"ЕДНА ЖЕНА УГОВАРЯ МОРЕТО" Маргарита Мартинова - стихове

ЕДНА ЖЕНА УГОВАРЯ МОРЕТО

Море, не искам да те имам.

Пълзиш в краката,

нежно лягаш.

Но си студено и си зимно.

Отвържеш ли се –

ще избягам.

Не ме притегляй.

Остави ме

на крайчето ти да приседна.

Да те наричам с нежно име.

Дори да кажа:

Целуни ме! -

по думите не се подвеждай.

При теб ме води

безнадеждност.

Гори ме, пари ме следата,

от оня ураганен вятър,

отнесъл,

без да ме помоли,

поне единствен път,

за прошка,

изпод краката ми – земята.

Не мъка храня във душата,

акула в нея се всели.

Напада мислите ми нощем

и все е гладна,

иска още.

Не ще да се успокои.

Една е думата – разплата!

Море, ти знаеш, научи ме,

на яростта си,

тъй позната.

Кажи, как влачи в дълбината

на шквала яростен вълната,

докато всичко заличи.

В живота трябва да се търси

победа, а пък не реми.

Защото иначе ще тръгнем

оттук

с отворени очи.

Море, не теб исках да имам.

Но мой приятел остани!

"„ОНА“ - Григорий Лепс - песня

Она! Скинет пальто, Выпьет вина,
чтобы согреться! Она!
Просто никто!
Но отчего, так бьется сердце?
Припев:
Душа моя на замки закрыта,
От всех людей и на миллионы дней!
Душа моя к небесам пришита!
Ну, что я нашел в ней?

Она умеет делать мне любовь!
Может выпить без остатка
мне всю кровь!
Может быть со мной
холодной, как зима!
И опять сведет, сведет меня с ума!

Она! Знает мужчин
Я это все чувствую кожей!
Мы с ней, один на один
И отступать уже невозможно!
Припев:
Душа моя на замки закрыта,
От всех людей и на миллионы дней!
Душа моя к небесам пришита!
Ну, что я нашел в ней?
Она умеет делать мне любовь!
Может выпить без остатка мне всю кровь!
Может быть со мной холодной, как зима!
И опять сведет, сведет меня с ума!

Но как она умеет делать мне любовь!
Может выпить без остатка мне всю кровь!
Может быть со мной холодной, как зима!
И опять сведет, сведет меня с ума!
И опять сведет, сведет меня с ума!
И опять сведет, сведет меня с ума!
Сведет меня с ума!

"СПОКОЙНОЙ НОЧИ, ГОСПОДА" Григорий Лепс

Спокойной ночи, господа

Спокойной ночи, господа, спокойной ночи,
Ваш день прошел, а ночь колдует и пророчит.
Ночные сказки, отголоски дней минувших
Спокойной ночи, добрых снов для всех уснувших.

Спокойной ночи, господа, гасите свечи
Окно раскройте, за окном прекрасный вечер,
И если некому вас обнимать за плечи
Спокойной ночи, может завтра, будут встречи.

Припев:
И будут ангелы летать над вашим домом,
Луна рассыплет жемчуга и за порогом
Спокойна будет и тиха ночь-недотрога,
Да будет мир вам и покой, усните с богом,
Да будет мир вам и покой.

Спокойной ночи, господа, прочь униженья.
Во сне приходят чудеса или виденья
Пусть ваша совесть нечиста, пусть вы непрежни,
Но день прошел и лишь сейчас вы так безгрешны.

"ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ" Маргарита Мартинова - стихове

ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ

Ще сложа днес мълчаната си риза.

Очите – от любовните си нощи.

Ръцете, със които

съм прегръщала.

Деня ще питам – иска ли ме още.

Няма да бързам,

първо ще навия

часовника - обратно да върви.

В сандък с чеизи сянката ще скрия,

да не би някой

в зид да я вгради.

Ще съм прозрачна и съвсем невидима -

гнездо на птица, свито между клони.

На облаците

от небесните балони

ще пия дъжд, щом жажда ме догони.

Днес искам да вървя сред тишината!

И никой във ухото да не вдява,

на кукувиците

от преждата кафява.

Та после дълго

да изхвърлям от главата

яйцата на безгрижното им лято.

Днес искам да съм само аз самата!

Ще подминавам, без да се здрависвам.

Ще си спестя

между ръцете ни искрата,

със полюси – от обич до разплата.

С усмивка, върху устните разплискана.

Днес само искам – да съм истинска!

С единствена любов

да съм богата.

Очите ми - да ги намери

светлината.

И радостта да запрепуска в тялото.

Днес искам да си върна пак душата,

каквато беше във началото.

Маргарита Мартинова

"БЛАТОТО" Маргарита Мартинова - стихове

              БЛАТОТО

Оттича бавно блатото на лятото

през всеки ден - на есента.

Напуснаха и жабите водата му.

Ще дойде скоро

краят на света.

Показността изгуби своя смисъл

под похлупака на одърпани дървета.

И шоколадът ни 

от кожата се свлича,

в едно със спомена, останал от морето.

Не ставаме по-млади от въздишките –

балони, спукани със жлъч от битието,

от фасовете, залепени

с безразличие,

на тъжния ни град върху лицето.

Умира бавно блатото на лятото –

навярно ще се точи цяла есен,

повлякло с себе си

потъналите празници,

по улици с оронени павета.

Изкорениха даже розите на Принца.

тъй беззащитни, 

стъпкани и газени.

Прокудиха детето от сърцето му

и той си тръгна, 

без да ги опази.

Ще чакаме ли гръм да ни разтърси,

за да раздвижим блатото с гнева си?

Гневът до днес останал непотърсен –

угаснал, като старец, във съня си.

Маргарита Мартинова

"ПОХИЩЕНИЕТО НА БЯЛАТА РИЗА" Маргарита Мартинова - стихове

ПОХИЩЕНИЕТО НА БЯЛАТА РИЗА

Някой открадна бялата ми риза,

доверчиво простряна на простора.

Уж само слънцето

съм пускала да влиза

понякога -  да бъбрим край стобора.

Уж само кучета минават - без стопани,

останали без хляб, вода и стряха.

(Човешките животи овършани,

без много шум,

във Лета се изляха.)

Не е и птица! Всички отлетяха.

Полетата ги изкълваха врани.

Не са деца! 
Едничка тишината

седи по чиновете разковани.

Кому потрябва ризата ми в бяло,

самотен сняг върху високо било – 

щом празник няма, 

няма и венчило,

камбаната не бие на умряло?

Дори и бирник в селото не влиза -

заглъхнали са клетви и закани.

Не вярвам за една,

едничка, риза

да бие път до празните мегдани.

Бях я развяла, като бяло знаме.

Вик безнадежден,

че съм се предала.

Във нищото – прашинка оцеляла

и тя готова пътя си да хване.

Но сметка без кръчмаря не излиза – 

"капо" не ще 
животът да остане.

По светло, насред къщи попиляни,

той похити последната ми риза…

Маргарита Мартинова

"НАГЛЕДАХ СЕ НА ИЗГРЕВИ И ЗАЛИВИ" Маргарита Мартинова - стихове

                   ДО ВТРЪСВАНЕ...

Нагледах се на изгреви и заливи.

На люспите искрящи по морето.

На самотата споделена на таляните.

На риби, плачещи в подводните савани.

На чайките, със белите кореми,

нагледах се, във въздуха над мене.

И на парливите целувки на медузите,

които кожата ти могат да охлузят.

Искам една обикновена вечер.

С възглавница от галеща ръка.

Да виждам хората край себе си облечени.

Без бронз, нагар, с олющени тела.

Нагледах се на заливи и залези.

Искам да бъда вече у дома!

Маргарита Мартинова

"НЕДЕЙ МИ ОТГОВАРЯ!" Маргарита Мартинова – стихове

НЕДЕЙ МИ ОТГОВАРЯ!

Защо ли все те ровя в паметта си,

а ти се криеш в тъмните й ъгли.

Вън лястовицата тревожно търси

гнездото, дето някой и изхвърли.

Самотницата днеска изгори

увехнали писма от младостта си.

На просяка монети подари,

за було не успяла да ги спастри.

Защо ли ровя на дърветата листата.

Късметите отдавна са обрани.

И закъснелите ми пръсти са наясно –

не са повикани, не са желани.

Защо ли се препъвам в паметта си,

в прага прекрачен, в мисли разпилени.

В устата, в уморените клепачи,

в очите ти, зад маската на здрача.

Защо ли търся във отиващото лято,

пътеките отдавна извървени.

Водите са изтекли във реката.

И няма да се върнат зарад мене.

Маргарита Мартинова

"ХАРИЗАН ДЕН" Маргарита Мартинова – стихове

ХАРИЗАН ДЕН

Есента в свойта златна градина,

със цветята на жмичка играе.

Вятър бял през косите премина –

да напомни на лятото края.

Сне зеления грим на листата –

черни клони отвиха лица.

Да ги крие, се спусна мъглата

и обви със чаршафи нощта.

Изведнъж се подкваси простора

и заля коли, къщи и хора.

Върху пътя, тъй ясен до вчера,

си слепец – без бастун, без опора.

Зад кормилото в миг се превръщаш

в шепа нерви, в изпружени пръсти.

Във очи, разширени до черно.

Във молба: „Помози - за последно!“

И се случи поредното чудо –

утринта през небето проби

с тънка сламка мъглата изпи.

Шанс ли бе или щастие лудо.

Побеляха косите на дните,

след инфарктния слалом в мъглите.

Днес във джоба си, твойта съдба,

златен талер, по милост, прибра.

Маргарита Мартинова