ГЛАДЪТ НА ДУШАТА
Душата има нужда да се храни
не само с хляб,
а със кръвта от свойте рани!
Самотен вълк е тя в окото на
ловеца.
Сърна, подплашена от гончетата
зли.
Трофей желан. И цялата
планета
на мушката си зорко
я държи.
Една душа – за толкова години…
От кремък да е – ще се изхаби.
Усмихната. Или до сълзи сини
са нейните невярващи очи.
Спасява те! В морето те настига.
На гръб те влачи през убийцата
вълна.
Предава те! Ръце от тебе вдига –
напуска поста си страхливо
през нощта.
Омръзва ти! Незряла и невярна.
Зелена ябълка с нахапана кора.
Отритваш я! Гледаш каданса –
бавно
превърта лентата
в обратната
страна:
- Вълкът самотен е прострелян от
ловеца.
- Пируват псета със невинната
сърна.
- Любов – нарязала сърцето на
парчета.
- На мушката е вдяната целта.
Ръката ти повдига пистолета.
Опира. Милиметър
от смъртта…
Изригват и се пръсват стиховете –
във мрака гладен - пушечни
слънца.
В очите е угаснало небето.
Под него –
озверялата съдба
изхранва с раните на слепите поети
душата ненаситна на света.
Маргарита Мартинова
*„Слепи“ е употребено в буквален
смисъл…
