МАРГАРИТА МАРТИНОВА : „...ДА СЕ СЪХРАНИМ, ЗАРАДИ УТРИНИТЕ В ЖИВОТА СИ. ЗА ДА МОЖЕМ ДА ГИ ИЗЖИВЯВАМЕ ПАК И ПАК…“
http://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.htmlhttp://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.html
Начална страница | Личности | МАРГАРИТА МАРТИНОВА : „...ДА СЕ СЪХРАНИМ, ЗАРАДИ УТРИНИТЕ В ЖИВОТА СИ. ЗА ДА МОЖЕМ ДА ГИ ИЗЖИВЯВАМЕ ПАК И ПАК…“Размер на шрифта:
183 пъти прочетено
Bulgaria Sega
Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“. В този брой ви предлагаме интервю с Маргарита Мартинова, чието стихотворение „Емили и поднебесната пчела“ спечели втора награда в конкурса.
С.Г.: Здравейте, Маргарита! Вие сте журналист и пишете прекрасна поезия, но в журналистиката се борави с точни факти и думи, а поезията е океан от метафоричност. Как намирате баланса, за да останете вярна на себе си, когато търсите изразните средства?М.М.: В журналистиката фактът е Богът. Пред него трябва да коленичи журналистът. Ако го скрие или промени, ще се окаже, че се моли пред друг олтар. Думите, които ще намери, за да постигне целта си, зависят от таланта. Оттам ще направят публикацията по-четивна или по-скучна за възприемане.
В поезията думата е Богът. И още – тя е скъпоценният камък, който трябва да уцели точното си място в короната - за да стане тя царска, за да може душата на четящия да заплаче, да се изповяда, да си помисли: „Точно това чувствам и аз! Точно това исках да кажа, но този стих го е казал вместо мен.“
При журналистиката – читателят трябва да знае, защо казва: „Ах!“. При поезията – не трябва да знае, а просто да каже: „Ах!“. Преди ми се искаше читателите да знаят, какъв труд съм положила, за да въздъхнат. Сега ми се иска да читателите ми да не знаят защо въздъхват… В журналистиката – искаш да се втурнеш, да разровиш някакво гнездо на оси, да стигнеш до дълбината му и да направиш съпричастен в изживяването и читателя. В поезията – в някакъв момент в теб „запява песен“. Ти я записваш - може и не на раз. Може и дълго да я дописваш. И едното те пие. И другото те пие. Имаше време,когато помолих Бог да ме остави на мира. И да си гледам журналистическата работа - защото друг живот извън нея не можех да си представя, стиховете ставаха ортаци на деня ми, на нощта ми, на ума и сърцето ми. И аз бях избрала морето на журналистиката. Едва когато започнах да се занимавам само с издателска дейност, поезията се върна при мен. Или както казва големият американски съвременен поет и университетски преподавател Били Колинс: „Попитайте се дали нещо, което се опитвате да кажете, може да бъде казано по друг начин – разказ, спомен, писмо, имейл, статия в списание, роман. Ако отговорът е да, спрете да пишете поезия. Изпратете имейл, напишете спомен, напишете писмо до баба си - използването на каквато и да е форма ще съответства на това, което ще кажете. Пишете поезия само ако нещата, които правите, не могат да бъдат направени по друг начин освен чрез поезия.“
Сега, нещата, които искам да изрека „не могат да бъдат направени по друг начин освен чрез поезия.“
С.Г.: На какво залагате повече – на емоцията или на премисления израз? В живота броите ли до десет?М.М.: Мисълта е прахан. Стои си „сивото вещество“ в теб и се наслаждава на спокойствието. И изведнъж светва искра – нещо някъде се е случило. Събитие, несправедливост, разправия някаква. Може да е с теб, с приятел, може да е радост или скандал. И искрата припалва, праханът започва да тлее и избухват емоции и думи. Трябва веднага да уловиш мига с молив и лист. Като с мрежа за пеперуди. Защото точно това словосъчетание, каквото ти е дошло в ума, няма да остане в теб, няма да можеш да го повториш. То отлита някъде, ако не го запишеш върху лист, върху бялото поле на вестника, върху празната част на билет. Няма време да броиш до 10. Ще изчезне птичето. Ще се замотае краят на конеца, след който се подреждат думите нататък - за да изплетеш стиха. Ако имаш послание, таило се дълго в теб, няма да можеш да го предадеш. Ще си останеш само с някакви си римувани думи.
Разбира се, освен тези два компонента – искрата от събитието и „осенението свише“ доста често следва работа върху думата, върху композицията. Трябва да наслагаш въздействеността така, че усещането при читателя, подсъзнателно, а и съзнателно, да получи завършеност. Има случаи, в които много пъти трябва да броя до десет - за да завърша дадено стихотворение.
А в живота си в ежедневието, и в работата, се мъча да броя поне до пет…
С.Г.: Какво мислите за днешната разследваща журналистика? Можем ли да наречем герои хората, които в името на професионалната си чест, често излагат себе си и семействата си на гнева на властимащите?М.М.: Разследващите журналисти са мъченици. И апостоли. Те будят народа. И са подложени на гонения - независимо под каква форма: в най-добрия случай - може да ги повишат, за да ги отстранят от онова, с което са се заели. В най-лошия случай - уволнения, съдебни преследвания, създаване трудности на изданията, в които работят. Стига се и до физическа разправа от страна на засегнатите. Съсипване на живот. Понякога и – отнемане на живот.
Знам за тази съдба на разследващите журналисти не само от пресата, а и защото бях завеждащ отдел „Писма на читатели“ в централен ежедневник. Отделът се занимаваше с разследване по различни спорни и драматични случаи. Беше много изцеждащо, емоционално-обсебващо и трудно.
От разследващия журналист се иска да е изучил материята в онази област, в която ще е разследването. И още – да е запознат с проблема и общо, и единично, и в частност. Да прерови документация, да се срещне с потърпевши и с виновници. Да напише материала така, че той не само да информира, но и емоционално да ангажира. Да притежава доказателства. Да търси и съдействие в институциите след публикацията - за решаване на проблема. И всичко това, докато колегите му всеки ден си прават бодрите репортажа и вземат хонорарите. Но разследващият журналист е станал такъв, защото като личност, той не може да не постъпи по начина, по който постъпва. Той е сред хората, които съм нарекла „солта на земята“.
С.Г.: В момента се занимавате с издателска дейност. Къде е разковничето Вашите издания да са харесвани и търсени, да се задържат толкова време на пазара, при наличието на безпощадна конкуренция?М.М.: Няма как да научиш, как се прави добър и тиражен вестник или списание. Точна рецепта никъде не е дадена. Примерите са много. Блестящи журналисти доведоха до нула тираж изданията, които управляваха. Безспорното е едно – трябва да владееш работата от А до Я - за да знаеш, какво да искаш, започвайки от коректора и стигайки до „рампата“ с разпространителя на изданието. Трябва да ти е ясно, че сътворяването, екипът, техническата част, разпространението и продажбата са неразривно свързани и ти не можеш да си позволиш да се занимаваш само с творческата част. В изданията, които правех (и едното стигна до тираж 275 000), влязоха да работят четирима бивши главни или зам.-главни редактора на издания, а излязоха шестима нови главни редактора със свои издания. Защото който е „имал очи да гледа“ и „уши да слуша“, научи как се прави седмично издание. Две от списанията ми са вече 20 години на вестникарския пазар. Но имам едно суперправило - нищо да не се претупва. Нищо да не се допуска до страниците - просто така, за да запълним мястото. Защото ти зад бюрото си даваш материали, без да виждаш читателя. Но той гледа под лупа това, което си направил. „Претегля“ го, сравнява го. Проверява го в живота. И просто не можеш да го излъжеш. Това е в общи линии.
С.Г.: Тази година Ви донесе няколко литературни награди и една Номинация от участия в национални и международни литературни конкурси. Какво мислите за провеждането на такива форуми и те може ли да станат фактор за популяризиране на българската поезия извън рамките на страната ни?М.М.: Малко след „Изящното перо-2019“, наградите станах четири - прибави се още една от националния конкурс за поезия „Никола Йонков Вапцаров „Вяра“. Не се хваля, а информирам само. На въпроса за форумите отговарям – да, конкурсите ще станат фактор, ако се провеждат прозрачно. Ако не са организирани само „да вземем едни пари“, ако наградените материали има къде да се прочетат, ако има какво да кажат и са литературно стойностни. Тогава ролята им в популяризирането на поезията може да е по-значителна дори от издаването на стихосбирка. Важното е не само кого, а и за какво са го наградили. И ако наградените творби не спрат до тук пътя си, а се намери форма да се разпространяват - то тогава естетическата и нравствена задача ще е изпълнена. Един пример за чудесна реализация е международният конкурс в Чикаго “Изящното перо“, организиран от Салона за българска култура и духовност, чийто председател сте Вие, г-жо Галчева. Бързата и възходяща популярност на конкурса е най-добрата атестация за организаторите му.
С.Г.: За стиховете Ви казват, че са като „тежка артилерия – сериозни и разтърсващи“. Накъде е насочено Вашето поетично оръдие?М.М.: Притеснявам се от тези определения. Не искам да ставам доволна. Бих желала да запазя в себе си онази Маргарита, която се вълнува като преди изпит, когато ще пуска на стената си във Фейсбук стихотворението. За всяко поотделно. Мъката на хората ме гризе и разтърсва. Непредвидимата насока, която поема животът на хиляди и милиони българи – и в личен план, и в социален план е будният ми кошмар. Отричането на това, което са направили и съградили в живота си. Не мога да си наложа фалшиво бодрячество. То приспива готовността ни да се съпротивляваме.
„Къщи – хрипове дълбоки във земята.Хора в тях – ни живи, ни умрели.Зимата пълзи към долината,тръни късат белите дантели…Гасне, окъсял животът. Тлее.Все назад и по-назад ги връща.Хубавото – вятърът го вее.Лошото – стои над всяка къща…“ (Стих. „Изстиваща земя“)
С.Г.: Любимата на няколко поколения американска поетеса Емили Дикинсън в едно от стихотворенията си пише: „...да бъдеш цвете е дълбока отгтоворност“. Ние, хората, осъзнаваме ли нашата отговорност да бъдем Човеци?М.М.: Ще започна отговора си с няколко стиха от „Човекът с китарата (Преображение)“. Мислих си за онези, на които не успяхме да попречим да се самозапалят преди няколко години. Но просто поставих лиричния си герой на релсите, а не на „кладата“:
„Човек на релсите! А всъщност – извън тях… Той „извън релсите“ отдавна е излязъл. Стои с лице към идващия влак. Молитвата си сигурно е казал. Човек на релсите. Не плаче, не тъжи.Влакът гърми и гони следващата гара. Два фара – срещу двете му очи. Срещу стоманата – безструнната китара…Оставя ни съдбата ни сами. Веднъж сгрешим ли – втори шанс не дава.А пък човекът върху релсите – стои! По-лек, със всеки миг, и по-неземен става.Издига се нагоре и лети. „… Китарата в ръката му изгрява, по-силно и от слънцето блести, изпълнена с божествено сияние. Отвръщат хората главите си встрани.Но няма кой ръката му да хване…Човек на релсите! Сирената пищи.По целия свят – влаковете спрени.Една китара – станала трески.Един живот - тежи на съвестта ни.“Всяка епоха създава своята нравственост. Своя ценностна система. Независимо че има непреходни ценности. Малцина съзнават тази своя лична отговорност. Добре че ги има неправителствените организации с техни конкретни инициативи и изяви, благотворителността, публикациите в масмедиите, всичко това буди милосърдието в хората. Както и поезията, и изобщо изкуството. Но нашата държава възпитава безмилост - в отношението към инвалидите, към болните, към старите. Към всичко, което не й върши работа. И тука е титаничният сблъсък между морал и закон. Ако чрез отношението си към проблемите възпиташ в децата си прагматизъм и бездушност, то някой ден това ще се обърне срещу теб. Ето за какво трябва да се замислят родителите - това е тяхната лична отговорност, ето какво трябва да предвиди и държавата в своите дългосрочни планове. Ако, като държава, създаваш в хората привикване към мъката и страданието, ти създаваш поколения като тези „Х“, „Y“ и „Z“, с техния непукизъм, безразличие и егоистичен индивидуализъм. И искам да отбележа и големия дълг на нашата държава, и на обществото, към творците, когато станат безпомощни. Повечето умират в самота и забравени…
С.Г.: В поетичните Ви „Полутонове“ със стилна изразност и наситена метафоричност, усещаме изплъзващото се време в понятията за рано и късно. Какво можем да хванем и задържим в този отрязък от безвремието?М.М.: Можем да се постараем – да задържим утрините! Да задържим усещането за красота, за любов! Да ги запазим в себе си, за да не забравим, какво харесваме, какво обичаме, кое е нашето, а не натрапеното. Да не се смижурваме, докато вървим под недолюбеното и мръсно небе на деня, а да се съхраним, заради утрините в живота си. За да ги изживяваме пак и пак….
С.Г.: В едно Ваше интервю казвате: „Не бягам чрез стиховете, а излизам извън себе си с тях“. Какво виждате от тази позиция?М.М.: Не разнищвам и не бия сонди в психиката си, не се опивам от собствената си хромозомна уникалност и словесна еквилибристичност. Търся думите, римите , похватите, композирането - за да извикам: „Това може да ви се случи! Бъдете готови!“ Иска ми се читателят да възприеме моето послание на подсъзнателно ниво. Това е наркозата на стиховете: дори чрез буквите в думите. И на думите – в римите. И на ритмиката, и на композирането на частите на стихотворението - всичко се превръща в магичност.
„… Направи ми душата – с радост дива изпълнена.Пак сърцето да бие и без теб да не спи.Напълни ми морето с просветляло безумие!и смеха ми разлюбен – във нощта намери.Този август си тръгва - полусляп и изгубен.Не успя да ме грабне. Не можа да прости.Възвърни ми живота – пак да е пълнолунен!Или заедно с август си отивай и ти...“ (Стих. „Да влезе следващият август“)Или се превръща, или не се превръща в магичност… Или си стигнал до адресата. Или си се засилил, но не си излетял. Паднал си още докато си бил вътре в себе си. И там се гънеш и самосъжаляваш.
А когато изляза извън себе си - освен посланията си - виждам и отсрещната страна: Десетки, понякога стотици мнения в мрежата са моята изпитна комисия. И ако някой от тях ти напише: „Г-жо Мартинова, за първи път в моя живот чета нещо, което дълбоко прониква в душата ми. Не обичам поезия и в никакъв случай не съм човек, който се впечатлява от изкуството. Благодаря Ви за топлите моменти на размисъл, които предизвикват Вашите творби в мен. Поклон.“ Не ми остава нищо друго, освен да изтрия сълзата от лицето си…
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?М.М.: Да търсят своя поет! Да търсят онези думи, които все още стоят неформулирани в тях и усещането за неизказаност ги напряга. Да намерят стиховете, които ще ги изразят, ще ги освободят, ще им помогнат чрез съпреживяването. Поезията не е „един друг свят“. Поезията е и техния свят, за който вратата не е заключена. Да не се боят, че не я разбират. Когато намерят своята поезия, веднага ще разберат, че е тя. Ще почувстват, че е изпълнила част от сърцето им. Нека си направят този подарък през 2020-та. После той ще им носи радост през целия живот. И когато могат - да пътуват, за да видят и усетят красивата ни Земя отвсякъде. Тогава още повече ще обикнат магичната реч в рима, ритъм и послание.
Снежана Галчева –Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго,за в.“България СЕГА“http://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.htmlhttp://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.html
събота, 18 януари 2020 г.
"ИМАМ ОЩЕ НЕЩО ДА ВИ КАЖА..." Маргарита Мартинова пред вестник "България СЕГА" - Чикаго
