ТРИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ
КЪМ ГРАДУШКАТА
От счупената стомна
на дъжда
валяха капки – ледени зърна.
Събираше ги с просешка ръка,
подслона си изгубила – земята.
До масата, по-стара от баща й,
във къщата, поне на сто лета,
една жена неистово ридае.
Градът вършееше градини и нивя.
Зърната падаха със формата на глад.
Валеше град!
Валеше глад…
Мъжът е стиснал във ръцете си глава.
Свива юмрук, очите си изтрива.
Не го е срам от ни една сълза.
Вън нещо скъпо пред очите му погива.
Една мечта – в купчина тенекия,
превърна Бог, без даже да се крие.
Надупчи я направо на решето
с картечница незрима от небето.
Зърната падаха със формата на гняв.
Валеше град!
Валеше гняв…
Над скритата
мансарда на тавана,
по покрива
подскачаше градушка.
Зърна се мятаха,
като пияни
и падаха на тумби
по улуците.
А той и тя –
скатани на дивана.
И нито чуваха, и
нито виждаха.
Чадър разперила над
тях бе любовта им,
преди градушката да
изрече: „Довиждане“.
Зърната падаха със
формата на грях.
Встрани от тях!
Встрани от тях…
Маргарита Мартинова
