Ще търсим цял живот (поне)
изгубената Атлантида.
Сърцето кейове кове
мечтите ни да акостират.
Ще ровим с немощни ръце,
в савана скритен на земята.
Ще сътворяваме ракети,
да я намерим на Луната.
А над села и градове
безмилост тегне – всепризната.
Окъпа тя с брутално "Не!"
дете – на майката в сълзата.
На хляба твърдата кора
на стария бедняк подава.
Палето трича във река.
С безсилния се подиграва.
И във живота костелив,
се чупят зъбите на времето.
Гласът - наполовина жив,
вече е шепот, унижение.
Викът, пронизан с острие,
нечут, увисва по средата.
Мълчат съседските врати,
разпънати от тишината…
Отвън светът все се люлей,
като надрусан с опиати.
Във всекиго от нас живей
целта, която Бог ни прати –
една мечтана Атлантида,
потъваща във тайна вечна.
И пътят, който я постига –
неизвървим. И безчовечен.
Маргарита Мартинова
