С СТО ГОДИНИ САМОТА
Такава празна самота,
край къщите и под небето!
Виси отчаяна луна
и със последни сили свети.
Угасват лампите в града.
В селата спят отдавна вече.
Чия, без капка свян, ръка
на дните радостта посече?
На чановете песента
изпрати във небитието.
С измама присвои труда.
Разтури нивите, полето.
Тя вкара всички в тежък филм.
Пробуди спящата Годзила.
И изпари се, яко дим,
онуй, що в мъки сме градили.
Защо ни трябваше без жал
да си променяме Съдбата?
Щом всеки втори би избрал
вместо в окоп, да е в кревата.
Щом още няма Караджа,
да поведе на бунт раята.
Виси на примката луна,
и сякаш търси с крак земята…
Маргарита Мартинова
