Ако си поет, тази книга няма да ти
даде мира. Ще искаш пак и пак да се върнеш към нея. И все ще се питаш: „Какво е
това „умами“, онзи тайнствен вкус, който те кара след всеки стих да се
изненадваш, след всяко стихотворение да спираш и да ти се ще да се потопиш
отново в изживяването. И оформлението на „Течението на безследната вода“
(издателство „Фабер“) още от първия поглед те вкарва в изживяването, което
предстои - ненатрапчиво пастелна твърда корица, заглавие нагънато с леко препокриване
на двата реда, напомнящо вълна. Центрирано оформление на стиховете, което
разгръща силата на стиха. Баланс между шрифта и кегела на заглавието на
стихотворението. И всичко е една хармония, която ти дава възможност да се
насладиш на смисъла на мерената реч, която четеш.
Като каква бих определила поезията на Валери Вергилов. Може би модернистите
биха я причислили към себе си – но тя не е самоцелно маниерна. Реалистите биха
искали да я вкарат в своите редици. Но тя стърчи над тях. Импресионистите биха
я дръпнали към своята ефимерност, но нейните импресии не завършват там, дето
свършва погледа, а смисълът й продължава да се развива нататък, пронизва
епохата, в която поетът живее днес (въпреки че е роден ден във времена, които младите
наричат „вчера“) и продължава нататък, много нататък….
Тезите в книгата със стихове на Валери Вергилов „Течението на безследната
вода“ са неочаквани, изненадващи, но при дълбок прочит, разбираш желязната им
логика. Брутално на пръв поглед е стихотворението „Рождество“. Укор към
Богородица - че по-добре да бе изкарала от тялото органите си, отколкото -
младенеца. Защото, ако бе останал в нея - тя най-добре би могла да го опази. Теза,
за пръв път срещана в литературата, но съпреживявайки кръстните мъки - наистина
на човек би могла да му хрумни тази мисъл. Всъщност, много хора отчаянието си са изричали думите:
„По добре да не бях се раждал!“:
Първородният, плът и кръв, въглероден,
шепа трепкаща пресна телесност,
малка жалка отломка от твоята…
Да си беше родила далака,
всеки орган от тебе да беше изкарала,
а него да беше оставила в тялото,
за да го пазиш.
(„Рождество“)
Темите се разширяват спираловидно. От библейски и общочовешки се прехвърлят
върху вътрешния сломен свят на личността. В дъното на всяко стихотворение стои
по една жестока истина. За кого се отнася отчайващата изповед в „Самотни“? За
самотните - изобщо? Или за онази разкъсваща самота на емигранта, която в началото
е – защото няма приятели, близки, не познава света около себе си и е изплашен.
А в края – защото разбира , че самият себе си е лъгал, че би могъл да постигне
повече, получавайки свободата, за която е мечтал:
Самотни пият киселата бира
в невзрачните ъгли на бара
и с всяка глътка нещо в тях умира
прикривано цигара след цигара.
… от клопката на тялото – без изход,
а тялото – отблъскващо, неискано,
допиват си, отиват си – и нищо,
а много, толкоз много биха искали.
(„Самотни“)
Но по-нататък книгата навлиза все по-навътре и по-навътре в азът на поета. В
онова „вътрешно“, което е позволило да се случи „външното“ в живота му. Едно от
най-красивите и деликатни любовни стихове е „Хераклиада“. То възпява пробуждането
на плътта, все още неосъзнато, носещо белега на онази радост от живота, която
срещаме в картините на Жерико. И подсказва тъжната равносметка след години -
че, затичани, не сме накарали мига да спре, за да му се насладим с целия плам
на младостта си. Всичко това – с фините вътрешни рими, с абсолютния ритъм,
замаскиран зад накъсания стих, в който всъщност няма една сричка излишна:
Дъждът се свлече
като мокра кожа от небето,
заля земята ласкаво и спря,
озон полази сладко
с ноздрите и по небцето ми,
а от утробата на облака се пръкна
ново слънце,
проблесна, заискря
и стопли локвите наоколо,
съблякох мокрите си дрехи
и се затичах гол,
изплискан с кал, заливащ се от смях,
незнаещ още ,
нищичко не знаещ,
щастлив и неразбиращ
еректилните капризи на плътта.
Да бях те срещнал там, тогава,
да бях ти подарил това желание
и този първи порив за любов…
(„Хераклиада“)
Усетът за Родина, за роден край и вечната му връзка с паметта, са филигранно превъплътени в „Дунавски елегии“ - стихотворението, с
което е дало и заглавието на книгата – „Течението на безследната вода“. Безследна
на пръв поглед вода, която оставя следи завинаги:
Като в неразгадаем сън
на някакъв далечен, диалектен Морз
пристанището се съобщава
с далечното си минало,
и бавно, бавно параходът се отделя
от понтоните на спомена.
По долното течение – Лом, Козлодуй и Русе,
по горното – Радецки Марш, Виенски валсове.
Насам – Ампелиева кръв
налята в Дионисиеви гроздове
из дядовото лозе,
натам – измамата на бляна
и сгънат некролог, забравен в джоба.
Така завинаги
като завръщани и заминаване
тече реката, без значение,
брегът е само временен свидетел
на вечното течение –
течението на безследната вода…
(„Дунавски
елегии“)
И макар поетът да повтаря в това стихотворение въпроса – „кой съм, кой
съм“, книгата - със всеки стих и всяка дума, дава своя отговор – Той! е поет на
съвремието – фин и ненатрапчив лирик, който издълбава русло, по което да текат
в паметта ни тези необикновени стихове. И едновременно – един „Скитник между
звездите“. И творец, близък до Станислав Лем, който иска да надникне със
строфите си в бъдещето на човечеството. Но най-вече е – Валери Вергилов,
превърнал всичко под перото си в необикновено, поднебесно изживяване.
Маргарита Мартинова