„ВИК“
Душата
има нужда да се храни
не
само с хляб,
а
със кръвта от свойте рани!
Самотен
вълк е тя в окото на ловеца.
Сърна,
подплашена от гончетата зли.
Трофей
желан. И който, откъдето
да
дойде, все
на
мушка я държи.
Една
душа – за всичките години.
Пълзи.
Изправя се. Прегърбена върви.
Усмихва
се. Или,
до
сълзи сини,
понякога
са нейните очи.
Спасява
те. В морето те настига.
На
гръб те влачи през убийцата вълна.
Предава
те, ръце от тебе вдига –
войник,
от пост,
избягал
през нощта.
Омръзна
ти – незряла и неравна.
Зелена
ябълка с нахапана кора.
Отвърнеш
ли се – на каданса бавно
ще
тръгне лентата в обратната страна:
Вълкът
ще стане плячка на ловеца.
Войникът
– ще е пленник на врага.
Върху
сърната – ще пируват псета.
Ще
се разбиеш във високата вълна.
Спести
й непотребните страдания.
И
след скандал, и след запой
все
я терзаеш със въпроса –
сърна
ли е, или герой?
И
все се криеш зад гърба й
при
неуспех, след крах, във бой.
Когато
пусне кръв сърцето,
а
челото се израни
от
удар в горните греди,
тогава
ще се изравните.
Тя
ще те носи към звездите
и
няма да й натежи!
Маргарита Мартинова
