„ЖЕЛЯЗНАТА ПЕТА“ Маргарита Мартинова - стихове

„ЖЕЛЯЗНАТА ПЕТА“

Не дишаш! 

Въздухът е пълен с експлозиви. 

Дори цигарата, запалена в нощта,

може да прати пламъците диви,

към чергата под твоята врата.

Не мърдаш! 

Нищичко не можеш да измислиш.

Безсилна пешка си във губеща игра.

По-малък си на цветето от листа,

по-нисък си от шепот на трева.

Изтрива времето със гумата си сляпа

дамгите от войните, от кръвта.

„Желязната пета“ гази навсякъде,

започва с детството и стига старостта.

Кого да питаш, кой да ти покаже

къде е Храмът в днешните ти дни?

„Желязната пета“ ще те накаже.

Тя е на входа, но и изхода държи.

Ако напуснеш с омерзение земята,

ако след хиляди лета се преродиш,

ще те прегърне ли със клончета брезата,

възпята от Есенин в оня стих?

На Дебелянов ще намериш ли тъгата,

приседнала на края на прага?

Ще имаш ли очи за красотата,

щом си забравил и на римите звука?

Но те са днес и тук! С тях си богат!

Свят от материя и дух от стихове.

Не става с мир – ще избереш войната,

и ще си върнеш похитеното небе.

Ще дишаш! 

И ще вървиш нататък.

Час подир час. И ден по ден – щастлив!

Просто, не трябва да излизаш от играта,

докато се надяваш! И си жив.

Маргарита Мартинова

-----------------------------------------------

* "Желязната пета" - синоним на подтисничеството на олигархията в едноименния роман на Джек Лондон.

"РЕШЕНИЕ" Маргарита Мартинова - стихове

                        

РЕШЕНИЕ

Денят е празен. Чашата – без дъно.

Ръцете – без прегръдка. Очите – без сълзи.

Животът се търкулна по скатището стръмно.

И неизпрано – слънцето виси.

Тъй трудно е да кажа – добро утро!

С кафе изстинало. И лампа без лъчи.

На пода – вазата, във тъмното изпусната.

Устата й пропукана – мълчи.

Събудя ли те – трябва да си тръгнеш.

Не жаля себе си. За тебе ми е жал.

Богат до вчера бе, но днеска ще осъмнеш

по-беден от кварталния клошар.

Наопаки животът ти – обърнат.

Изгубена е ръкавицата в снега.

Звезди да сваляш със една ръка е трудно.

По-трудно – да ги качваш след това.

Довиждане – дори не ще ти кажа.

Какво ли „виждане“, щом сляпа съм за теб?

Ще вдигна вазата. Цветята пак ще сложа.

А във живота – ще поставя ред.

Снегът стопен е. Ръкавицата е в мене.

На времето спиралата върви.

И носи всеки кръг успокоение,

докато в паметта ми – отшуми…

Маргарита Мартинова

"ОГЛЕДАЛА" Маргарита Мартинова – стихове

ОГЛЕДАЛА

Остана красотата ти във мрака,

защото толкова безкрайно те обичам.

Очите, облачни до синьо и устата

със името, с което ме наричаше.

И на раздялата студеното послание,

врабче, нестоплено с дъх ми или с длани.

Стои си там, не се отдалечава,

нито изчезва, нито оживява.

Край мене всичко – тебе отразява.

Не мога нито крачка да направя,

без образът ти да се връща и изгрява.

Безумно е и – някак закъсняло.

Магично е. Все към едно се свежда –

приключило е. Тъжно, отмиляло.

Живее - и е болест и надежда.

Безплътно е – то вече няма тяло.

Божествено – на кръст ме приковава

и по извивките на времето се плъзва,

докато стигне там, отдето тръгва.

Във паметта ми ден и нощ възкръсва.

В живота вече няма огледало,

което само мен да ме оглежда.

Защото краят си. И си начало

на пътя, който пак към теб отвежда.

Маргарита Мартинова

"ЖИТИЕТО НА СВЕТОТО СЕМЕЙСТВО" Маргарита Мартинова - стихове

ЖИТИЕТО НА СВЕТОТО СЕМЕЙСТВО

(Детство „в 6 часá след войната“*)

По белите полета на безкрая,

наречен в спомените „детство“,

изприпка конче, спънато с букаи

по пътя си – клонящ към неизвестното.

Дали часът бе точно шест – не зная.

В едно съм сигурна, че бе подир войната.

Светът се сбираше във мъничките стаи

под звездните пагони на Бащата.

На коленете му седеше тишината,

след фронта пътя си намерила.

А майките – с ръцете онемели

от тежките торби на недоимъка,

заплитаха терлици на децата.

Щастливите жени на фронтоваци!

Защото точно в 6 часá – подир войната,

получиха мъжете си обратно.

Но тишината пак обуваше ботуши.

Тръбата викаше военните във строя.

Светът отново беше зъл и непослушен.

Бащите се подготвяха за боя.

Пред хората изглеждаха герои

любимите, научени на верност.

Децата плачеха в съня си неспокоен.

Беззвездна бе нощта.

Нощта бе черна!

А беше само 6 часá – подир войната.

По-лесно можеше и хляб да се намери.

Жените слагаха изкуствени гердани.

Със марципани утешаваха децата.

Измервахме си радостта в купони

и със звездите – на бащите офицери.

Поделяхме блестящите пагони

между Родината и бедното си детство.

Не беше честно!

Защото минаха години от войната.

На кончето му пуснаха юздата,

самичко букаите си изхвърли.

Но и до днес на спомена реката

звездички все му носи, вместо перли.

А пък часовникът с тиктакащите нерви

повтаря със замръзнала стрелка:

 „Във 6 часá! Във 6 часá!“…

Маргарита Мартинова

--------------------------------------------------

* Алюзия с думите на Водичка , който определя среща на Швейк: „След войната, в шест часа вечерта.“

"НЕИЗВЪРВИМИЯТ ПЪТ КЪМ АТЛАНТИДА" Маргарита Мартинова - стихове

Ще търсим цял живот (поне)

изгубената Атлантида.

Сърцето кейове кове

мечтите ни да акостират.

Ще ровим с немощни ръце,

в савана скритен на земята.

Ще сътворяваме ракети,

да я намерим на Луната.

А над села и градове

безмилост тегне – всепризната.

Окъпа тя с брутално "Не!" 

дете – на майката в сълзата.

На хляба твърдата кора

на стария бедняк подава.

Палето трича във река.

С безсилния се подиграва.

И във живота костелив,

се чупят зъбите на времето.

Гласът - наполовина жив,

вече е шепот, унижение.

Викът, пронизан с острие,

нечут, увисва по средата.

Мълчат съседските врати,

разпънати от тишината…

Отвън светът все се люлей,

като надрусан с опиати.

Във всекиго от нас живей

целта, която Бог ни прати –

една мечтана Атлантида,

потъваща във тайна вечна.

И пътят, който я постига –

неизвървим. И безчовечен.

Маргарита Мартинова 

"ПОЛУТОНОВЕ" Маргарита Мартинова – стихове

                         ПОЛУТОНОВЕ

Така е рано, ах, така е рано!

Сладнее гроздето последно, необрано,
върху решетката на тънките си вени.
Вън късна есен кожата си бели
и падат люспите
под голите панели.
А слънцето от игленика бледен
не е извадило докрай иглите.
Трамваите, без пътници
останали,
се влачат уморени и пребити.

Така е рано, ах така е рано!
По-рано е, отколкото изглежда.

Вървят мъже към първата си смяна
с изсъхнала по бузите им пяна.
От масата грижливо са обрани
на вчерашния ден трохите.
Крадливо мракът
със крака издрани
през недоспалите стъкла поглежда
и търси нечия забравена надежда.

Така е рано, ах така е рано!
Така е нереално и безбрежно!

Денят поставя своите капани.
Сънят не иска
от кревата си да стане,
защото остри са лъчите на зората,
наболи върху шишове земята.

А е тъй рано, ах така е рано!
Криле на ангели над топлото ти рамо.

В главата стих отчаяно звучи –
не си отивай, „Миг прекрасен, спри!“.
Будилникът звъни и прави рани.
Във ракли сънищата
са прибрани.
Кафето в чашата на утринта горчи.
Във огледалото е друг, но не и ти.
Нощта отнесла е
любовните тюрбани,
с които е красила вечерта ни.

А тъй е рано, ах така е рано!
Дори по-рано би могло да стане.

Да е по-дълга, можеше, нощта ни,
в която сънищата са така реални.
А утринта – не толкова задръстена,
мъглива, негримирана и мръсна.

И ще е късно през деня. Безумно късно!

Маргарита мартинова

"АЛЕНИ ЗАЛЕЗИ" Маргарита Мартинова - стихове

АЛЕНИ ЗАЛЕЗИ

Дори и залезите алени си тръгват,

нощта е легнала

пред моята врата.

На Пепеляшка тъжна се преструва,

свалила златния си чехъл на прага.

Но иска аз да го намеря,

да го повдигна и премеря.

Да вляза с него

в черната каляска,

която моят сън все стряска.

Оставила е в него не паричка,

а някаква си

падаща звездичка

да ме изчаква дълго и злорадо,

докато ме замъкне в ада.

Дори и изгревите пурпурни да си отидат,

на прага на живота ще седя.

Не оня, през когото всички влизат,

а прагът пред вратата с тъмнина.

Не се боя.

Нали и там ще виждам –

отдавна вече нося очила.

Усещам слънцето,

когато ще изригва.

Докосвам ангели с опърлени крила

да бродят по земята без пътека.

И всеки с накатранена душа.

Помежду тях са

няколко човека,

без маските от нимби и пера…

Застанала на залеза пред прага златен,

очаквам пътят сам

пред мен да спре.

И от ослите си човеците да слязат,

да ме попитат, дали съм добре.

За да им кажа,

че съвсем са недостатъчни.

Солта им малко е –

за хляба на земята.

И още, че в живота си, в остатъка,

не срещнах

и не върнах

добрината.

Седя в краката на залязващото слънце

и чакам хората,

с които се обичахме

да посадят пшениченото зрънце,

запазено по милост

под косите ми.

            Маргарита Мартинова