АЛЕНИ
ЗАЛЕЗИ
Дори и
залезите алени си тръгват,
нощта е
легнала
пред
моята врата.
На
Пепеляшка тъжна се преструва,
свалила
златния си чехъл на прага.
Но иска
аз да го намеря,
да го
повдигна и премеря.
Да вляза
с него
в черната
каляска,
която
моят сън все стряска.
Оставила
е в него не паричка,
а някаква
си
падаща
звездичка
да ме
изчаква дълго и злорадо,
докато ме
замъкне в ада.
Дори и
изгревите пурпурни да си отидат,
на прага
на живота ще седя.
Не оня,
през когото всички влизат,
а прагът
пред вратата с тъмнина.
Не се
боя.
Нали и
там ще виждам –
отдавна
вече нося очила.
Усещам
слънцето,
когато ще
изригва.
Докосвам
ангели с опърлени крила
да бродят
по земята без пътека.
И всеки с
накатранена душа.
Помежду
тях са
няколко
човека,
без
маските от нимби и пера…
Застанала
на залеза пред прага златен,
очаквам
пътят сам
пред мен
да спре.
И от
ослите си човеците да слязат,
да ме
попитат, дали съм добре.
За да им
кажа,
че съвсем
са недостатъчни.
Солта им
малко е –
за хляба
на земята.
И още, че
в живота си, в остатъка,
не
срещнах
и не
върнах
добрината.
Седя в
краката на залязващото слънце
и чакам
хората,
с които
се обичахме
да
посадят пшениченото зрънце,
запазено
по милост
под
косите ми.
Маргарита
Мартинова
