БЛАТОТО
Оттича бавно блатото на лятото
през всеки ден - на есента.
Напуснаха и жабите водата му.
Ще дойде скоро
краят на света.
Показността изгуби своя смисъл
под похлупака на одърпани дървета.
И шоколадът ни
от кожата се свлича,
в едно със спомена, останал от
морето.
Не ставаме по-млади от въздишките –
балони, спукани със жлъч от битието,
от фасовете, залепени
с безразличие,
на тъжния ни град върху лицето.
Умира бавно блатото на лятото –
навярно ще се точи цяла есен,
повлякло с себе си
потъналите празници,
по улици с оронени павета.
Изкорениха даже розите на Принца.
тъй беззащитни,
стъпкани и газени.
Прокудиха детето от сърцето му
и той си тръгна,
без да ги опази.
Ще чакаме ли гръм да ни разтърси,
за да раздвижим блатото с гнева си?
Гневът до днес останал непотърсен –
угаснал, като старец, във съня си.
Маргарита Мартинова
