ТРИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ
КЪМ
ГРАДУШКАТА
Разби градушка в челото на здрача
препълнените делви със зърна.
Земята се превърна във сираче
под грубата, студена пелена.
Във къщата, по-стара от баща й,
дуварите - поне на сто лета,
в пристилката си
тихичко ридае
най-бедната женица на света.
Градушка вън помиташе житата.
Животът се превиваше - сакат.
Зърната падаха със формата на глад.
Валеше град.
Валеше глад.
Градушката вършее по-нататък.
Прерязва клони, планове, съдби.
И без пирони – прикован за прага,
мъжът потънал в себе си стои.
Превръща Бог, без даже да се крие,
мечтите му
в купчини тенекии -
кола от "триста коня" - оседлани.
Назобени със град.
И попиляни.
Остана само със юзда в ръката.
Не знаем - кой е крив, и кой е прав.
Зърната падаха със формата на гняв.
Валеше град.
Валеше гняв.
Над бедната мансарда на тавана,
градушката подскачаше – пияна.
Зърна се мятаха на тумби по улуците.
Пропадаха със смях между капчуците.
А той и тя лежаха на дивана.
Не виждаха, не чуваха я даже.
Над тях чадър разпери любовта им,
преди градушката
„Довиждане“ да каже.
Зърната падаха със формата на грях.
Валеше град.
Валеше грях.
Прощава Господ, стига да си млад...
Маргарита Мартинова