Представена публикация

СПИСАНИЕ „ВКУСОТИИ В ЧИНИИ“ Е ВЕЧЕ ПО ПАВИЛИОНИТЕ!

Имаме ли нужда от добра вест? Да! - Ето я: "Вкусотии в чинии" - тържество на добрият вкус с повече от 100 рецепти в брой 8 ...

сряда, 26 февруари 2020 г.

Сергей Есенин "КЛЕН ТИ МОЙ, ПРЕМРЪЗНАЛ", превод Маргарита Мартинова





КЛЕН ТИ МОЙ, ПРЕМРЪЗНАЛ


Клен ти мой премръзнал, клен ти мой без листи,
клоните си свеждаш в снеговете чисти.

Дали чул си нещо? Или нещо виждаш?
Сякаш си излязъл въздух да подишаш,

Със крака вдървени в преспите си паднал,
окуцял разсилен, дълго пил на гладно.

Ах, и аз с другари снощи бях на маса.
Как да се прибирам на зиг-заг в дома си?

Тук видях върбичка, там елхичка зърнах,
вятъра надпявах, в лятото ги върнах.

Мисля си – и аз съм също като клена.
Но не съм оронен, а с листа зелени.

 В себе си усети смелост непозната,

както жена чужда, прегръщах брезата…

Превод Маргарита Мартинова


понеделник, 24 февруари 2020 г.

"ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК" НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН - Превод: Маргарита Мартинова








ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК


Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам отде тази болка се взе.
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми неспирно тече.

Над главата ушите ми
пляскат с крила,
Върху шията птица
краката си слага.
Мержелее се всичко,
не ще издържа.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
на кревата ми сяда.
Черен човек
не ми дава за миг да заспя.

Черният човек
тика пръсти в една гадна книга,
той опява над мен,
като поп над мъртвец,
и чете за живота
на отчаян пройдоха и лигльо.
Във душата ми страх се надига.
Черният човек.
Черен… Черен…

„Слушай, слушай –
ми дудне той на главата, –
книгата е изпълнена с чудни 
мисли и планове.
А героят живеел в страната
на най–отвратителните гамени.

В тази страна,
през декември снега
е тъй дяволски чист.
Студовете превръщат
леда във украса.
Нашият човек е бил авантюрист,
но от най-висша
и изискана класа.

Млад, изящен.
Поет при това.
Притежавал особена сила.
И наричал
четирийсетгодишна жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“

„Щастието – продължава той, –
е въпрос на ум и ловки ръце.
Неловките хора
са каръци известни.
Дотук нищо.
Но ще стане по-зле,
ако ръкомахаш превзето,
с изкуствени жестове.

И в буря, и в дъжд,
във житейска неволи,
при загуба тежка,
и когато тъжиш
да изглеждаш естествен,
усмихнат, доволен,
е висше изкуство. Светът го цени.“

Черен човек!
Да не си посмял!
Къде се намираш, тук не е
твоят свят на удавници*.
Със живота на поета
си се заял.
Другиму чети
тез измислени страници.

Черният човек
ме гледа във упор.
Във очите си, в синьо,
повърнал е той.
Нещо иска да каже.
Че крада и съм глупав.
Най-безсрамен измамник
и кръчмарски герой.
---------------
Друже мой, друже,
аз съм много и много болен.
Не разбирам – от де тази болка се взе?
Сякаш вятърът свири
и вдига листата нагоре.
Или дъжд алкохолен
във кръвта ми неспирно тече.

Студ сковава нощта.
Тихо спи кръстопътя.
До стъклото седя.
Не очаквам ни гост, нито брат.
Пухкав слой ситна вар
се изсипва над малките къщи.
А дърветата – конници,
са се спрели до моя дувар.

Чувам, плаче в нощта
безутешната птица.
От копитата звук,
като сбруя след
дървени конници.
Оня черният идва,
сяда без да ме пита.
На главата с цилиндър.
И със фрак, вместо горница.

„Слушай, слушай! –
хрипти и ме гледа в очите,
онаглял до безумие. –
Не съм виждал да страда
никой сред подлеците
от такова ненужно,
глупашко безсъние.

Е, добре де сгреших!
Нали е пълнолуние.
Нека дребния свят
да поспи кротко, тихо.    
И със свойте дебели бедра,
тайно, преди разсъмване,
ще се вмъкне в леглото ти „тя“,
за да слуша разкапани стихове.

Ах, обичам поетите!
Забавен народ.
Всичко, дето го правят,
съм познавал и чувствал –
на пъпчива студентка,
дългокос идиот,
обяснява света,
а от страст ще се пръсне.

Не, не зная, не помня,
на село ли бе,
може би във Калуга
или пък във Рязан,
живееше русо, синеоко момче
от нормално семейство
със двор и геран.

То порасна. И стана
поет, при това.
Притежаваше някаква
особена сила.
И наричаше
четирийсетгодишна жена
свое скверно момиченце.
И своя мила.“

„Човеко черен!
Ти си скверен гост!
Тази слава отдавна
върви по петите ти.“
Бесен съм, разярен
и захвърлям лост
към сурата му
отвратителен.

Луната умря.
Във прозорчето светна зора.
Ах ти, нощ моя клета,
сърце изтрещяло.
Няма никой край мен.
С чер цилиндър стоя.
Само аз.
И разбито на прах огледало…

Превод: Маргарита Мартинова

-------------------------------------------
* Есенин намеква за една трагична история от гражданската война в Русия, в която е бил спуснат водолаз да изчисти витлото на кораб. И под водата е видял труповете на много удавници, с прикрепени камъни за краката. След което почти обезумял.




събота, 22 февруари 2020 г.

"НЕ ОЧАКВАМ, НЕ ТЪЖА, НЕ ПЛАЧА" - Сергей Есенин, превод – Маргарита Мартинова






Не очаквам, не тъжа, не плача.
Ще орони нежния си цвят
на увяхващата младост благодата.
Знам, че няма вечно да съм млад.

Ти сърце, плашлива моя птица,
ще туптиш в студена самота.
Роден край във брезова басмица,
няма бос през тебе да вървя.

Скитнице душа! Замираш бавно.
Устните от страсти не горят!
Свежест, отминаваща безславно,
в буйните реки на моя път!

Няма да са нощите желани.
Мой живот, само на сън ли бе?
Яздеше през пролетни поляни
буйните си розови коне.

            Пътници сме всички и сме тленни.
Кленовите листи леят мед.
Благославям тази орис земна
да се ражда цвят и да умре.

Превод: Маргарита Мартинова

петък, 21 февруари 2020 г.

ОТ ЦИКЪЛА "СТИХОВЕТЕ НА СКАНДАЛЖИЯТА" – "СКУЧНО... СКУЧНО..." Сергей Есенин, превод – Маргарита Мартинова





Лирическата героиня на стихотворението е някаква случайна „девушка“, която Есенин среща по време на поредния запой по локалите. Неговият преводач на френски – Франц Еллен, твърди, че стихотворението е посветено на Айседора в момент на поредното разкаяние.


СКУЧНО, СКУЧНО…

Сергей Есенин



Рипай, хармонико! Скучно, скучно…
Търся утеха в тъжния ден.
Пий с мене, разюздана кучко!
Пий с мен.

Поналюбена си, разкатана.
После беж!
Що ме гледаш тъй синьо и странно.
Бой ще ядеш.

Място има за теб на бостана.
Гарги плаши.
Дробът ми черен стана на рана.
С теб съгреши.

Рипай, хармонико! Рипай, прекрасна!
Пий, видро, пий!
Оная с циците е опасна!
И не ги крий.

Спал съм със много жени – не си първа.
Не ми тежат.
Но като теб – с отявлена стерва,
за първи път.

Болка усещам, вия.
Тук съм. И там…
Няма да се убия!
Да се предам.

Кучките сритах. Крача.
Къде си ти.
Моя любима… Плача…
Прости… Прости…

Превод: Маргарита Мартинова




сряда, 19 февруари 2020 г.

"НЕ, НЕ МЕ ОБИЧАШ, НЕ МЕ ЖАЛИШ" Сергей Есенин Превод: Маргарита Мартинова





НЕ, НЕ МЕ ОБИЧАШ, НЕ МЕ ЖАЛИШ

                  Сергей Есенин
                  Превод: Маргарита Мартинова


Не, не ме обичаш, не ме жалиш.
Нищо хубаво ли няма в мен?
Без очи да вдигнеш, все ме галиш.
Страстна плът зад погледа студен.

Чувствена си, млада и красива.
Но не трогваш моето сърце.
С колко други преди мен си била?
Колко устни помниш и ръце?

Мина ли са – сенки разпилени.
Огъня ти никой не взема.
Днеска си на моите колене.
Вчера, помниш ли, в кого седя?

Нека са притворени очите.
И да си представяш някой друг.
Сигурно и аз не те обичам.
Спомен мил лежи във моя скут.

Не наричай тази страст съдбовна!
Тя е лекомислена игра.
Търсих връзка временна и знойна.
Ще си тръгна бързо след това.

Идва ден и ти ще отпътуваш.
Ще те моля само  – запомни:
Не целувай някой нецелуван!
Не подмамвай чистите души!

Срещнем ли се, двама непознати,
другиму ще дрънкаш за любов.
Чудно ще ми стане, непонятно,
същото и с мен ли е било?

Ти ще се притискаш, ще го галиш,
поглед вдигнала към мен във миг.
Добър вечер! - тихо ще ми кажеш.
Ще отвърна: Добър вечер, мис!

Без да трепна, без да се тревожа,
да преглъщам гняв или сълзи.
След разбитата любов не може

пепелта отново да гори.


четвъртък, 13 февруари 2020 г.

"ЗАБЛУДАТА" МАРГАРИТА МАРТИНОВА – стихове





ЗАБЛУДАТА

Превърна се мълчаната вода        
във стомна заледена,
ненапита.              
Овърза чело
с бели знамена            
пробудената зима в планините.           

Замръзнал е компасът във студа. 
Къртици са посоките ми
слепи.             
Омразата
смених със свобода.          
Сама избрах безлюдните пътеки:
         
Живот без стреме. Мисъл без юзда.              
Тъй бързо се почувствах
уловена:                         
Предъвкан
спомен. Плюеш самота.                    
Кафето ти – една сълза студена.
         
Снегът е станал цар и господар.             
Премръзналото тяло
ти е клетка.          
От жилите
е спретнал катинар.                  
От мислите отчаяни - решетка.   
         
Спомни си някой, пратил ли е дар –     
трошица хляб на гладния
в ръката?              
Отнемат ти
и златния пендар               
от кратката заблуда на душата.             

Последното си зрънце изтървах,           
на дните изоставени
в багажа.                        
Когато
снеговете се стопят,                          
на угарите щях да го покажа.                  

Живея със трагичната вина,                    
че мога със заблудата
да свикна.             
Вървя по
вкоченената земя.
И търся място, дето да поникна…        

Маргарита Мартинова




вторник, 11 февруари 2020 г.

ЗАЙДИ, ЗАЙДИ ЯСНО СЛЪНЦЕ В изпълнение на: Тоше Проески



Зайди, зайди ясно слънце, зайди, помрачи се,
и ти ясна месечинко, зайди, удави се!

Плачи, горо, плачи, сестро, двете да заплачем -
ти за твойте листя, горо, аз за мойта младост.

Твойте листя, горо, сестро, пак ще се завърнат,
мойта младост, горо ле сестро, няма да се върне!

"ЗАЙДИ, ЗАЙДИ, ЯСНО СЛЪНЦЕ" - В ПАМЕТ НА ТОШЕ ПРОЕЦКИ





ЗАЙДИ, ЗАЙДИ ЯСНО СЛЪНЦЕ
В изпълнение на: Тоше Проески

Зайди, зайди ясно слънце, зайди, помрачи се,
и ти ясна месечинко, зайди, удави се!

Плачи, горо, плачи, сестро, двете да заплачем -
ти за твойте листя, горо, аз за мойта младост.

Твойте листя, горо, сестро, пак ще се завърнат,
мойта младост, горо ле сестро, няма да се върне!

сряда, 29 януари 2020 г.

"ПОСЛЕДНАТА ИГРА" Маргарита Мартинова - стихове





ПОСЛЕДНАТА ИГРА

Залагаш
всичко. Винаги си губещ. 
Печели – лотарийният билет…  

Днес ще избираш: дали да се върнеш
или в морето, презлава – 
напред!


Не става
стая ти за каюта.
Не влиза в нея грохот на прибой.
Едничко, до обувките събути,
сънуваш своя приказен
герой.

Пълзи край теб 
невдигнатата котва,
с ръждивите си нокти те дере.
Тя иска във гърдите ти да кротне
изхвърлено на сушата
сърце.

Вържи ръце, 
щом трябва, върху руля.
Забий с пирон проклетите нозе!
Русалки ще преминат, като буря.
И всяка ще опита
да те спре.

На този избор,
тежък до полуда,
по-късата му клечка е в брега:
живот на сухо – проза и принуда.
Асол с пробити
„Алени платна“[i].

Но, някъде,
в небесната обител, 
чертае някой днешния ни път. 
На трюмовете черни през очите         
звездите се промъкват
и блестят. 

Един обичаш.
Друг те разобича.           
Там, Горе – е останала следа.
Началото – на края да прилича.
Но никога  – на „златната“
среда.                                                   

Залагай,
непораснало момиче!  
Това е тя – последната игра.

Моряците пътуват със мечтите.        
Страхливците – умират
у дома.   


Маргарита Мартинова

    



[i] Корабът с алените платна“ – приказка от руския писател Александър Грин. В нея се разказва за едно момиче на име Асол, чиято майка е умряла, но момичето среща в гората странник-старик, който й пророкува, че когато порасне, за нея ще дойде принц с кораб с алени платна...