ХАРИЗАН ДЕН
Есента в свойта златна градина,
със цветята на жмичка играе.
Вятър бял през косите премина –
да напомни на лятото края.
Сне зеления грим на листата –
черни клони отвиха лица.
Да ги крие, се спусна мъглата
и обви със чаршафи нощта.
Изведнъж се подкваси простора
и заля коли, къщи и хора.
Върху пътя, тъй ясен до вчера,
си слепец – без бастун, без опора.
Зад кормилото в миг се превръщаш
в шепа нерви, в изпружени пръсти.
Във очи, разширени до черно.
Във молба: „Помози - за последно!“
И се случи поредното чудо –
утринта през небето проби
с тънка сламка мъглата изпи.
Шанс ли бе или щастие лудо.
Побеляха косите на дните,
след инфарктния слалом в мъглите.
Днес във джоба си, твойта съдба,
златен талер, по милост, прибра.
Маргарита Мартинова
