МАЛЪК
РАЗКАЗ ЗА ДЪЖДА-БЕЗДОМНИК
Живях
в мансарда, тропаше дъжда
върху
прозореца,
като
закъсал пътник.
Вода
се стичаше от двете рамена,
изглеждаше
измъчен и размъкнат.
Объркал
се, защото е валял,
без
спиране, стотици километри.
Върху
чадъри само е вървял.
под
облаци навъсено-безцветни.
Избра
мансардата ми, птица без криле,
с
окото стъклено,
изцъклено
в нощта.
Със
скършен покрив, от годините, на две.
Върху
ревера със нащърбена луна.
На
рамото ми плачеше дъжда.
с
сълзи на мироточива икона.
Друг
никой не е идвал до прага.
Дори
писма не носи пощальона.
Не
помня каза ли дъжда - Благодаря!
Но
помня галеше
ръцете
ми, лицето.
Събудих
се, по пода ми – вода,
а
лампата, оставена да свети.
Навън
прозорците посрещат утринта,
очите
си, отворили, огромни.
Къде
ли някъде,
накрая
на света,
от
мен избягал е дъжда-бездомник.
Маргарита Мартинова
