ТРИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ
КЪМ ГРАДУШКАТА
От счупената стомна на дъжда
валяха капките със ледени зърна.
Събираше ги с просешка ръка,
ударена от мълнии, земята.
Над масата, по-стара от баща й,
все повече се свеждаше жена.
Градът убиваше за мигове труда.
Наставаха по-лоши времената.
Зърната падаха със формата на глад.
Валеше град.
Валеше глад…
В локала, със прозорци към морето,
седеше мъж и сълзи му течаха.
Безпомощно лежеше под небето
колата му, с цена от сто заплати.
Със ледени куршуми я обсипваше
сам Господ със невидима картечница.
Колата пред очите му се спихваше.
Каква съдба, каква несретница!
Зърната падаха със формата на крах.
Валеше град!
Валеше крах…
Над стаичката малка
на тавана,
по покрива
подскачаше градушка.
Зърна се мятаха,
като пияни
и падаха на тумби
по улуците.
А той и тя, върху
дивана – свряни.
И нито чуваха, и
нито виждаха.
Чадър разперила над
тях бе любовта им,
преди градушката да
изрече: „Довиждане“.
Зърната падаха със
формата на грях.
Валеше град!
Валеше грях...
Маргарита Мартинова
