Жадна вода
Марги Борисова
ЛЮБОВ, КАКВАТО ВСЪЩНОСТ...
Сега отново
пясъкът е мой!
Без свян
отдавам на морето
жадно тяло.
То го люлей
между вълните –
отмаляло,
по-нежно от
ръцете на любовник.
Край него
тишината –
мъртва
чайка,
е проснала
крилете си на плажа.
Отидоха си
–
близки и
любими,
приятелите,
беглите
познати.
О, имена
неизброими,
написани
със пръст
върху
водата!
Не помня
даже името на залива,
на лодката
с отнесени
весла.
Ала
лодкарят оцеля във паметта,
тъй както в
мидата
се скрива
песъчинка.
Ще я покриват
спомените
с бисер.
Ще я превръща
самотата
зимна
в любов,
каквато всъщност
не е имало.
