за работа със застаряващото
население, хвърля огромни средства за построяване и превръщане на стари сгради
в прекрасни места за обитаване от възрастни хора. „В тези домове те ще прекарат
остатъка от живота си, затова всичко там трябва да е прекрасно и добре
обмислено” – казва Соня Весели, един от заместник кметовете на общината,
отговарящ за здравеопазването и социалните дейности.
Квартирите в сградите са едностайни с бокс, хол и преддверие,
с нови мебели, парно и топла вода. Предвидено е посещение на лекар, социален
работник, психолог и носене на храна и почистване. В някои от сградите,
наречени „ къщи на живота” има детски градини – за да могат различни поколения
но „на един акъл” да общуват, малките да радват възрастните с песни и рисунки,
възрастните, да насърчават малчуганите със своя опит. И тогава попитах Соня
Весели, която едновременно беше председател или член на почти всички възможни
организации, грижещи се за възрастните хора: „Защо хвърляте толкова в тази
насока, пренебрегвана от други държави?”
«Това е много
важно не само за старите, но и за по-младите. Работещите виенчани биха искали
да са сигурни, че родителите им ще имат приятен и осигурен живот през така
наречената трета възраст. По-удобно е ангажираните с работата си и с децата си синове
и дъщери, да не бъдат натоварвани и с проблемите на пенсионираните си близки. За
да им помогнем - община Виена се старае да предлага най-разнообразни услуги. И
в това ни старание проличава нашето уважение към по-възрастните виенчани.»
Дали пък тайно не са строили
социализъм?
„Социална Виена”! – това е едно от лицата на
града с най-високо качество на живот. И ако го нямаше него, нямаше да има нито
добре поддържаните сгради, нито обгрижените култура и изкуство, нито световните
форуми. Но създаването на ”Социална Виена” не е мероприятие от днес, нито от оня
ден. Още през 1918 година Фердинанд Хануш, когото смятат за архитект на
социалното осигуряване на Австрия, изработва първата програма в три етапа
- и я изпълнява. През 1919 година един
лекар – д-р Юлиус Тандлер в качеството си на съветник към общината създава
програма за лечение на децата и подпомагане на семействата им и организира мрежа
от детски градини и медицински служби към училищата, казвайки прословутата си
фраза: ”Този който строи дворци за деца – руши стените на затворите!”
А след войната през 1946 година се полагат основите на пенсионерски клубове,
които да приютяват и подпомагат възрастните виенчани.
Днес десетилетия по късно въобще не
звучат нескромно думите на д-р Хойпер, кметът на австрийската столица: „За
втори път подред Виена е призната за най-добър град в света по качество на
живот.” И добавя, че след деветдесетте, Виена постоянно заема челно място в
Европа. Дори Цюрих и Женева се нареждат след нея. И дори г-н Хойпер и да не си
е писал оценка сам на себе си, както обичат да правят това у нас, смятам че
виенчани, цяла Австрия и дори Европа отдавна са му поставили отличен (6).
А ние, и с нашия социализъм, и с
нашия капитализъм - каква я мислехме, и
какво стана! Навремето големият руски поет Маяковски хвърли в очите на скептиците
своите „Стихи о советском паспорте”: „...читайте, завидуйте, я - гражданин
Советского союза.”
Ако беше доживял и поживял във Виена
днес – навярно би написал друго...
Снимки: Маргарита Мартинова
