Последните
дни на ласкавото есенно море са най-красиви, заради своята самотност
АЛЮЗИЯ
Сега
отново пясъкът е мой!
Морето
гали жадното ми тяло.
Люлей
го сред вълните, отмаляло,
по-нежно
от ръцете на любовник.
Край
него тишината – мъртва чайка,
е
проснала крилете си на плажа.
Отидоха
си – близки и познати,
приятелите,
беглите любими,
със
свойте имена неизброими,
написани
със пръст върху водата.
Не
помня даже името на залива,
на
лодката с пречупени весла.
На профила, изрязан със върха,
на най-красивите,
сред морските рапани.
сред морските рапани.
Но
пясъчното зрънце оцеля
и
легна, като в мида, в паметта ми.
Тя
го обвива с бисерни влакна,
измъква
го от времето отминало.
През
зимата самотна тишина
ще
го превръща във любов,
каквато, никога, във същност,
не
е имало.
Маргарита Мартинава
