Блог за щастието и неудачата, за любовта и тъгата, за красивите места по земята и още по-красивите изживявания, за удоволствието от храната и мъката от диетите и за всички останали неща от живота.
Етикети
- СТИХОВЕТЕ НА СЪРЦЕТО (174)
- ВКУСОТИИ В ЧИНИИ (115)
- МЕЛОДИЯТА НА СЪРЦЕТО (84)
- ЖЕСТОКИ ИГРИ (38)
- ВЯРА И СЪМНЕНИЯ (31)
- "ВКУСНИ" КЛИПЧЕТА СЪС ЗЛАТНИ СЪВЕТИ (28)
- СТЕГНИ СЕ ЧОВЕЧЕ (26)
- ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА (20)
- ГРАДОВЕТЕ НА ЖИВОТА (17)
- ЧАЛЪМИ - КАТО ЗЛАТНИ НАЛЪМИ (11)
- МАРА ПЕПЕЛЯШКА (7)
- ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРКО (3)
Представена публикация
СПИСАНИЕ „ВКУСОТИИ В ЧИНИИ“ Е ВЕЧЕ ПО ПАВИЛИОНИТЕ!
Имаме ли нужда от добра вест? Да! - Ето я: "Вкусотии в чинии" - тържество на добрият вкус с повече от 100 рецепти в брой 8 ...
събота, 4 юни 2016 г.
четвъртък, 26 май 2016 г.
НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА : СТРАСТНИ ТАНЦИ
ДАЛИ СА СТРАСТНИ ГРУЗИНЦИТЕ, КАТО ЛЕЗГИНКАТА, КОЯТО ТАНЦУВАТ – СЯКАШ СА ЗМЕЙОВЕ?
вторник, 24 май 2016 г.
НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА : „ТОП 11 ГРЕШКИ“ ПРИ ИНТЕРВЮ ЗА РАБОТА
НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА : „ТОП 11 ГРЕШКИ“ ПРИ ИНТЕРВЮ ЗА РАБОТА: Източник: iStock Често младите хора се заблуждават, че едно добре написано CV е достатъчно, за да направят достатъчн...
„ТОП 11 ГРЕШКИ“ ПРИ ИНТЕРВЮ ЗА РАБОТА

Източник: iStock
Често младите хора се заблуждават, че едно добре написано CV е достатъчно, за да направят достатъчно добро впечатление и да са убедили потенциалния си работодател, че са идеалните кандидати за свободната позиция.
За да докаже човек като истински професионалист обаче, следва да се представи отлично и на интервюто, ако бъде поканен на такова, пише money.bg.
Представяме ви най-големите грешки, които младите хора правят по време на съдбоносната първа среща с евентуални работодатели и които е добре да избягвате на следващото си интервю за работа. Списъкът е съставен от Business Insidеr.
- Опит за преговори около заплатата при първото събеседване
Ясно е, че се опитвате да се уверите, че не губите времето на нито една от страните. Да задавате въпроси за възнаграждението обаче ви кара да изглеждате като новобранец.
Съвет: Помнете, че това е процес. Колкото по-нататък преминавате през него, толкова по-ясно се показва, че искат да ви назначат и толкова по-силна става позицията ви при преговаряне.
- Използване на снимка на кучето/децата ви или лоша снимка в профила ви в Twitter, LinkedIn и Google+
Ако използвате тези професионални имейл акаунти, за да кандидатствате за работа, то тогава всички ще видят и Шаро, когато пращате CV-то си.
Съвет: Пратете тестови съобщения на приятел, които ще ви дадат възможност да видите как изглеждат пред другите всичките ви имейл и социални акаунти и ги направете по-приемливи.
- Забравяне на последващи действия по имейл
Понякога когато компаниите отказват да назначат добър кандидати, то това се дължи на факта, че те така и не са получили последващ имейл. Обикновено работодателите искат да наемат хора, които наистина искат да работят при тях. Затова едно просто благодарствено писмо е от голям плюс.
Съвет: Не е нужно да е голямо съобщение. Ще свърши работа и само едно изречение, в което предлагате да отговорите на всякакви допълнителни въпроси.
- Поставяне на кариерните „цели” на върха на CV-то
Младите кандидати обикновено запълват автобиографиите си с клиширани изявления относно кариерните им цели. Не го правете.
Съвет: Компаниите искат да видят семпъл списък на придобитото от вас образование и професионалния ви опит, както и може би списък с други полезни умения в долната част на CV-то.
- Опити за впечатляване със свръх голяма креативност
Работодателите търсят хора, които изглеждат надеждни, на които може да се има доверие, а не чудаци, които искат да ги зашеметят с невероятна изобретателност.
Съвет: Компаниите искат да могат да ви се доверят. Дръжте се и комуникирайте по начин, който изглежда надежден и достоверен.
- Изпращане на видео автобиография
Компаниите искат CV-тата да се изпращат лесно по имейл на експерти по човешки ресурси, както и да могат да ги принтират, за да могат да сравняват кандидатите наведнъж.
Съвет: Най-добрият ви залог? LinkedIn.
- Липса на линк към профил в LinkedIn
Когато някой трябва да сравнява стотици CV-та, LinkedIn е изключително полезен, защото прави така, че автобиографиите да изглеждат по еднакъв начин. А това улеснява компаниите да отсеят подходящите кандидати от тези, които не са целесъобразни.
Съвет: Линк към профила ви в LinkedIn в имейл писмо е много по-лесен за преглеждане от компаниите, отколкото прикачен файл на Word или формат PDF.
- Ядене на сандвич по време на интервюто
Ако дискутирате потенциална работа с работодател „на кафе”, не смятайте, че обстановката е достатъчно неформална, за да похапнете. Това е разсейващо.
Съвет: Пийте кафе, чай, вода или нищо.
- Да сте с „ниска енергия”
Демонстрирането на точното ниво „енергия” по време на интервю за работа е трудно. Можете да искате да покажете, че сте човек, който избягва драмите, но не и едносричен интроверт. Радвате се, че сте поканени на разговор за потенциална работа, но не е нужно да скачате из стаята като луди.
Съвет: Ако една компания може да види, че се вълнувате от идеята да работите за нея, то тя ще е по-склонна да се развълнува от идеята да ви даде работа.
- Мъжете да забравят да се обръснат
Брадите и мустаците са модерни сред мъжете в днешно време. Понякога обаче те не изглеждат толкова добре, когато сте на среща с евентуален работодател.
Съвет: Ако все пак искате да запазите брадата си, се уверете, че тя е безупречно поддържана.
- Да правите CV от три страници, при положение, че нямате опит
Не се притеснявайте, че CV-то ви не изглежда достатъчно пълно – това е нормално. Компаниите и без това нямат много време да разберат каква е историята ви в професионален план.
Съвет: По-малко означава повече при CV-тата. Всъщност компаниите им хвърлят много бърз поглед. Ако работодателят е по-голям, може да не отдели повече от 30 секунди на кандидатура.
вторник, 3 май 2016 г.
ЧУДНА ТЕМЕНУЖЕНА ОРХИДЕЯ ВАНДА - КАК ДА Я ГЛЕДАМЕ, ЗА ДА НЕ Я ИЗГУБИМ
За нивото на светлината можете да се ориентирате по вида на листата. Трябва да са наситено-зелени, а не жълти или тъмно зелени. Трябва да са твърди, "стегнати", а не меки и увиснали. Наличието на леко червено оцветяване по ръба е показател за добра осветеност, но червено оцветяване на цялото листо вече е белег за прекалено силна светлина.
За нивото на светлината можете да се ориентирате по вида на листата. Трябва да са наситено-зелени, а не жълти или тъмно зелени. Трябва да са твърди, "стегнати", а не меки и увиснали. Наличието на леко червено оцветяване по ръба е показател за добра осветеност, но червено оцветяване на цялото листо вече е белег за прекалено силна светлина.
понеделник, 2 май 2016 г.
неделя, 1 май 2016 г.
петък, 29 април 2016 г.
КРЪСТНИЯТ ПЪТ – ТОЧНО ТАКА ЛИ ВСИЧКО СЕ Е СЛУЧИЛО?
- Описанието на събитията по "Пътя на страданието" и мястото, на което се е случило всяко от тях, е станало чак през 13-и век.
- По Via Dolorosa се намират девет от четиринайсетте станции (спирки) по Кръстния път на Христос.
- Последните 5 станции са на територията на храма на Божи гроб.


Кръстният път започва от т. нар. Лъвска порта на Йерусалим, в близост до мястото, където се е намирала крепостта Антония, и води към западната част на Стария Йерусалим и храма на Божи гроб. Описанието на този маршрут на Кръстния път е направено за първи път в края на 13-и век от доминиканския мисионер Риколдо да Монтекроче. По този път вървял Иисус Христос, бичуван и осмиван, към своята смърт на Голгота.
Според преданията по “Виа Долороса” са се
случвали различни епизоди от това мъчително изкачване. Всеки от тях днес е
свързан с определено място или сграда. На Кръстния път има четиринадесет спирки
(станции). Осем от тях са отбелязани с малки параклиси. Деветата спирка,
свързана с третото падане на Иисус, по непостижим начин се е оказала на покрива
на храма на гроба Господен. Петте последни станции се намират в самия храм: три
от тях – на Голгота, четвъртата – пред „Камъка на помазването“, където поставили
след свалянето от кръста тялото на Христа и където Йосиф Ариматейски го умил с
благовония. Петата
– това е самата гробница с параклиса над гроба (на гръцки “Кувуклия”).
Култът
към страстите
От древни християнски източници е известно,
че от 4-ти век церемониите, свързани с празнуването на Пасха в Йерусалим,
започвали в Маслиновата горичка на Гетсиманската градина. Точно там според
преданието Иисус прекарал последната си нощ преди ареста, когато Юда го предал.
Важна роля в източната традиция играела Сионската
планина. Според преданието там се издигал домът на първосвещениците Ана и
Каиафа, където била и последната трапеза на Христа. Вярващите по време на
пасхалните шествия се покланяли и на това място. Но все пак център на
пасхалните богослужения си оставал храмът, изграден над хълма Голгота и гроба
Господен. През Средновековието се появява и нов култ - култът към страстите (страданията)
Христови. Чрез този култ вярващите уподобявали тегобите от собствения си живот на
страстите. Оттам и честването им придобило необикновен размах още през 14-и – 15-и
век, когато в различни европейски градове се появили много църкви и олтари,
издигнати в памет на различни епизоди от пътя на Христос към Голгота.
Защо станциите били 14
Католическите мистици отделяли извънредно
голямо внимание на всевъзможни дребни детайли от Кръстния път – на броя на
шиповете в трънения венец на Христа, на броя на ударите по време на бичуването,
на сълзите и капките кръв. Това вглъбяване в магията на числата се отразило в
количеството спирки, свързани с падането на вървящия към смъртта си Христос. През
седемнадесети век монасите францисканци, имащи авторитет на пазители на светите
места, започват да въвеждат в цяла Европа почитането на четиринадесет станции. Цифрата
не била избрано случайно – тя представлява удвоеното свещено число седем.
Папският престол дори издал була, според която след поклонение пред четиринадесетте
станции на Кръстния път се дава опрощение на греховете.
Двете люлки на пресветата Дева

Още преди първата станция на “Виа Долороса”
се намира една много важна светиня – католическата църква “Света Ана” - майката
на Дева Мария. Католиците смятат, че някога там се е родила Богородица.
В Йерусалим обаче има втора място със същото
значение, което обаче почитат православните. Това е домът на Йоаким и Ана -
родителите на Богородица. Къщата е разположена по съседство с католическата
църква “Св. Ана”. Тя изглежда съвсем обикновено. И когато влезеш в нея, във
вестибюла те посреща любезен арабин и те води по стръмни стъпала надолу, където
в тъмно и влажно подземие показва люлката на Богородица.
Подобно дублиране на светините е резултат от
неспирното съперничество между католици и православни.
Станциите
Христови

Първата станция по “Виа Долороса” е мястото,
където преди две хиляди години е бил разположен преторият – резиденцията на Пилат
Понтийски. От него е останала редица от арки, съединяваща две разположени една
срещу друга сгради. Смята се, че именно тук прокураторът на Юдея извел Иисус
пред народа и казал: “Това е човекът!” На латински това звучи като “Екце хомо”.
Оттогава арката се нарича така.
Отдясно е параклисът на бичуването - втората
станция, която отбелязва мястото, където Христос бил подложен на това страшно
наказание. Параклисът е забележителен с изкусно направения витраж, разположен
зад олтара. Върху плочите на пода все още са запазени очертаните от римските
войници кръгове за игра на зарове.

След това “Виа Долороса” рязко завива вляво,
за да мине пред Арменския патриархат. Тук се намира третата станция. На това
място Христос паднал за първи път. Събитието е отбелязано с малък католически
параклис, построен с пари на полски войници. Над входа на параклиса има релеф
на известния полски скулптор Тадеуш Залински, който изобразява Христос,
изнемогващ под тежестта на кръста.

Още десетина крачки по “Виа Долороса” и
поклонникът стига до вратата на параклис, отбелязващ според преданията мястото,
където Иисус срещнал на Кръстния път своята майка - Дева Мария. Над входа към
параклиса има картина, изобразяваща тази среща.
На ъгъла на улиците “Ел Вад” и “Виа Долороса”
има францискански параклис в памет на петата спирка на Христос на Кръстния път.
Тук Симон Киринеянин поел на раменете си и понесъл по-нататък кръста, под който
изнемогвал Христос. В стената край входа на параклиса се вижда дълбока
вдлъбнатина. Според преданието това е отпечатък от ръката на Иисус Христос,
който се опрял уморен на стената.
Тясната извита уличка води по посока на храма
на гроба Господен. След няколко метра поклонниците се оказват пред параклиса на
света Вероника. На това място блудницата Вероника изтрила потта и кръвта от
челото на Христос и в тази връзка католическата църква я причислила към
светиите.
По-нататък “Виа Долороса” се пресича с улица “Сукхан
аз Заин”. Тук, на ъгъла, е входът към францискански параклис. Пред входа вляво
се намира остатък от колона, където Христос паднал за втори път.
Тази улица води към широка стълба. Ако се
изкачите по нея и завиете вдясно, ще се окажете пред вратите на коптски
(направление в древното християнство с последователи в Етиопия и Египет)
манастир. До входа му в малка ниша има част от колона – тя отбелязва мястото,
където Христос паднал за трети път.

Останалите станции, както вече казахме, се
намират не на “Виа Долороса”, а в самия храм на гроба Господен.
Прозата на великата трагедия
В Страстния петък на православния Великден
още от ранно утро поклонниците се събират пред Гръцкия преторий (католиците –
пред Римския, край “Екце хомо”). От тези места те се насочват към Голгота по
кривите и тесни улички на стария Йерусалим. Мястото на разпятието на Спасителя
се намира под сводовете на храма на гроба Господен.

Православните са водени от гръцкия митрополит
– той носи на раменете си кръст с размера на човешки ръст, който донася до
Голгота.
Но мнозина от онези, които за първи път идват
в Йерусалим, трудно се примиряват с жестоката прозаичност и битовизмите на
Кръстния път. Там, където всеки камък би трябвало да е пропит със скръбен
патос, арабски търговец се суети и ви предлага настойчиво своите сувенири. До
него съдържател на кафене гръмогласно ви кани да се отбиете. Изведнъж тесния
път пресича момче носач или местните боклукчии. Как човек да се съсредоточи
върху размисли за същността на изкупителните Христови страдания…
А може би този пазарен антураж е
най-достоверният декор? Осъденият на смърт вървял по същите тесни улички с
тяхната ежедневна суета и хората го изпращали – кой с любопитен, кой с
безразличен поглед, едни със съчувствие, а други със злорадство.
понеделник, 18 април 2016 г.
Списание „Вкусотии в чинии по читателски писма“ с мото: ВЕЛИКДЕН – ВЯРА И КРАСОТА
Търси
на 18 април!
За
да намериш великденския брой на цветните „Вкусотии в чинии“ с рецепти от цяла
България
В преддверието на Великден сме. И на Гергьовден. И кой ще ни посрещне там? Позна от раз! Любимото на цял народ списание „Вкусотии в чинии по читателски писма“.
Осемнайсет години вече хора от различни възрасти и от всички краища на страната споделят с останалите ни фенове всичко вкусно, което приготвят в дома си. Тайни няма. Но награди – винаги има за тях!Тази година конкурсът мина под мотото:
„ВЕЛИКДЕН – ВЯРА И КРАСОТА“А ето и рецептите-помощници, които споделиха с теб нашите читателите:
l
Нашенски козунаци: Юнашки
козунак с много яйца. Вит козунак със стафиди и орехи. Козунак със сладко и
смокини. Старинна рецепта за козунак. Бърз козунак с глазура. Козунак с орехи и
мармалад. Козунак с лимонови вафлички. Козуначени плитки по бабина рецепта.
Козунак с ром. Плетен козунак с лимонови резанки
l Чуждестранни козунаци: Руски козунак с глазура. Берлински
топки. Немски козунак с кайсии и шамфъстък. Виенски сладки. Лесни пирожки
l
Кифлички и дребни сладки: „Възелчета”.
Великденски венчета. Пухкави кифлички. Сладки за разядки. Портокалови сладки.
Фунийки. Великденски бисквити
l Сладкиши от баяти козунаци: Козуначен кекс.
Шарлота от стар козунак. От баят козунак – сметанова торта. Кекс от трохи.
Великденска торта от филийки
l Пити, пухкави и вити: Пита на охлюви. Празнични хлебчета –
рози. Пита-плетеница с боядисани яйца
l Боядисани яйца от личен опит: Яйца с конец и
белтък. Яйца, нашарени с прах от боя. Червено яйце от цвекло
l Агнешки ястия за Великден и Гергьовден: Уникално агнешко
печено. Пълнено агнешко бутче. Обезкостено агнешко бутче с плънка от яйца,
спанак и гъби. Агнешко с бамя. Агнешко магданозлия. Агнешко, печено в лозов
лист.
l
Цяло агне – как се приготвя
най-вкусно: Агне в трап, печено върху джанта.
l
Ястия от дреболии: Агнешки
дреболии по касапски. Ордьовър от агнешки дреболии. Агнешко на порции с
карантии и зелении. Агнешки черва на фурна.
- Наш гост е македонското девойче, славеят на по-фолка – Райна. Талантлива, силна като характер и смела като личност, Райна ще сподели с нашите читател за живота си зад завесата на бляскавата сцена.
И
не забравяй – от днес списанието е по павилионите!
петък, 15 април 2016 г.
Ingrid Kup - I Will Not Die -- АЗ НЯМА ДА УМРА ЗА ТЕБ!
АЗ НЯМА ДА УМРА ЗА ТЕБ.
Върви си или остани!
Не издържам повече така.
Трябва да решиш – аз или тя!
От твоето колебание боли.
Няма да умра, когато ме напуснеш.
Аз няма да плача, повярвай ми!
Нощ след нощ аз те чакам.
Нощ след нощ копнея за теб
за твоето тяло.
Остани или си върви!
Тя е твоя жена, аз зная,
но аз не искам да деля
любовта ти с нея!
INGRID KUP - АЗ НЯМА ДА УМРА ЗА ТЕБ.
Ingrid Kup
Аз няма да умра за теб.
Върви си или остани!
Не издържам повече така.
Трябва да решиш – аз или тя!
От твоето колебание боли.
Няма да умра, когато ме напуснеш.
Аз няма да плача, повярвай ми!
Нощ след нощ аз те чакам.
Нощ след нощ копнея за теб
за твоето тяло.
Остани или си върви!
Тя е твоя жена, аз зная,
но аз не искам да деля
любовта ти с нея!
сряда, 13 април 2016 г.
неделя, 10 април 2016 г.
вторник, 5 април 2016 г.
петък, 1 април 2016 г.
сряда, 30 март 2016 г.
ЕМИЛ, ПРИНЦЪТ ОТ „СТРАНАТА НА СЪЛЗИТЕ”
За нашето поколение беше идол. Преди единайсет години бях написала във вестника онова, което тази смърт разплака в душата ми. (Сега може би бих го направила по друг начин.) Разказах и за странния случай, който го доведе в редакцията и ни направи приятели. Реших да споделя този вече публикуван материал – който иска, да го прочете. Като да запаля свещ. Вечна да е паметта за него!
Емил Димитров, най-красивият глас на България, си отиде. А как се беше появил! Артистичен, симпатичен и безумно талантлив. Със своите магични песни за жената, която продала любовта си, за войника, измамен от любимата си, за безумния театър, наречен живот след който сърцето остава изпепелено.
По него време, през седемдесетте, бяхме млади, но единствения лукс, който
можехме да си позволим, бе да изпълваме душите си с мирова скръб. Подхранвахме
грижливо това състояние на духа, като четяхме и рецитирахме стиховете на
Байрон, на Петьофи, на Лонгфелоу и Лорка,
на Есенин и Пеньо Пенев. Предавахме си от ръка на ръка издания на Мопасан,
Ремарк, Ерик Найт от времето на правописа с „ѣ“ в края на думата. В тези романи мъжете бяха остроумни,
обичащи, без да се съобразяват с условностите, а жените – обичани, но меланхолични
и накрая умираха от туберкулоза. В стъклената менажерия, в която живеехме, не
полъхваше отникъде ветрец. Можеше да ти се случи нещо нетрадиционно само в твоите
лични преживявания. Само вътре в теб... Дори времето нямаше с какво да се убива
– ни денонощни телевизии, ни Интернет, ни мобилен телефон. На училище - с униформа. Вкъщи – с вечерен час. На
забави и бригади – с контролирано поведение. И единствената бунтарска реакция,
която проявявахме в забавения каданс на тези „Сто години самота”, беше... безспирното
проливане на сълзи. Момичетата четяха тъжни стихове и плачеха, момчетата
гледаха „Жерминал”, „Нощите на Кабирия” и бършеха сълзи в тъмното, възрастните
се събираха по домовете и след втората чашка започваха да пеят тъжни песни за
гълъба, прелетял над битолските казарми, или за Сладуна мома, продадена от
майка си.
Точно тогава се появи Емил Димитров. Салоните се пълнеха. И хлипаха неудържимо. От първата песен до последната на неговите концерти. Той беше нашият Висоцки! Изразяваше цялата чеховска тъга, породена от невъзможността да направиш нещо разкрепостено, индивидуалистично, различно. В песните му се говореше за далечни кейове, моряци, паднали жени, пропилени животи и любов с тъжен край – все неща, които се преследваха от корифеите на социалистическия реализъм.
Какви бяха отзивите в печата, какво се случи след това с Емил
Димитров, защо той замина за Франция и как го посрещнаха, след като се върна
оттам, няма да ви припомням, понеже е познато на мнозина.
Но в цялата тази есеистика ми се иска да вмъкна един
личен спомен, случка, която по някакъв начин ме доближи до Емил и ме накара да
търся отговор на въпроса - какво пречупи волята му да се бори за живота си?
Един прекрасен ден, тридесет и три години след като го бях видяла за пръв път на сцената и той се превърна в мой кумир, на вратата на „Вестник за дома“ позвъни някой. Секретарката отиде да отвори и след миг дойде при мен и каза: ”Госпожо Мартинова, дошъл е самият Емил Димитров и иска да се срещне с главната редакторка на вестника!” (Ставаше дума за моя милост.) Странно е, нали, ако твоят бог, когато си бил на шестнадесет, ти се яви в плът и кръв, и то на крака, когато станеш на петдесет и три...Бяха трима – той, Васил Андреев и Сашо Александров – диригентът на Софийския духов оркестър. Сашо, чиято жена се оказа фен на вестника ни, обясни, че идват от редакцията на един тиражен вестник, където чакали три часа някой-си да ги приеме, за да предложат рубрика, но така и не дочакали. Накрая Сашо се сетил за нас (по него време тиражът на „Вестник за дома” беше около 200 000). Имали идея да се започне рубрика, наречена „Живот за българската песен”, като в нея се публикуват текстове и ноти на популярни, но забравени песни на наши изпълнители. И хората отново да ги запеят. Бяха намислили и още нещо (почти същото, което сега прави Слави в Музикалната академия “Ку-ку бенд”) – да издирят чрез вестника млади и талантливи композитори и поети и на най-добрите да издадат касети (по него време дисковете бяха лукс).
И докато ми обясняваха всичко това, аз изведнъж им казах:
”Господа, готова съм да започнем след седмица. А вие готови ли сте с конкретен
текст и ноти?” Те се погледнаха изненадано и после започнаха да се смеят.
Естествено, че не били готови. Смятали, че поне десетина дни ще трябват за разговори,
преговори и кандърми.
Решихме първата песен да бъде ”Ако си дал на гладния”. На
следващия ден отидохме със Станко Нацев до вилата на Емил Димитров, за да вземем
нотите на песента.
В нашите представи въпросното жилище би трябвало да
изглежда като непристъпна крепост, цялата в злато. Всъщност то представляваше голяма
триката къща с буренясал двор, разцепени каменни плочки на терасата, малка
кухничка на основния етаж и до нея в огромния хол – позлатени барокови мебели,
огледала, фотьойли, кресла, дивани, роял, масички, столове. Лъхаше на разкош и
занемара, а Емил каза съвсем откровено, че не се чувства добре – нито
физически, нито душевно. Но въпреки това много ни се зарадва. Сложи пиене,
безалкохолни. Васил Андреев, който по начало си говореше високо, гръмогласно
обясняваше – как пише книга за своя живот и живота на Емил и попита можем ли да
отпечатаме откъси от нея във вестника.
Странното се случи след малко - Емил ме извика в хола и много тихичко ми каза: „Любима (не знам защо ме нарече така), аз не искам Васил да пише романа на моя живот. Затова, моля те, ако донесе нещо в редакцията, не му го публикувай! За себе си ще напиша аз самият. Но още не знам, как да го направя. Вече имам няколко касети, в които съм записал всичко, което си спомням. Чудя се дали да не предложа на някой журналист да ги обработи. Какъв съвет би ми дала?” „Книгата ще стане страхотна, но трябва да си пределно искрен и да си я напишеш сам!”
След това Емил ни пусна някакъв запис. На него звучаха той
и Марги Хранова в един от вариантите на някаква нова песен. Мисля, че заглавието
й беше „Страст”. Интересно и различно от стила му звучеше. Но не знам продължиха ли да работят по проекта.
Не я чух никъде повече.
След месец Васил Андреев ми донесе своя ръкопис в
редакцията, но аз го замотах някак си и не публикувахме откъси от нея, както бе
пожелал Емил. По-късно Емил издаде своя собствена автобиографична книга, беше
интересна, с любопитни случки, но го нямаше онова оголване на живи нерви, при
което преставаш да мислиш как би искал да изглеждаш. Тогава хората те виждат точно
и ясно и ти прощават всичко. Изживяването е истински катарзис. (Може би
единствената автобиографична книга, в която авторът е наистина безмилостен към
себе си е автобиографията на Клаус Кински. Жестоко добра е!)
Всъщност онова, което усетих при тази наша среща, беше, че Емил е тръгнал бавно да си отива от този живот.
“Защо се е предал?”, се питах често аз.
И макар че Грета Ганчева направи чудеса от героизъм, за
да организира негов бенефис, да го обнадежди, да му покаже, че хората го помнят
и обичат, нито тя, нито някой друг успя да спре тракането на часовника...В акцията по спасяването на Емил се включиха още творци и
негови приятели. Алла Пугачова също. Но никой от тях не можа да направи едно-единствено
нещо - да върне на Емил Димитров времето, в което той би искал да е жив.
Всичко се бе променило главоломно. „Стоте години самота” рухнаха
за няколко месеца. Тихият „Бунт на сълзите” бе заменен от шумните масовки по
площадите, ревящи дружно: „Развод ми дай, развод ми дай!” Подкрепата на
приятелите понякога дори приличаше на шарж (клипът на „Моя страна, моя
България” с двойника на Емил), отколкото на нов прочит на песните му. Разнасянето
му в инвалидната количка по сцените будеше повече жалост, отколкото възхищение.
Имаше още нещо изпуснато, което вече не можеше да бъде компенсирано – фактът, че държавата му бе обърнала гръб, че не бе получил от нея - като Авторитет с главно „А”, адекватно на таланта му поощрение.И сълзата от всички тези болки ставаше все по-голяма и по-голяма, натежаваше в него, докато го изпълни целия и отне последния му дъх в предпоследния ден на месец март, лето господне 2005-о.
Маргарита МАРТИНОВА
Абонамент за:
Публикации (Atom)