ОБИЧ С АРОМАТ НА ЛИПА
Липата с клони през прозореца наднича,
за да отрони пожълтелите пера.
Треперейки във дрешката си птича,
гърдите й кълвачът
окълва.
На себе си тя вече не прилича,
проскубаната, мършава липа.
Врабчетата дори не я обичат.
С какво ли да привлича
старостта.
Под мен – над мен,
се вдигаше липата.
Зад мен – пред мен,
преплиташе ръце.
Пред слънцето
стоеше всяко лято.
Затопляше ми
зимното небе.
Листата се превръщаха във ято.
Отлитаха на запад. И назад.
Корите й след време загрубяха.
Днес котки острят ноктите си
в тях.
Самичка си говореше липата.
Животът всички цветове й взе.
Дървари пред оградата слухтяха
със брадви, като с пушки -
„при нозе“.
Отниса клони режещият вятър.
Но коренът е – в моето сърце.
Изпитвам обич нежна, непонятна.
Тъй, както съм обичала
дете...
Маргарита Мартинова
