"ВРЕМЕТО НА НАГЛЕЦИТЕ" Маргарита Мартинова - стихове

ВРЕМЕТО НА НАГЛЕЦИТЕ

Защо на хората – в градинката?

Защо ще застроят

тревата?

Защо, като с изшит шамар,

направо удрят

през устата?

Защо окрадоха небето

от всички сини знамена?

Затвориха

в перфидна клетка

лъвът с усмихната уста.

Защо принудиха да рови      

в кофи с боклуци бедността.

Защо замесиха с отрова

храна, и въздух, и вода?

Но ако питаш наглеците:

Защо?

      - Защото!

                  Ей така!

Добрата дума е излишна е

щом камъните захвърчат.

Парите вече замирисват

в прогнилата плът

на светът.

Където дъжд вали на смени

и „Сто години самота“

очаква тънещи

в забвение

и в страх, порутени села.

Но ако питаш наглеците:

- Защо?

          -Защото!

                    Ей тъй на!

На уморените коне
не слагал никой стремена.

За тях куршумът отреден е

като награда за труда.

Недей да питаш подлеците:
Защо? Или пък: Докога?
Забий три думи във главите им:
Дойде ви 
              краят, 
                        господа!

Маргарита Мартинова

"ДИАЛЕКТИКА НА БОЖИЯ ПРОМИСЪЛ" Маргарита Мартинова – стихове

ДИАЛЕКТИКА НА БОЖИЯ ПРОМИСЪЛ

Защо настъпи гробна тишина

във алгоритъма на вечната неясност,

докато сънищата ни продаваха 
на таен търг?

А върху масата 

на магмата опасна

архангели поделяха света.

Защо заплита се от раждане денят

в синусоиди от падения и страсти?

Защо побърква ни от болка. 
И от щастие.

Разпада тялото ни

на съставните му части.

И ни оставя да живеем

„по сърце“? 

Защо нощта е без лице? 

И като котката на „Шрьодингер“ умира, 
дъхът й спира, едновременно е жива.

Отдалечена равно

от живота и смъртта.

Към диалектиката лесен е ключа.

А все по-трудно

изход се намира.

Защо човеците се лутат във тъмата,

след като казваме,че Бог е светлина?

Защо душата е 
по-мрачна от гората,

а я сравняваме със птица и звезда?

Висят над нас неразрешените въпроси.

Било е винаги. 
И все ще е така.

Спиралата на времето не носи 
ни отговор, 
ни някаква следа.
Записваме в тефтерите дълга си.
Като лавина се натрупва час по час.

На покер дяволът играе и отнася,
и малкото, спечелено от нас.

Маргарита Мартинова

КУТИЙКА ЗА ПЕПЕРУДИ

Оглушителната тишина ме буди  
всяка сутрин – от среднощ.
Във прозореца се блъскат пеперуди.

Токът спира – „за разкош“. 

Удивително е цялото безмълвие!  

В полусън всички вървят. 
Ледени висулки са покълнали.

Прилепи от стрехите висят.

В мръсна дума се превръща свободата.

В ъгъла – наказана седи.

Утрото се кръсти пред вратата

и се връща пак да си доспи.

С три синджира портите се връзват.     

Зад прага – тоягите стоят.            

Падат пеперудите. Замръзват. 

Хората минават. И мълчат. 

Само някакво детенце, изтървано,  

вън изприпка, като на игра.    

Гушна ги на малкото си рамо.

И в кибритена кутийка ги прибра. 

Маргарита Мартинова

"ПРАХ ОТ КРИЛЕ" Маргарита Мартинова - стихове

ПРАХ ОТ КРИЛЕ

Видях как ангелът хранител си отива,

в ръката си  взел

двете ми крила.

Нали живота си на кръст съм подредила?

Нали се молих за отсрочка на греха?

Върху клавишите

от листи пожълтели,

засвири вятърът, заслушан във дъжда.

Не му достигнаха последни децибели

и някак тихичко  

заглъхна  песента.

Насред градината, под розовите храсти,

издъхна славеят с прободени гърди.

Вместо монети 

над очите му угаснали,  

нощта със черните си ноти го покри.

Не се завръщай в изхабените ми дни!

От твойто бързане

небето  избледнява.

Водата  в каната започва да горчи.

Жарта угасва,

пепелта се разпилява.

Излишна бях ли,  Господи, кажи –

върху пътеката,  от теб неприпозната?

В съня ми славеят с човешки глас пищи.

И вие, като вълк –  срещу Земята…

                                         Маргарита Мартинова

"ДЕНЯТ „Х“ В МОРСКОСИНЬО" Маргарита Мартинова - стихове

ДЕНЯТ „Х“ В МОРСКОСИНЬО

Днес е денят, във който можеш пак да тръгнеш.

Или да хвърлиш котва край брега.

От тялото ти времето остърга

с пилата си до дъно младостта.

Платната бризът ги издува и повеждат. 

Рисува залезът пътека към нощта.

Във капките небето се оглежда

и тръгнала е приливна вълна.

Щом пуснеш котвата, дори наполовина, 

тя с нокти дъното до пясък ще дере.

под тънка, пепелява пелерина,

в сърцето ще забие острие.

Защо се връщаш, непораснало момиче. 

Саван морето за наивните плете. 

На трюмовете тъмни във очите,

ръждата гърлото на времето гризе.

Не е тъй лесно да се тръгне отначало,

още по-трудно е да крачиш все напред.

В каютата ти паячето бяло  

изплита свойто тъничко въже.

Къде си тръгнала. И кой те разобича?

Отдавна Господ враговете ти прибра.

Моряците пътуват със мечтите. 

Страхливите умират у дома.

Маргарита Мартинова

"КРАДЦИ НА ИЛЮЗИИ" Маргарита Мартинова – стихове

КРАДЦИ НА ИЛЮЗИИ

Там зимите са
неналюбила се пролет
върху запретнатата риза на снега.
Не са отсечени тополите до голо.
И на земята – бяла е плътта.

Там пролетта е
несъблеченото лято.
А лятото – от край до край - море.
Разливат нощите шампанското си в чаши,
на времето във спрелите ръце.

Дори и есента е
Там – красива.
Гръдта й топла е под риза от листа.
Студът, преди да дойде, си отива,
смутен от нейната невинна голота.

Сънят е пълен със крила,
а не с кошмари.
Изгребва времето от спомена калта.
Там, по следи от незаслужени шамари,
на аления мак цъфти цвета.

„Там“ е – възлюбеният
град на Кампанела.
Крадяхме тухлите - мечта подир мечта,
до кръв подпираме небето тъмно-сиво.

Но Пролетта фатално закъсня.

Маргарита Мартинова

„ТЕЗА–АНТИТЕЗА“ Маргарита МАРТИНОВА - стихове

„ТЕЗА–АНТИТЕЗА“ 

Ако не е студено! Ако не е опасно!

Ако вятърът, в бяла престилка опасан,

не разрязва със скалпел

разпробитите вени

и кръвта не замръзва на място,

как ще знаеш цената на топлото рамо.

Как ще видиш краката на стъклени щъркели,

като малки деца,

като рози – прибрани

в неизмерните стаи на бедняшките къщи?

Ако не е – запуснато! Ако не е – пробито!

Ако не е разхвърляно – чак до повръщане.

Ще усетиш ли сладка вода от чешмите

на неукия майстор, дори неподписал,

най-човешкото свое творение?

Ако не е – до дъното! Ако не е – земята!

Няма как да покажеш глава на водата.

И във целия студ. И във мрака по края.

Не се спирай да търсиш

другото измерение!

По добрите дела Бог ще те разпознае.

И зад ъглите тъпи, даже, дебне спасение.

маргарита мартинова

ТЕЗА – АНТИТЕЗА

Ако не е студено! Ако не е опасно!

Ако вятърът, в бяла престилка опасан,

не разрязва със скалпел

разпробитите вени

и кръвта не замръзва на място,

как ще знаеш цената на топлото рамо.

Как ще видиш краката на стъклени щъркели,

като малки деца,

като рози – прибрани

в неизмерните стаи на бедняшките къщи?

Ако не е – запуснато! Ако не е – пробито!

Ако не е разхвърляно – чак до повръщане.

Ще усетиш ли сладка вода от чешмите

на неукия майстор, дори неподписал,

най-човешкото свое творение?

Ако не е – до дъното! Ако не е – земята!

Няма как да покажеш глава на водата.

И във целия студ. И във мрака по края.

Не се спирай да търсиш

другото измерение!

По добрите дела Бог ще те разпознае.

И зад ъглите тъпи, даже, дебне спасение.

маргарита мартинова

"СЪБЕРИ КРИЛАТА!" Маргарита Мартинова - стихове

СЪБЕРИ КРИЛАТА

Тя е кучка. И е ангел шестокрил! 

Кръв в дробовете.

И песен на сирена. 

Тя е сгърчена на пода неизмит.  

И е мълния на бляскавата сцена.  

Още с раждането

в кошница те слага –

през ракитата, по жълтите води… 

Срутва те с небесната си слава. 

Мъчи те през земните ти дни.

Ти си мишката

във ноктите й остри.  

„Буболечката“ на нейната стена.  

И да молиш Бога, и да постиш – 

влачи те във своята река. 

Ах, съдбата ли е?

„Майната й!“ - казваш.  

Бос в жаравата й

можеш да вървиш. 

Себе си и нея да наказваш. 

Кръшка ли ти – да я удушиш.  

Не тя тебе – ти ще я въртиш,  

върху шиш – 
пречупена,
без воля.

Изневерите й няма да простиш.

Във зандан безок 
ще я затвориш.

С нож корема на небето ще разпориш.  

Ще разплачеш милион звезди.  

Нека вместо нея отговорят:
Най-накрая
кой ще победи?

Спри, човече! Събери крилата.  

Мами те съдбата, 
докато си жив.

Крез е казал: „Само след смъртта си, 

ще познаеш, бил ли си щастлив!“ 

                        Маргарита Мартинова