Река Йордан – покръстване за 25 долара
Последен ден в Израел, преди да го напуснем в търсене на изгубения град Петра. Автобусът бавно лъкатуши през пустинната земя и дори мощният климатик едва бори горещината от жестокото слънце. Всяка спирка и разглеждане на забележителност се превръщат в наказание. Групата започна да губи концентрация, а водата навсякъде бе по-скъпа и от бензина. Малко преди да добием търговския вид на изсушено грозде, шофьорът гарира пред малък оазис. Оазисът има добре заварден вход, а до него води алея, оградена с дълъг белосан зид, по който на дванайсет езика е изписан евангелски текст. Единият от тези езици за моя изненада се оказва български. Мястото е река Йордан и както всички знаем, тук Исус е бил кръстен от Йоан. Колкото и некрасиво да звучи, в този момент свещената река даваше единствения шанс да се съчетае духовното пречистване с една освежаваща баня. Разбира се, в 21-ви век по туристическите места, макар и свещени, няма безплатен обяд, пък бил той и под формата на накисване в зеленикави мътни води. А да достигнеш до тях, не се оказа никак евтино. И тъй като ритуалът на кръщаването за всеки от нас бе минал години назад, оставаше дилемата – 25 долара за бяла роба, топване и душ или свещено, но безплатно нагазване до ходилата. Всеки му според вярата, но най-вече според кесията.
Река Йордан освен исторически е и единственият водоизточник, захранващ Мъртво море. Мислех си за този факт, вгледан в едва движещия се поток с широчина не повече от 30 метра, когато някой спомена, че преди да бъде построен язовир нагоре по течението, нейните води са давали живот както от страната на Израел, така и на Йордания. И въпреки скромния дебит на изпроводяк всички напълнихме по бутилка от минерална вода напук на 5-доларовите разфасовки, продавани в религиозния павилион.
Слънцето потъваше в портокалово оранжевия залез, когато стигнахме Тверия. Градът, построен от Ирод Антипа и кръстен в чест на римския император Тиберий, щеше да служи за наша резиденция до следващото утро.
Малко неща можеш да разгледаш, на непознато място, с ограничено време и най-вече убит от път. Но това, което видяхме през тази вечер, бе удар в десетката. Кокетната, но непретенциозна крайбрежна улица с нищо не издаваше какво ефирно шоу очаква онези, които провлачват крак по линията на вълнолома. Само тълпата от скупчени хора, взрени с очакване към нощния хоризонт, ни накара да поспрем, чудейки се за какво всъщност е цялата тази тарапана. В следващия миг като че всичко пред очите ни избухна. Това бе взрив от една невероятна хореография от музика, светлина и танцуващи водни стълбове. Въпреки дългия път и въпреки умората последвалият половин час ме накара да забравя за всичко - той ме потопи в едно от най-великолепните представления, на които съм се наслаждавал в живота си. Пеещите фонтани не са някаква новост, гледал съм ги във Вегас, има ги в Дубай и Макао. Уникално тук бе хрумването милионите водни пръски да бъдат превърнати в огромен екран, на който като спуснати от небето се явяваха образи, свързани с еврейската история и държава.
Заредени с прекрасна емоция от преживяното, следващата утрин поехме към израело-йорданската граница. Всъщност не можех и да си представя колко по-различно е всичко, което ме очакваше в Хашимитското кралство. Смятах Израел, с неговите странни за нас обичаи, за някаква представителна извадка на страните от Близкия изток. Да, може да има конфликти със съседните нему държави, но нали все пак делят една граница, а и толкова дълга хилядолетна история. Предстоеше ми обаче да разбера, че Израел, евреите и юдаизмът нямат почти нищо общо с Арабския свят (освен земята, за която воюват). Това се установи още на контролно-пропускателния пункт. Мерките за сигурност са свирепи. Ако напуснеш маркировката на коридора за преминаващи, най-малкото могат да те накарат да се проснеш по очи, след което под дулото на автомати някой с евентуален риск за живота си да те провери дали не си атентатор-самоубиец, целия опасан в експлозиви.
Израелските граничари не носят униформи. Те са цивилни и можеш да ги различиш единствено по баджа, слънчевите очила и оръжието с положен върху спусъка пръст. Отношението им е строго, но същевременно и учтиво. Само след стотина метра, вече преминали оградената с мини полоса, ни посрещат йорданските гранични власти. Всички служители бяха излезли като под калъп – изгладени униформи, ослепяващо лъснати обувки и задължителен мустак. И може би най-важното - нямаше го това огромно напрежение, което витаеше само няколко минути по-рано. Ала традициите, до които ми предстоеше да се отъркам през следващите дни, щяха да обяснят всичко...
За вас пътува, направи снимките и написа Станислав ИВАНОВ
