За нашето поколение беше идол. Преди единайсет години бях написала във вестника онова, което тази смърт разплака в душата ми. (Сега може би бих го направила по друг начин.) Разказах и за странния случай, който го доведе в редакцията и ни направи приятели. Реших да споделя този вече публикуван материал – който иска, да го прочете. Като да запаля свещ. Вечна да е паметта за него!
Емил Димитров, най-красивият глас на България, си отиде. А как се беше появил! Артистичен, симпатичен и безумно талантлив. Със своите магични песни за жената, която продала любовта си, за войника, измамен от любимата си, за безумния театър, наречен живот след който сърцето остава изпепелено.
По него време, през седемдесетте, бяхме млади, но единствения лукс, който
можехме да си позволим, бе да изпълваме душите си с мирова скръб. Подхранвахме
грижливо това състояние на духа, като четяхме и рецитирахме стиховете на
Байрон, на Петьофи, на Лонгфелоу и Лорка,
на Есенин и Пеньо Пенев. Предавахме си от ръка на ръка издания на Мопасан,
Ремарк, Ерик Найт от времето на правописа с „ѣ“ в края на думата. В тези романи мъжете бяха остроумни,
обичащи, без да се съобразяват с условностите, а жените – обичани, но меланхолични
и накрая умираха от туберкулоза. В стъклената менажерия, в която живеехме, не
полъхваше отникъде ветрец. Можеше да ти се случи нещо нетрадиционно само в твоите
лични преживявания. Само вътре в теб... Дори времето нямаше с какво да се убива
– ни денонощни телевизии, ни Интернет, ни мобилен телефон. На училище - с униформа. Вкъщи – с вечерен час. На
забави и бригади – с контролирано поведение. И единствената бунтарска реакция,
която проявявахме в забавения каданс на тези „Сто години самота”, беше... безспирното
проливане на сълзи. Момичетата четяха тъжни стихове и плачеха, момчетата
гледаха „Жерминал”, „Нощите на Кабирия” и бършеха сълзи в тъмното, възрастните
се събираха по домовете и след втората чашка започваха да пеят тъжни песни за
гълъба, прелетял над битолските казарми, или за Сладуна мома, продадена от
майка си.
Точно тогава се появи Емил Димитров. Салоните се пълнеха. И хлипаха неудържимо. От първата песен до последната на неговите концерти. Той беше нашият Висоцки! Изразяваше цялата чеховска тъга, породена от невъзможността да направиш нещо разкрепостено, индивидуалистично, различно. В песните му се говореше за далечни кейове, моряци, паднали жени, пропилени животи и любов с тъжен край – все неща, които се преследваха от корифеите на социалистическия реализъм.
Какви бяха отзивите в печата, какво се случи след това с Емил
Димитров, защо той замина за Франция и как го посрещнаха, след като се върна
оттам, няма да ви припомням, понеже е познато на мнозина.
Но в цялата тази есеистика ми се иска да вмъкна един
личен спомен, случка, която по някакъв начин ме доближи до Емил и ме накара да
търся отговор на въпроса - какво пречупи волята му да се бори за живота си?
Един прекрасен ден, тридесет и три години след като го бях видяла за пръв път на сцената и той се превърна в мой кумир, на вратата на „Вестник за дома“ позвъни някой. Секретарката отиде да отвори и след миг дойде при мен и каза: ”Госпожо Мартинова, дошъл е самият Емил Димитров и иска да се срещне с главната редакторка на вестника!” (Ставаше дума за моя милост.) Странно е, нали, ако твоят бог, когато си бил на шестнадесет, ти се яви в плът и кръв, и то на крака, когато станеш на петдесет и три...Бяха трима – той, Васил Андреев и Сашо Александров – диригентът на Софийския духов оркестър. Сашо, чиято жена се оказа фен на вестника ни, обясни, че идват от редакцията на един тиражен вестник, където чакали три часа някой-си да ги приеме, за да предложат рубрика, но така и не дочакали. Накрая Сашо се сетил за нас (по него време тиражът на „Вестник за дома” беше около 200 000). Имали идея да се започне рубрика, наречена „Живот за българската песен”, като в нея се публикуват текстове и ноти на популярни, но забравени песни на наши изпълнители. И хората отново да ги запеят. Бяха намислили и още нещо (почти същото, което сега прави Слави в Музикалната академия “Ку-ку бенд”) – да издирят чрез вестника млади и талантливи композитори и поети и на най-добрите да издадат касети (по него време дисковете бяха лукс).
И докато ми обясняваха всичко това, аз изведнъж им казах:
”Господа, готова съм да започнем след седмица. А вие готови ли сте с конкретен
текст и ноти?” Те се погледнаха изненадано и после започнаха да се смеят.
Естествено, че не били готови. Смятали, че поне десетина дни ще трябват за разговори,
преговори и кандърми.
Решихме първата песен да бъде ”Ако си дал на гладния”. На
следващия ден отидохме със Станко Нацев до вилата на Емил Димитров, за да вземем
нотите на песента.
В нашите представи въпросното жилище би трябвало да
изглежда като непристъпна крепост, цялата в злато. Всъщност то представляваше голяма
триката къща с буренясал двор, разцепени каменни плочки на терасата, малка
кухничка на основния етаж и до нея в огромния хол – позлатени барокови мебели,
огледала, фотьойли, кресла, дивани, роял, масички, столове. Лъхаше на разкош и
занемара, а Емил каза съвсем откровено, че не се чувства добре – нито
физически, нито душевно. Но въпреки това много ни се зарадва. Сложи пиене,
безалкохолни. Васил Андреев, който по начало си говореше високо, гръмогласно
обясняваше – как пише книга за своя живот и живота на Емил и попита можем ли да
отпечатаме откъси от нея във вестника.
Странното се случи след малко - Емил ме извика в хола и много тихичко ми каза: „Любима (не знам защо ме нарече така), аз не искам Васил да пише романа на моя живот. Затова, моля те, ако донесе нещо в редакцията, не му го публикувай! За себе си ще напиша аз самият. Но още не знам, как да го направя. Вече имам няколко касети, в които съм записал всичко, което си спомням. Чудя се дали да не предложа на някой журналист да ги обработи. Какъв съвет би ми дала?” „Книгата ще стане страхотна, но трябва да си пределно искрен и да си я напишеш сам!”
След това Емил ни пусна някакъв запис. На него звучаха той
и Марги Хранова в един от вариантите на някаква нова песен. Мисля, че заглавието
й беше „Страст”. Интересно и различно от стила му звучеше. Но не знам продължиха ли да работят по проекта.
Не я чух никъде повече.
След месец Васил Андреев ми донесе своя ръкопис в
редакцията, но аз го замотах някак си и не публикувахме откъси от нея, както бе
пожелал Емил. По-късно Емил издаде своя собствена автобиографична книга, беше
интересна, с любопитни случки, но го нямаше онова оголване на живи нерви, при
което преставаш да мислиш как би искал да изглеждаш. Тогава хората те виждат точно
и ясно и ти прощават всичко. Изживяването е истински катарзис. (Може би
единствената автобиографична книга, в която авторът е наистина безмилостен към
себе си е автобиографията на Клаус Кински. Жестоко добра е!)
Всъщност онова, което усетих при тази наша среща, беше, че Емил е тръгнал бавно да си отива от този живот.
“Защо се е предал?”, се питах често аз.
И макар че Грета Ганчева направи чудеса от героизъм, за
да организира негов бенефис, да го обнадежди, да му покаже, че хората го помнят
и обичат, нито тя, нито някой друг успя да спре тракането на часовника...В акцията по спасяването на Емил се включиха още творци и
негови приятели. Алла Пугачова също. Но никой от тях не можа да направи едно-единствено
нещо - да върне на Емил Димитров времето, в което той би искал да е жив.
Всичко се бе променило главоломно. „Стоте години самота” рухнаха
за няколко месеца. Тихият „Бунт на сълзите” бе заменен от шумните масовки по
площадите, ревящи дружно: „Развод ми дай, развод ми дай!” Подкрепата на
приятелите понякога дори приличаше на шарж (клипът на „Моя страна, моя
България” с двойника на Емил), отколкото на нов прочит на песните му. Разнасянето
му в инвалидната количка по сцените будеше повече жалост, отколкото възхищение.
Имаше още нещо изпуснато, което вече не можеше да бъде компенсирано – фактът, че държавата му бе обърнала гръб, че не бе получил от нея - като Авторитет с главно „А”, адекватно на таланта му поощрение.И сълзата от всички тези болки ставаше все по-голяма и по-голяма, натежаваше в него, докато го изпълни целия и отне последния му дъх в предпоследния ден на месец март, лето господне 2005-о.
Маргарита МАРТИНОВА
