АНГЕЛЪТ И МАРИЯ
Маргарита Мартинова
Светъл ангел отвори
небето над нея
и през процепа кратък,
колкото
драскотина на коте,
се промъкна в леглото й топло.
Тя бе малко момиче.
Беше още дете.
Сред праха на градчето крайпътно
израсна.
В най-последната къща –
със геран и със плет.
По-последна дори от
последната гара.
От парите, с които
купуваха хляб.
От вагона ленив на последния влак,
който някой ден, някъде,
ще я откара.
Постави се за малко
на нейното място?
Във съседния град,
във големия свят, със витрини
с бонбони
и много афиши,
със очите си, пълни
със люляков цвят,
гледаше право във нея фетиша.
В миг Мария усети, че
спира да диша.
Беладона й капна нощта
във очите...
И вървя - омагьосано
малко момиче,
със зеници огромни,
като черна луна.
И крещя във едно с лудостта
на тълпите.
А денят й, до днес
и със пръст недокоснат,
пълен с дневници, с книги,
с изсушени цветя,
я облече във нова,
басменичка рокля
и зачака със куфар пред
самата врата.
Помисли – ако ти си на
нейното място…
Всичко там беше: „Чудно!“ „Върховно!”
„Прекрасно!“
Като теб – и момичето стори
точно това:
раздели си живота на
„преди“ и „сега“.
Тя седя на концерта –
на първия ред.
Любовта я допусна. Не поиска
билет.
Автограф й дари
на мечтите героя: „Пожелай го!
Ще чакам цял живот
да си моя.“
Като ангел, разперил без мяра
крила,
той душата й бяла
мимоходом издра.
Дълго триха годините,
с най-горчивата гума,
от сърцето й надписа - дума
по дума
Ти какво ще направиш
на нейното място…
