СОФИЙСКО УТРО
Нито тъмно, нито светло.
В капучино-цвят – небето.
Пеперудите излитат от пашкула на
нощта.
Светлината се прекръсти с трите
лампи, като с пръсти.
Скъсал бялата ми риза,
мракът бързо се изниза
и остави под краката капки кръв,
вместо роса.
„Булеварда с жълти плочки“
след мен слюнката си точи.
Със обувки във ръката, по
гръбнака му вървя.
Ще ми трябват дни и нощи да
пресметна, с колко още
воля, камъни и пясък,
с думи, лъснати до блясък,
изгорелите мостове зад гърба – да
изградя.
Смогът във врата ми диша.
Стигне ли ме - съм излишна!
А зад мене, разярени, вече
клаксони крещят.
Да ме чакат нямат време. Всеки
бърза да си вземе
зад тезгяха на мечтите –
дребните монети, скрити.
Нерви правя им, задето
насред пътя им стоя.
Хоризонтът се задръсти.
Утрото, с чевръсти пръсти,
масите по тротоара за закуска
подреди.
На тепсията си носи, вместо
отговор – въпроси.
Вместо с захарче, кафето
с куп проблеми подслади.
В дъното на Булеварда, като
сребърна кокарда,
като остров сред небето, величав,
Храмът блести!
Маргарита Мартинова
