РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

Христос се вижда отвсякъде. А стигнеш ли до него - ти виждаш навсякъде. Десет милионният Рио е в краката ти. Океанът е около него. Огромни фикуси - ка­то стогодишни дъбове, растат малко по-надолу край линията на влакчето, с което си прис­тигнал. 

Край челата на купестите планини минават облачета, сти­гат до теб, обгръщат те и за­минават. 

Пристигнете ли в Рио, тичайте веднага към хъл­ма "Захарната глава", качете се с лифта на неговия 400-метров връх, погледнете града отвисоко, надалеко и във всички посоки. Оттам ната­тък всичко останало ще ви се стори като маловажна под­робност от пейзажа. 

О, Боже, та тя е чисто гола! Тялото й е намазано с брокат, който хвърля искри. Бедрата й и изправените й гърди се люлеят в ритъма на барабаните.

Леят се багри, цветова блясъци, пера, костюми.

Около един милион долара струват само костюмите и обучението на всяка школа. 

Този карнавал е една вакханалия преди затишието на католическите пости

Катарзис, по времето на който и най-бедният може да се почувства цар или ца­рица за една нощ

Алея, която води към Рая

Тропическа растителност

Остров „Ита каруса”

Павилион в ботаническата градина

За вас пътува и написа: Маргарита Мартинова

Снимките направи: Станислав Иванов

Имах една мечта – някой ден да се разтопя под палещото слънце на Рио де Жанейро. Понякога и мечтите са генетично заложени – навярно тази е по линия на одеската ми бабушка.

Но за разлика от моя евентуален прародител Остап Бендер, аз не въздишах заради това, че мъжете там ходят само с бели панталони, а исках да се уверя - наистина ли жените танцуват самба съвсем голи, а на­около им бушуват водопади от викове, светлини и цветове?

И още – може ли да бъде, костюмите на карнавала да са по-красиви  от тоалетите на Лакроа и Галиано?

И още – наистина ли сградите са изградени от оникс, червен гранит и полускъпоценни камъни? Защото друго нямали...

Както се казва – мечтайте за да се сбъднат мечтите ви! Иначе животът ви ще се състои само от изпълнени планове. В една февруарска вечер, настанена неудобно в корема на „Джъмбо Джет", излетях за  града на градовете – Рио де Жанейро.

Но който е пътувал знае, че първо трябва кацнеш в Париж, и чак тогава да отлетиш за Бразилия.

Да провлачиш крак из Париж с... ръчен багаж 

Доплатих си за една нощувка във френската столица и реших да вдишам за пореден път от изискания френски дух и красота. Слязох от автобуса близо до Триумфалната арка и тръгнах да си догледам скулп­турите на Роден. После продължих към реката. Сена беше събрала влага и студ край бреговете си. По кея плаваха корабчета-ресторанти, препъл­нени с туристи, вечерящи на свещи. По „Champs-Élysées" се разхождаха тълпи до среднощ, сякаш беше бо­жи ден. Поизмръзнала от студа и вятъра, започнах да се питам – защо взех толкова тежък ръчен багаж, та сега трябваше да го влача по булеварди, метро и автобуси. Какво носих ли? Пълно лятно снаряжение, като започнеш от чехлите, минеш през джапанките, лят­ната пола с волани, жарсената блузка, обици от раковини и коралов гердан (в Рио крадели всичко златно по теб - досущ като у нас). Бях сложила и индийско дънково яке на цветя, защото си представях, че в горещата страна всички ходят пъстроцветни, като папа­галчета. Колкото повече ми натежава­ше куфарчето, толкова повече с ядос­вах на себе си: „Там не може през февруари да е 36 градуса.” А и какво ли щеше да ми стане, ако пристигна в хотел „Централ”, облечена, както съм си сега. Продължавах да се укорявам и по-късно, когато трябваше да влача малката си „двукол­ка" из безумните зали на аеропорт „Шарл дьо Гол". Летището приличаше на огромен делфинариум със своите стъклени сводове. То напомняше по модернистичност „Дефанс" - квар­тала с лунен пейзаж в покрайнините на Париж. Там небостъргачите бяха или тънки като филии от стъкло, или кръгли като кристални магически топки, или приличащи на огромни прозрачни рубик-кубове.

Под нас 9000 метра, навън минус 55

От коридор на коридор и от изход на изход, най-накрая се наредих на правилното място - опашката от петстотин  презокеански пътници, пътуващи за Рио де Жанейро.

Не е интересно да ви разказвам, как съм прекарала 11 часа в корема на „Джъмбо". Местата в туристичес­ката класа бяха много икономични, между седалките нямаше почти никак­во разстояние. Пред всеки бе монтира­но едно малко плазмено телевизорче, което ти показва, че летиш на 9000 метра височина, че температурата вън е минус петдесет и пет градуса (може би ако случайно ти хрумне да се поразходиш). Върху монитора плуваше кръстче, което показваше къде се намираме. А се намирахме дълги часове върху една почти безкрайна океанска синева. Ако се случеше нещо, и спасителните жилетки нямаше да помогнат... Яденето беше на корем - непрекъснато зареден бюфет между двете хранения.

Прелетяхме ня­къде около шест хиляди мили и кац­нахме в Рио с четири часа назад от парижкото време и с тридесет градуса напред от парижките температури. „С писък” излетях към тоалетната, за да сменя своите топли одежди с онези, летните, от ръчния багаж, дето през цялото време в Париж ги облъчвах с негативизъм.

Остана­лата част от малкото ни българско стадо, което се разхождаше из Шарл де Гол със свободни ръце, сега изтляваше в собствения си сос. Бразилците не бър­заха за никъде и един служител обра­ботваше петстотинте пътника. Когато стигнаха до нас, аз с последни сили промълвих: „Карнавал!" Те усмихнато отвърнаха на паролата също с: „Кар­навал!". И тази единствена дума ме превърна в приятелка, не подлежаща на граничен контрол...

След час бяхме добре дошли в хотел „Централ" на главната бизнес улица „Рио Бранко". Стаите - чисти, банята - мръсна. Хладилникът - пълен, климатикът - невключен. Това не се траеше. И въпреки всичките предупреждения - да не ходим нощем, за да не бъдем набити, ограбени и прочие, нашият български батальон се втурна от по-голямата към по-малката жега на среднощен Рио. С ра­мене, прилепени като при римските кохорти, с тела, готови за отбрана, ние бавно напредвахме по „Рио Бранко". Подозрително се оглеждахме - някой тъмен (в буквалния смисъл на думата) субект да не ни приближи отпред или отзад, докато... се спънахме в първия „труп". След секунда - в следващия. И още, и още... Няма шега, няма майтап - напречно на тротоарите, върху картонени пос­телки, а и направо на земята, лежаха неподвижно хора, на които само дето им липсваше номерчето, закачено на палеца на крака. Не че не бяхме чели, как полицията нощем е разстрелвала малки бездомници. Но пък тези бяха възрастни! После разбрахме, че така си спяли. Работят, работят, а вечер им е скъпо да вземат превоза до своя „фавел" (фавели - бедняшки гета, до които туристическата разход­ка с джип и охрана струва 45 долара, как ли пък няма да ида, и у нас си имаме „факултето"), затова се тръшват на тротоара. Камъните - топли, нощта - гореща, друго не им трябва.

След драматичното първо запозна­ване с града, което бе едва ли не на бегом, се прибрахме в охладнелите вече стаи и заспахме горчивия сън на хора, току що прозрели, че са похар­чили  напразно спестяванията  си...

Отгоре изглежда - все едно виждаш Рая 

Рио де Жанейро е най-красиво разположеният град в света. Бели небостъргачи, забодени като кокичета в лехичките между зелени купести планини, бавно се стичат към прекрасните заливи, поръ­бени със златния ситен пясък на плажовете Копакабана, Ипанема и Леблон. Лагуна с платноходки и двадесеткилометров мост, про­тегнат през океанските сини води, за да свърже двете части на града, самолети, които блестят в небето, вертолети, носещи в утробите си прехласнати туристи. И огромни птици, кръжащи като гигантски лястовици в часовете, когато още не е паднала звездната нощ. Край еднопосочни шест лентови булеварди зеленеят високи палми, а в капанчетата  край тях момичета и момчета с божествени тела пият със сламка изстуденото мляко на кокосо­вите орехи. Някъде в далечината, над цялата прелест на този земен рай, тридесет и шест метровият гранитен Христос от Корковадо е разперил ръце. Осемстотин метровата планинска ска­ла, върху която е стъпил, е негов естествен постамент. Христос се вижда отвсякъде. А стигнеш ли до него - ти виждаш навсякъде. Десет милионният Рио е в краката ти. Океанът е около него. Край челата на купестите планини минават облачета, сти­гат до теб, обгръщат те и за­минават. Огромни фикуси - ка­то стогодишни дъбове, растат малко по-надолу край линията на влакчето, с което си прис­тигнал. Тук всичко е направено от гранит и оникс. Както и самия град. Полускъпоценните камъни са навсякъде - в пос­тавките на чашите, в облицов­ките на фоайетата на престиж­ните хотели, по чантите, по обувките, по сувенирите. За да оцените още в началото цялата тази необикновеност, запомне­те моя съвет: пристигнете ли в Рио, тичайте веднага към хъл­ма Захарната глава, качете се с лифта на неговия 400-метров връх, погледнете града отвисоко, надалеко и във всички посоки. Оттам ната­тък всичко останало ще ви се стори като маловажна под­робност от пейзажа. Но из­вършете своя малък самосто­ятелен подвиг,  още преди да сте се срещнали с местната фирма - организатор на прес­тоя ви, за да не допуснете грешката, която допуснах аз.

Тук няма - „днес", всичко е - „утре”

Москович е името на чове­ка, който ще ни осигури различните там посещения. И най-важното, билетите за трите вечери на Карнавала. В сайта пишеше, че сър Москович притежава петата по големи­на в Бразилия туристическа фирма. В едностайния офис на съра обаче заварихме само ед­на секретарка, два компютъра и един телефон. Самият Мос­кович очевидно беше на по­викване. Тогава още не знаех, че за бразилците всичко е „маня­на", което значи - може и утре. Така че, човекът не бързаше да дойде. Накрая все пак купихме билетите само с двойна над­ценка. Но на другия ден сърът си изби парите, като продаде на следващата група заблуде­ни българи вместо по 120 по 140 долара същите места, в същия сектор, за същите дати. До края на престоя ни оба­че ядът ми към Москович мина, защото надцакването и времегубенето, което нарекох­ме помежду си „маняна", бе­ше вездесъщо. Беше национа­лен бразилски приоритет - ка­то футбола и карнавала. Животът течеше с онази бавност, каквато Маркес бе описал в „Сто години самота". Дори на заминаване ми се случи почти съ­щото: когато трябваше да пла­щам изпитото от заредения хотелски хладилник, тримата служители от рецепцията се потопиха е едни безкрайни из­числения. Аз в това време отидох на плаж, върнах се. Отидох до пристанището да видя най-големия пътнически кораб „Куин Мери 2", върнах се отново. А те изчисляваха и изчисляваха. Можеше да ста­не „маняна" и да изпусна са­молета. Ставаше дума за 12 реала в повече, които отгоре на всичко нямах нищо против да им дам. Заради тях изпус­нах   магазините   и   пазарувах сувенири от летището на седем пъти по-скъпа цена.

„Пакетирането'' на витрините – срещу народната любов

Денят, изгубен така без­славно в очакване на скапа­ната малка сметка за изпитото от мен, всъщност бе единственият ден от престоя ни, в който банките и магазините бяха напълно „отковани" - мо­жеш да обмениш пари, да купиш обувки, чанта (всичко от истинска кожа). Навярно мислиш, читателю мой, че съм сбъркала думата от гор­ния ред? Че вместо „отворе­ни", съм написала „откова­ни"? О, съвсем не! Прочети нататък: Това се случи в първия ни петък, вечерта. Разхождай­ки се по „Рио Бранко", с невярващи очи видяхме, че пред всички големи витрини са стоварени купища летви и работници издигат от тях не­що като залесителни пояси. Хотелската управа с гордост ни обясни, че от утре градът е затворен, закован, едва ли не зазидан, защото... започва карнавалът! Никой няма да работи. Няма да пазарува. Няма да спи. Всички ще иг­раят самба, ще свирят, ще пеят, ще се разхождат с мас­ки  и  костюмирани.

Нея нощ ме  събудиха музика   и   викове.   Море   от танцуващи хора се плискаше по „Рио Бранко" точ­но под прозорците ни. Платформи с високо­говорители, на които някогашните  сини митинги  в София  са бледо подобие, раздираха нощта. Едни групи бяха в живописни облекла. Други - полуголи. Трети - полуобле­чени. Но най-важното - под­скачащи.

Един карнавал гледал - друг го окрал

На другата сутрин ми разказаха, че двама съпрузи, от друга група, почувствали неудържимо желание да слязат долу и да се смесят с тълпата, за да изпитат тяло в тяло усещането за всенародно веселие. В един момент обаче мъ­жът усетил и нещо друго - чуж­до тяло в собствения си джоб. Оказало се, че това е пребъркващата го ръка на тъмен танцуващ бразилец. Нашене­цът стиснал грабливите пръс­ти, а пръстите стискали пор­тфейла му. И точно когато българинът бил близо до по­бедата в тази разновидност на канадската борба, танцуващи­ят самба напръскал очите му с пяна и избягал с трофея си. „Първият сноп падна” – както казваха някога по телевизията. Обещах си да бъда много внимателна.

И така под прозореца ни пет нощи народът вилнееше. Но витрините на „Рио Бран­ко" бяха заковани с два и половина метрови прегради и постоянно запокитваните празни бутилки от бира се удряха тъпо в дъските, без да счупят ни едно стъкло. На шестия ден улицата беше разкована и изглеждаше почти като нова.

Ние обаче не се смесихме с народа. А като тузари си поръчвахме такси (през то­зи период всички дънеха само на двойна тарифа) и стискайки нашите красиви гланцирани билети с маг­нитни ленти, всяка една от вечерите минавахме през три щателни проверки, където и папагал не можеше да прехвръкне. После получавахме рекламни кърпи, списания и презерва­тиви и час и половина по-рано от уреченото време ся­дахме върху амфитеатралните циментови стъпала на срав­нително евтиния ни сто и двадесет доларов сектор на Самбодрума.

Горе – вавилонско стълпотворение,
долу - ангелско дефиле

Валеше дъжд. Спираше. Веднага изсъхвахме. Пак ва­леше. Пак изсъхвахме. Сауна. Носачи с огромни кашони, пълни с кола и бира, преми­наваха през морето от хорски глави, както Мойсей е разцеп­вал Мъртво море. В началото се оглеждахме страхливо за фотоапаратите и камерите си, но около нас повечето бяха успокоително светлокожи. Имаше студенти, пристигнали от Европа барабар със спал­ните си чували, като щяха да си заминат сутринта направо оттук. На по-горните редове седяха и китайци, и мексикан­ци, и индианци. Някои гушкаха пеленачета. Но в момента, когато музиката по говорите­лите гръмваше, прожекторите образуваха свод над Самбодрума, а илюминациите затрещяваха  като  обезумели  картечници, всички скачаха прави и разкършваха снага в ритъма на самбата. В девет часа  вечерта дефилирането на школите започваше и оттам нататък нямаше да видите някой сед­нал в течение на осем часа.

Дефилето тръгваше от предния край. Отпред вървяха ръковод­ните кадри в дълъг строен ред. След тях бяха знаменос­ците. После - децата. Също както у нас на първомайските паради. Но прилика­та свършваше до момента, в който се задаваше платформата на съответната школа. Обикновено тя е тематично украсена  - посвещава се на мира, на цветята, на победата над робството, на вой­ната, на опазването на природа­та, на научните открития на ве­ка. И т.н. Огромни каширани фигури на коне, кучета, гла­диатори, гъсеници, тигри и пр. И всички движат очи и въртят гла­ви. А около тях, целите в паунови пера, в костюми, ко­ито създават илюзия за пре­ливащи се цветови вълни, със стилизирани маски, изработе­ни майсторски, разкошно и прецизно, с гънещи се тела в ритъма на гърмящата по мо­гъщите уредби самба, дефи­лират участниците в школите.

Голотата - по-красива и от най-красивите костюми

О, боже, та тя е чисто гола - тази на върха на платфор­мата! Тялото й е намазано с брокат, който хвърля искри. Бедрата й и изправените й гърди се люлеят в ритъма на барабаните. Върху главата си има диадема от пера. Нозете й са обути в сандали поне с десет сантиметрова платформа и двадесет сантиметрови токо­ве. Как се задържа върху тях? И   как   не   пада   от   високата

шест метра площадка?

Ето и другата, която танцува пред платформата. И тя е само по плът и по пера. И какви пера! И каква плът! Тук силикона сам Господ го е сложил. Няма нужда от пластичен хирург. И двете са като богини. Едната - съвсем черна. Другата - бяла като шведка. След това идва следващите танцуващи бедра. Отпред - малко брокат, отзад - нещо като прашки. Върху  зърната - залепена по една детелинка.  Върху косите - диадемата - като разперена паунова опашка. Публиката се дере, подскача. Дефилиращите се покланят и пак танцуват. Но зад тях приижда нова школа - леят се багри, цветова блясъци, пера, костюми. И ня­ма нещо да е посредствено, да е как да е. (Ами, цяла година само това правят - готвят се! Около един милион долара струват само костюмите и обучението на всяка школа. По време на карнавала обаче всичко се избива от билети, от реклами. По триста долара се предлага кос­тюмът - ако искаш да си го купиш   от   дадена школа   и  на дефилето да вървиш на опашката след нея.)

Има групи само с бели участни­ци. Има и само с черни тан­цьори. Трети са смесени. Как­то и самите бразилци - пред­ците им са били индианци, негри, францу­зи, португалци (официалният език тук е португалският).

А и този карнавал - и той е едно продължение на някогашните дионисиеви  тържества, и той е една вакханалия преди затишието на католическите пости. И по-точно бих казала – едно непостигнато от другите народи сътворяване на красо­та - само тук, в Рио! И само в този момент! Катарзис, по времето на който и най-бедният може да се почувства цар или ца­рица за една нощ. Нощта, в която той и неговата школа дефилират!

И се попитах: „Би ли живяла тук?"

Взирах се внимателно около себе -  какво от карнава­ла е пренесено в бита и ежедневието на този народ? Пъс­тротата на цветовете? Красо­тата на дрехите? Смелите цве­тови решения или стилната оригиналност на накитите? Бих казала - почти нищо! Бра­зилците - и бедни, и богати, ходят облечени в безцветни, ненатрапващи се дрехи. Няма шарени блузки (аз май бях единствена в моята одежда на големи червени рози, купена от Париж), няма оригинално изработени бижута по витрините (освен те­зи със скъпоценни камъни).

Може би единствено в при­готвянето на храната са пре­несли този артистизъм. В рес­торантите, в които можеш върху огромна чиния да пос­тавиш сто вида апетитни яс­тия и да платиш само според грамажа, гледката е като на цветен пазар. Вкус и красо­та! Предлагат и мусака, и боб, и тиквички, и патладжа­ни, и „шопска" салата, и прекрасни риби, и кралски скариди, и леки торти. Хап­нах даже плодово кисело мля­ко „Данон", досущ като у нас. Пих от чудесната им бира. Накрая се попитах - ако се наложи, би ли живяла в Рио? И си отговорих почти с – „да”.

Но когато на връщане ми­нах пак през Париж, се почув­ствах като блудната дъщеря, ко­ято се е завърнала най-после в уютния си, красив, премис­лен до всеки детайл, запом­нящ се с всяко кътче, дом. Това си беше Европа! Според мен – ге­ниално сътворената Европа! 

В София ежедневието ме погълна - все едно че никога не бях ходила никъде. Всеки ден нещо дребно ме караше да полагам огромни усилия, за да го преодолея. Напрегнатост и несигурност - и после хепи енд – ето с това си бях свикнала и явно, че колкото и парадоксално да звучи – ми действаше успокояващо.

ПРИКАЗКАТА, КОЯТО СБЪДВА ВСЯКА ГОДИНА ХИЛЯДИ МЕЧТИ - НА БЕДНЯЦИТЕ ОТ ФАВЕЛИТЕ - ДА СЕ ПРЕВЪРНАТ В ПРИНЦОВЕ И ПРИНЦЕСИ, ОБОЖАВАНИ И НОСЕНИ НА РЪЦЕ, АПЛОДИРАНИ И ОКЪПВАНИ ВЪВ ВЪЗТОРГ И ЛЮБОВ, А НА ЗРИТЕЛИТЕ – ДА ИЗЖИВЕЯТ НАЙ-ГОЛЯМОТО ПИРШЕСТВО ЗА ОЧИТЕ И ЕМОЦИИТЕ – КАРНАВАЛА НА САМБОДРУМА – ПРИКАЗКАТА ЗАПОЧНА ДНЕС, В РИО ДИ ЖАНЕЙРО. ЗА СЪЖАЛАНЕНИЕ, ТОЗИ ПЪТ - БЕЗ МЕН.

Loving you this way

 Loving you this way

Loving you this way

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: НЕ ОЧАКВАЙТЕ НЯКОЙ ДА ВИ ПОМАГА. МОЖЕ БИ ЩЕ ИМАТЕ...

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: НЕ ОЧАКВАЙТЕ НЯКОЙ ДА ВИ ПОМАГА. МОЖЕ БИ ЩЕ ИМАТЕ...: Слово на Kurt Vonnegut, Junior пред випуск " 97 " в масачузетския университет...

НЕ ОЧАКВАЙТЕ НЯКОЙ ДА ВИ ПОМАГА. МОЖЕ БИ ЩЕ ИМАТЕ...

НЕ ОЧАКВАЙТЕ НЯКОЙ ДА ВИ ПОМАГА. МОЖЕ БИ ЩЕ ИМАТЕ...: Слово на Kurt Vonnegut, Junior пред випуск " 97 " в масачузетския университет   (06.10.2004 г.) Дами и господа от ви...

НЕ ОЧАКВАЙТЕ НЯКОЙ ДА ВИ ПОМАГА. МОЖЕ БИ ЩЕ ИМАТЕ ДОВЕРИТЕЛЕН ФОНД. МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ ОЖЕНИТЕ ЗА БОГАТ ЧОВЕК. НО НИКОГА НЕ ЗНАЕТЕ КОГА КРАНЧЕТО ЩЕ СПРЕ.

Слово на Kurt Vonnegut, Junior

пред випуск " 97 "

в масачузетския университет 

(06.10.2004 г.)

Дами и господа от випуск 97, мажете се с плажно масло !
Ако трябва да ви дам само един съвет за бъдещето, той ще бъде този за плажното масло.
Ползата от плажното масло в дългосрочна перспектива е доказана от науката, докато останалите ми съвети са на основата на собствения ми криволичещ житейски опит.
Ето ги и тези съвети:
* Радвайте се на силата и красотата на младостта си. Всъщност вие ще разберете силата и красотата на младостта си, едва след като те избледнеят, но не обръщате внимание сега.
* Повярвайте ми, след 20 години, като разглеждате старите си снимки, ще си припомните по начин, който сега не можете да проумеете, колко много възможности е имало пред вас и колко невероятно сте изглеждали. И всъщност изобщо не сте били дебели.
* Не се притеснявайте за бъдещето. Или пък се притеснявайте, но знайте, че притеснението ви ще бъде от полза не повече от дъвченето на дъвка при решаване на уравнение по алгебра.
* Истинските ви проблеми в живота ще бъдат неща, които никога на са ви идвали наум.
* Всеки ден правете нещо, което ви плаши.
* Пейте.
* Не бъдете безотговорни към сърцата на другите хора. Не се свързвайте с хора, които са безотговорни към вашето сърце.
* Чистете си зъбите с конец.
* Не си губете времето в ревност. Понякога ще бъдете в предна позиция, понякога ще изоставате. Надбягването е дълго и в крайна сметка е със самите вас.
* Помнете комплиментите, които получавате. Забравяйте обидите. Ако успеете, кажете ми как сте го постигнали.
* Пазете старите си любовни писма. Изхвърляйте старите си банкови извлечения.
* Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво искате от живота.
* Най-интересните хора, които познавам, са знаели на 22 години какво искат от живота. Някои от най-интересните на 40 години все още не знаят.
* Приемайте по много калций. Бъдете внимателни с коленете си. Ще ви липсват, когато си отидат.
* Може би ще се ожените, може би няма. Може да имате деца, може и да нямате.
* Може би ще се разведете на 40 години, може би ще празнувате 75 години сватба.
* Каквото и да стане, не сe поздравявайте или самообвинявайте твърде много.
* Вашият избор е на половина късмет. Както и изборът на всеки друг.
* Радвайте се на тялото си. Използвайте го по всякакъв начин. Не се страхувайте от него или от това, което другите мислят за него. То е най-великият инструмент, който някога сте притежавали.
* Танцувайте, даже и да няма къде другаде, освен в стаята, в която живеете.
* Четете указанията, дори и да не ги спазвате. Не четете модни списания. Те само ще ви накарат да се почувствате грозни.
* Опознайте родителите си. Някой ден те ще си отидат завинаги.
* Бъдете мили с братята и сестрите си. Те са най-добрата връзка с миналото ви и са хората, които с най-голяма вероятност ще ви останат верни и в бъдеще.
* Разберете, че приятелите идват и си отиват, но се дръжте за най-ценните от тях.
* Работете упорито да запълните разликите помежду си в географското разположение и начина на живот, защото колкото повече остарявате, толкова повече ще се нуждаете от хора, които са ви познавали на младини.
* Пътувайте.
* Приемете някои вечни истини. Цените ще се повишават.
* Политиците ще флиртуват с вас. Вие също ще остареете. И когато това стане, ще си въобразявате, че когато сте били млади, цените са били поносими, политиците благородни, а децата са уважавали възрастните.
Уважавайте възрастните!
* Не очаквайте някой да ви помага. Може би ще имате доверителен фонд. Може би ще се ожените за богат човек. Но никога не знаете кога кранчето ще спре.
* Не си играйте твърде много с косата си, защото когато станете на 40, тя ще изглежда като на 85.
* Внимавайте чии съвети ще приемете, но бъдете търпеливи с тези, които ви ги дават. Съветите са форма на носталгия.

Даването на съвети е изваждане на миналото от мястото му, забърсване, боядисване на грозните части и преработване, за да се представи на по-висока стойност.

Но имайте ми вяра за плажното масло!

 

Романи: Механичнопиано, Сирените на Титан, Майка нощ, Котешка люлка, Бог да Ви поживи, мистър Розуотър, Кланица 5, Закуска за шампиони, Фарс или никога вече самота, Затворникът, Точния мерник, Галапагос, Синята брада, Фокус бокус, Времетръс

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ: КРАСАВИЦИТЕ ЗАД ВИТРИНИТЕ *"САМО" 100 ЕВРО ЗА 40 МИНУТИ... *СПЯЩИ ГОНДОЛИ *ВЕНЕЦИЯ - В СЪРЦЕТО МИ СГРАДИ - К...

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

"САМО" 100 ЕВРО ЗА 40 МИНУТИ...

КРАСАВИЦИТЕ ЗАД ВИТРИНИТЕ

СПЯЩИ ГОНДОЛИ

ВЕНЕЦИЯ - В СЪРЦЕТО МИ

СГРАДИ - КРАСИВИ И  СТАРИ

БОГАТИ ВИТРИНИ ПРИМАМВАТ ТУРИСТА

ПОТАЙНИ ВХОДОВЕ КЪМ ДВОРЕЦА

МОСТЧЕТА, НАД КОИТО СЕ НОСЯТ ВЪЗДИШКИ

ВЛАГА, МОСТОВЕ, ВОДА, КРАСОТА

ТУК ВСИЧКО Е ИЗНЕНАДА

НЯМА ОБИКНОВЕНИ КЪТЧЕТА

ПОДСТЪПИТЕ КЪМ ХОТЕЛА

 МЪГЛАТА НЕ МОЖЕ ДА СКРИЕ УНИКАЛНАТА АРХИТЕКТУРА НА ДВОРЕЦА НА ДОЖИТЕ

АРХИТЕКТУРА, КОЯТО СПИРА ДЪХА

ТРАПЕЗАРИЯТА НА ХОТЕЛ "КАВАЛЕРО АВИЗО"

БУЛЕВАРДЪТ НА ВЕНЕЦИЯ

ХОТЕЛСКАТА СТАЯ - СПИШ В ХVII ВЕК...

ЕТО ТОВА МИ ХАРЕСВА!

НЕ СИ ЖИВЯЛ, АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ

Не може да минеш през живота си, без да си минал през Венеция!

Ще бъде беден светогледът ти, ако не проумееш, как върхът на съвършенството, което обсебва духа ти, може да се преплита  с абсолютно неприемливото за съществуванието ти място, наречено Венеция!

Сто и седемнадесет островчета, разсечени от 150 канала, които правят отчаяни усилия да се съберат чрез протегнатите през каналите над 400 мостчета.

А някога тази географска „лазаня” е  била държава, съсредоточила цялата търговска мощ на Ботуша в себе си, събрала цялото архитектурно въображение на света върху малката си площ. Всяка стъпка тук е докосване до 10-вековна история. Венеция е била независима от 9-и до 18-и век. Управлявали са я дожите, докато през 1797 г. Наполеон я предава на Австрия.

Венеция! От повелителка на моретата и океаните, унизително превърната през изминалите две столетия в будоар на остаряла известна куртизанка, който сополиви юноши разглеждат с интерес, но без да пожелаят самата нея.

Защо започвам разказа си с такъв негативен заряд? Ядосана ли съм? Болно ли ми е? Или просто недоумявам?

Когато пътувахме по централния „булевард”, наречен "Канале гранде", и от двете страни на морския ръкав се появяваха прекрасните постройки в мавритански стил, натопили нозе във водата, изщраках целия си фотоапарат. О, Боже, толкова много бели колони, поддържащи сводообразни балкони, толкова цветни, красиви, с орнаменти сгради и всички те - огледани във водата, не бях виждала през живота си (въпреки че хубавият Амстердам е също пресечен от сто канала)!

А след това - площад „Сан Марко”. Край него - Дворецът на дожите, пред който се изсипват всички туристи, докарани тук от съседното селище Лидо ди Йезоло, колкото да се отбие номерът в програмата „Пътуване из Италия”. Този перфектен готически шедьовър, наречен от италианците Palazzo Ducale, е бил резиденция на управляващите - дожите. Строили са го 100 и кусур години – от 1309 до 1424-а, а сега времето го клати неумолимо в буквалния смисъл на думата, защото мощните му на пръв поглед мозаечни подове потръпват като „Титаник” след всеки удар на вълните върху дървените му, забити във водата нозе.

А до двореца е църквата с четирите златни коня на фасадата си (вместо фигурата на Богородица например). И си помислих - какво гениално хрумване – коне вместо светии! Но защо тази прекрасна скулптурна група се е пръкнала в съзнанието точно на италианците? Та те са единственият европейски народ, който яде месото на тези волни животни…

Да продължавам ли да изреждам красотите на Венеция? Боя се, че ще стана досадна, ако ви разказвам за галериите с картини, изрисувани от гении като Гоя, Караваджо, Рубенс. Или за фреските по таваните на дворците. Това трябва да се изживее, а не да се прочете.

Но виж, за гълъбите на площада, с които всеки турист се снима за спомен, за тези тромави птици, които не си правят труда да се вдигнат повече от десет сантиметра над земята, не мога да не споделя. Те приличат на пилци в селски двор, само че са по-красиви. А гълъбът трябва да лети. И да носи в човката си примерно маслинено клонче…

И ето, че неминуемо стигаме до усещането, което събуждат тесните канали, разрязващи на всяка крачка сърцето на стария град. Онова, с което Венеция е известна – водата! Водата по която плават гондоли, преминаващи под каменни мостчета. Водата, в която се отразяват белоколонните сгради. Водата, която ми показа, че не всичко, което е добро за очите, е здравословно за тялото.

Ако не направите един тур с гондола по същата тази вода, все едно сте изпили пяната на шампанското, без да сте пресушили чашата – тогава няма опиянение! А турът струва „само” 110 евро - за петдесет минути. Може да се качите шест души. А после да отгладувате парите за половин месец в България. Но го направете! Заслужава си! Гондолиерът стои прав. Гребе и управлява само с едно гребло. Движението е двупосочно. Преди всеки завой той вика по особен начин, за да не се сблъска с насрещната гондола. Каналите са тесни. Водата се плиска по обвитите със зеленото кадифе на плесента каменни основи на сградите. Досами нивото на водата светят крушки в малки жилищни помещения. Там живеят хора. Слънцето не стига до тях. Влагата  пълзи в краката им. Мазилката се рони от дуварите. А боклукът се събира с моторница.

Но градът, освен канали, има и улички. Тези улички обикновено са по три метра широки, а „булевардите” – по шест. Най-тесните от тях, с ширина около метър, са нещо като процепи между отделните сгради. Но те са достатъчно големи, за да могат техните стопани да си влязат у дома. А през две преки се натъкваш на малко площадче, на което се шири само една чешмичка или го пресича тесен канал, осветен с фенер и две „паркирани” лодки в него.

И макар да ми бе странно, но в града, в който туристите се наблъскват до 60 000 човека едновременно, има болници и училища, има дори университет.

Наемите са много високи, защото са малко помещенията, които могат да се наемат - 300 евро на месец за легло в тясно стайче с трима съквартиранти. А добрите хотели струват пак толкова, но за нощ (в края на февруари и март обаче можете да намерите и на половин от тази цена тризвезден хотел). Не напразно казват, че във Венеция жилищата и хотелите струват най-скъпо.

И си направих сметка, че мога да изгладувам избора си да прекарам няколко нощи в най-скъпата част на Венеция, там, където застоялата вода полюшва леко пода под краката ти, независимо, дали си в хотелската стая, или в Двореца на дожите, където влагата рони хоросана на сградите и звукът от неговото падане на моменти е по-красив дори от канцонетите на гондолиерите.

Но ако трябва наново да правя избор, който да трае цял живот,  винаги бих избрала, постоянно оплюваната и укорявана, и все пак магнетична за повечето от нас, София.

СНИМКИ - СТАНИСЛАВ ИВАНОВ 
За вас пътува и написа: Маргарита Мартинова

АКО НЕ СИ ВИДЯЛ ВЕНЕЦИЯ, ВСЕ ЕДНО НЕ СИ ЖИВЯЛ

Loving You This Way! КРАСИ, ОТВЯ ГИ! СУПЕР КЛИП! ВЛОЖИЛ СИ ВСИЧКО ОТ СЕБЕ СИ - И ГЛАС, И ПЛАСТИКА, И АРТИСТИЧНОСТ, И ФИЛОСОФИЯ!

http://vbox7.com/play:d1164e2d89&ef=1

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: МАНИПУЛАТОРИТЕ И ТЕХНИТЕ ОПОРНИ ТОЧКИ

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: МАНИПУЛАТОРИТЕ И ТЕХНИТЕ ОПОРНИ ТОЧКИ

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: МАНИПУЛАТОРИТЕ И ТЕХНИТЕ ОПОРНИ ТОЧКИ

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: МАНИПУЛАТОРИТЕ И ТЕХНИТЕ ОПОРНИ ТОЧКИ

МАНИПУЛАТОРИТЕ И ТЕХНИТЕ ОПОРНИ ТОЧКИ

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: МАНИПУЛАТОРИТЕ И ТЕХНИТЕ ОПОРНИ ТОЧКИ: МАНИПУЛАТОРИТЕ Как се манипулира общественото мнение? поред  Ноам Чомски *  съществуват 10 широко разпространени и използвани похват...

МАНИПУЛАТОРИТЕ И ТЕХНИТЕ ОПОРНИ ТОЧКИ

МАНИПУЛАТОРИТЕ

Как се манипулира общественото мнение?

поред Ноам Чомски * съществуват 10 широко разпространени и използвани похвата за манипулиране на общественото мнение. Ето кои са те:

1. Разсейване: 

Основният елемент на социалния контрол е „стратегията за разсейване”. Тя се изразява в отклоняване на вниманието на обществото от важните въпроси и промени, които занимават политическия и икономическия елит. За целта обществото се засипва с излишна и маловажна информация. Стратегията за разсейване е много важна, за да се предотврати интересът на обществото във важни сфери на науката като икономиката, психологията, невробиологията и кибернетиката.

2. Създайте проблем, предложете решение

Този метод се нарича още „проблем-реакция-решение”. Създавате проблем, един вид „ситуация”, която трябва да предизвика реакция сред населението и да изисква прилагането на мерки за преодоляването й. Например - фокус върху нарастващото насилие в градските райони или организирането на кървави атаки, така че гражданите сами да поискат по-строги мерки за сигурност и политики, които ограничават гражданските свободи. Или създаване на икономическа криза, за да може обществото да приеме като необходимо зло отказа от социални права и ограничаване на обществените блага.

3. Стратегия за постепенно налагане

Обществото е склонно да приеме дори неприемливи неща, стига да ги поднасяте постепенно, стъпка по стъпка. По този начин през 80-те и 90-те години на миналия век бяха наложени радикално нови социоикономически условия (неолиберализъм): ограничаване на ролята на държавата, приватизация, несигурност, нестабилност, масова безработица, ниски заплати и липса на гаранция за достоен живот - ако всичко това се бе случило по едно и също време, най-вероятно щеше да доведе до революция.

4. Отлагане

Друг начин да се прокара непопулярно решение е то да бъде обявено за „болезнено и необходимо”, но да се постигне съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е да се приеме жертва в бъдещето, отколкото такава, която трябва да се извърши сега. Първо, защото не се изискват усилия на момента. Освен това, обществото е винаги склонно наивно да вярва, че „утре всичко ще бъде по-добре” и че необходимата жертва може да бъде избегната. Това дава повече време на обществото да свикне с идеята за промяна и да я приема смирено, когато му дойде времето.

5. Третиране на хората като малки деца

По-голямата част от рекламите, предназначени за масовия потребител, използва такава реч, аргументи, образи, понякога и детска интонация, че да се асоциира със слабост, все едно аудиторията е малко дете или умствено изостанал. Колкото повече някой се опитва да заблуди гледащия, толкова по-инфантилен е тонът на неговото послание. Защо? Ако някой се отнася към човек, както към дете на не повече от 12 години, то най-вероятно ще получи и реакцията на дете на не повече от 12 години. Тази реакция ще бъде лишена от критична оценка.

6. Повече емоции, отколкото разум

Акцентирането върху емоционалния аспект е класическа техника за саботирането на разсъдливостта на даден човек. Още повече използването на емоционален фактор позволява да се достигне до подсъзнанието на човек и там да се заложат идеи,желания, страхове, принуда или модел на поведение.

7. Поддържане на невежеството и посредствеността сред населението

Целта е хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани и подчинени. Качеството на образованието за по-ниските слоеве на обществото трябва да бъде възможно най-лошо и посредствено. Така е невъзможно за ниските социални класи да превъзмогнат своето невежество.

8. Насърчаване на хората да се възхищават на посредствеността

Убеждаване на населението, че е модерно да бъдеш глупав, вулгарен и необразован.

9. Засилване на чувството за вина

Внушаване на човека, че сам си е виновен за своите несполуки, които се дължат на недостатъчно познания, умения или усилия. В резултат на това, вместо да се бунтува срещу икономическата система, човек започва да се самообвинява, което води до депресия и потиска предприемането на действие. А без действие, няма революция!

10. Да познаваш хората по-добре, отколкото те познават себе си

През последните 50 години стремглавият напредък в науката доведе до образуването на разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, с която разполага елитът. Благодарение на биологията, невробиологията и приложната психология, „системата” е придобила задълбочени познания за човека както по отношение на неговата физиология, така и по отношение на неговата психика. „Системата” познава по-добре обикновения човек, отколкото се познава той самият. Това означава, че в повечето случаи „системата” упражнява по-голям контрол и власт върху отделния индивид, отколкото той самият.

* Ноам Чомски - „най-важния жив интелектуалец” според в. „Ню Йорк Таймс”

ИМА МНОГО НАЧИНИ, ДА СИ ИЗЯДЕШ ВРЕМЕТО

ИМА МНОГО НАЧИНИ ДА СИ ИЗЯДЕШ ВРЕМЕТО

1. Неумение или нежелание да планираш работното си време

2. Липса на усет за време

3. Навикът да се захващаш за няколко задачи едновременно

4. Неумението да степенуваш приоритетите

5. Желанието ти да си полезен на всеки

6. Неумението ти да отказваш и да казваш твърдо: „Не!”

7. Безпорядъкът на работното ти място

8. Избиране дреха точно преди тръгване за работа

9. Суетливото търсене на записки, документи, адреси, телефонни номера

10. Мудност и нерешителност

11. Прибързано претупване не нещата

12. Самосъжалението във връзка с минали грешки и несполуки

13. Безцелни телефонни разговори

14. Навикът да разпускаш с компютърни игрички, да следиш програмите на телевизиите

15. Общуване в различни социални мрежи и чатенето

16. Навикът на всеки 15 минути да проверяваш профила си във фейсбук, блога си, пощата или друга информация

17. Отлагането на важни задачи за края на работното време

18. Недоспиването и недостатъчното възстановяване от работния ден

19. Липса на мотивация

20. Непълната или закъсняла информация

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: РЕКА ЙОРДАН - ПОКРЪСТВАНЕ ЗА 25 $

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: РЕКА ЙОРДАН - ПОКРЪСТВАНЕ ЗА 25 $: Река Йордан – покръстване за 25 долара Последен ден в Израел, преди да го напуснем в търсене на изгубения...

РЕКА ЙОРДАН - ПОКРЪСТВАНЕ ЗА 25 $

Река Йордан – покръстване за 25 долара

Последен ден в Израел, преди да го напуснем в търсене на изгубения град Петра. Автобусът бавно лъкатуши през пустинната земя и дори мощният климатик едва бори горещината от жестокото слънце. Всяка спирка и разглеждане на забележителност се превръщат в наказание. Групата започна да губи концентрация, а водата навсякъде бе по-скъпа и от бензина. Малко преди да добием търговския вид на изсушено грозде, шофьорът гарира пред малък оазис. Оазисът има добре заварден вход, а до него води алея, оградена с дълъг белосан зид, по който на дванайсет езика е изписан евангелски текст. Единият от тези езици за моя изненада се оказва български. Мястото е река Йордан и както всички знаем, тук Исус е бил кръстен от Йоан. Колкото и некрасиво да звучи, в този момент свещената река даваше единствения шанс да се съчетае духовното пречистване с една освежаваща баня. Разбира се, в 21-ви век по туристическите места, макар и свещени, няма безплатен обяд, пък бил той и под формата  на накисване в зеленикави мътни води. А да достигнеш до тях, не се оказа никак евтино. И тъй като ритуалът на кръщаването за всеки от нас бе минал години назад, оставаше дилемата – 25 долара за бяла роба, топване и душ или свещено, но безплатно нагазване до ходилата. Всеки му според вярата, но най-вече според кесията.

Река Йордан освен исторически е и единственият водоизточник, захранващ Мъртво море. Мислех си за този факт, вгледан в едва движещия се поток с широчина не повече от 30 метра, когато някой спомена, че преди да бъде построен язовир нагоре по течението, нейните води са давали живот както от страната на Израел, така и на Йордания. И въпреки скромния дебит на изпроводяк всички напълнихме по бутилка от минерална вода напук на 5-доларовите разфасовки, продавани в религиозния павилион.

Слънцето потъваше в портокалово оранжевия залез, когато стигнахме Тверия. Градът, построен от Ирод Антипа и кръстен в чест на римския император Тиберий, щеше да служи за наша резиденция до следващото утро.

Малко неща можеш да разгледаш, на непознато място, с ограничено време и най-вече убит от път. Но това, което видяхме през тази вечер, бе удар в десетката. Кокетната, но непретенциозна крайбрежна улица с нищо не издаваше какво ефирно шоу очаква онези, които провлачват крак по линията на вълнолома. Само тълпата от скупчени хора, взрени с очакване към нощния хоризонт, ни накара да поспрем, чудейки се за какво всъщност е цялата тази тарапана. В следващия миг като че всичко пред очите ни избухна. Това бе взрив от една невероятна хореография от музика, светлина и танцуващи водни стълбове. Въпреки дългия път и въпреки умората последвалият половин час ме накара да забравя за всичко -  той ме потопи в едно от най-великолепните представления, на които съм се наслаждавал в живота си. Пеещите фонтани не са някаква новост, гледал съм ги във Вегас, има ги в Дубай и Макао. Уникално тук бе хрумването милионите водни пръски да бъдат превърнати в огромен екран, на който като спуснати от небето се явяваха образи, свързани с еврейската история и държава.

Заредени с прекрасна емоция от преживяното, следващата утрин поехме към израело-йорданската граница.  Всъщност не можех и да си представя колко по-различно е всичко, което ме очакваше в Хашимитското кралство. Смятах Израел, с неговите странни за нас обичаи, за някаква представителна извадка на страните от Близкия изток. Да, може да има конфликти със съседните нему държави, но нали все пак делят една граница, а и толкова дълга хилядолетна история. Предстоеше ми обаче да разбера, че Израел, евреите и юдаизмът нямат почти нищо общо с Арабския свят (освен земята, за която воюват). Това се установи още на контролно-пропускателния пункт. Мерките за сигурност са свирепи. Ако напуснеш маркировката на коридора за преминаващи, най-малкото могат да те накарат да се проснеш по очи, след което под дулото на автомати някой с евентуален риск за живота си да те провери дали не си атентатор-самоубиец, целия опасан в експлозиви.  

Израелските граничари не носят униформи. Те са цивилни  и можеш да ги различиш единствено по баджа, слънчевите очила и оръжието с положен върху спусъка пръст. Отношението им е строго, но същевременно и учтиво. Само след стотина метра, вече преминали оградената с мини полоса, ни посрещат йорданските гранични власти. Всички служители бяха излезли като под калъп – изгладени униформи, ослепяващо лъснати обувки и задължителен мустак. И може би най-важното - нямаше го това огромно напрежение, което витаеше само няколко минути по-рано. Ала традициите, до които ми предстоеше да се отъркам през следващите дни, щяха да обяснят всичко...

За вас пътува, направи снимките и написа Станислав ИВАНОВ

ВИЕНА - ГРАД НА ЖИВОТА

ВИЕНА - ГРАД НА ЖИВОТА

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: ВИЕНА - ГРАД НА ЖИВОТА

ВИЕНА - ГРАД НА ЖИВОТА: 

Който строи дворци за деца – руши стените на затворите   

* Ако искаш да се възхитиш – иди до Виена! 

* Ако искаш ...

ВИЕНА - ГРАД НА ЖИВОТА

Който строи дворци за деца – руши стените на затворите 

Ако искаш да се възхитиш – иди до Виена!

Ако искаш да си заможен – работи във Виена!

Ако искаш да си спокоен – остарей във Виена!

 

● За втори пореден път Виена е призната за най-добър град в света по качество на живот, а от края на миналия век постоянно заема челно място в класациите на Европа.

● Какво ли би написал днес Маяковски, ако беше поживял в австрийската столица

Маргарита Мартинова
(Виена, юли, 2010 г.)

Във Виена нищо не трябва да бъде възприемано самó

за  себе си. Защото там това не трябва да става. Отделиш ли архитектурата, многочислените галерии и изложби, културния живот, от протичащите в града събития и от грижата на общината за нейните граждани – пъзелът няма да се нареди!

Все едно си ходил на куц крак във Виена, ако забележиш само потъналия в лукс и вкус дворец Шьонбрун (бивша лятна имперска резиденция), с неговите паркове и езера, със залите на император Франц Йосиф и императрица и Елизабета, с драматичните  истории на изключителна любов, разделена с дълга към отечеството, без да ти направи впечатление че днес в една от тези зали под тежките полилеи най-обикновени туристи слушат „Моцарт + вечеря” срещу скромната сума от петдесет и няколко евро.

Ако говорим само за дворците и архитектурата на Виена, а отминем факта, че тя е люпилница на съвременни творци – пак ще бъдем едностранчиви. Затова непременно трябва да се спомене, че във Виена изгря звездата на най-атрактивната и скъпо платена оперна прима, дошлата само преди осем години от Украйна - Анна Нетребко, която „успява да превърне всеки спектакъл в собствено шоу”. Но тогава трябва да разкажем и за световно известната певица Ани Ленъкс, посветила последните си години на каузата на болните от СПИН, която пя това лято на „Heldenplatz” пред петнадесет хиляден митинг, без да вземе нито цент.

Клинтън каза една истина, после всички я повториха

Ако искаме усещането ни към движението и живота в австрийската столица да е по-пълноценно – няма как да отминем  международната СПИН конференция, на която 25 000 делегати се бяха събрали в конгресната зала „Винер месе” (дълга колкото разстоянието между две спирки на метрото) и част от тях, изморени от презокеански полети, спяха между две сесии направо по меките мокети, докато в това време течеше прелюдията на разкошния виенски „Бал на живота” (събрал 1 300 милиона долара в помощ на болните от СПИН), чиито най-евтини билети струваха 150 евро, а скъпите – по 1800.

Няколко дни подред от първите страници на австрийската преса снимки на Клинтън от бала озаряваха читателите, но когато се изправи пред конференцията, той каза едни от най-точните и сурови думи за ненужното пилеене на пари от фондовете на СПИН организациите: "В прекалено много страни много пари се харчат за прекалено много срещи, в които участват прекалено много хора, които взимат прекалено много самолети, за да оказват прекалено голяма техническа помощ."
„Това е харчене на огромни средства в условия на криза, но не за лекуване на болните и серопозитивните.” – присъедини се към него и Бил Гейтс, който от пет години отпуска по 100 милиона долара на Световния фонд за СПИН. И още се оказа, че неговите пари са капка в морето от необходимите 20 милиарда, защото спинът продължава да шества по света, да се превръща в болест на младите хора (повече от половината нови случаи са сред младежи между 14 и 25 години). И че спинът не само е почукал на вратите, но е и залял страните от източна Европа поради огромния брой на наркоманите.

И пак там, във Виена се разбра, че учените от цял свят са разочаровани от политиците от цял свят.

 „И резултатите от научните открития вече дават възможност на заможните пациенти да плащат за новооткритите медикаменти и така задълго да поддържат с живота си със съответното лечение. Да продължават да работят, да правят секс, да раждат деца и даже с нетърпение да очакват внуци. Но за 10 милиона болни и бедни в света пари за лечение няма! Създадохме ви инструментариум, предоставихме ви данни, дайте ни пари, за да приведем откритията си в действие!”  

И този форум не може да бъде подминат, защото той се проведе не случайно във Виена, не случайно в Австрия.

Как конференцията за СПИН се превърна в събитие за всички виенчани

Всеки факт в австрийската столица има връзка с предходни сбития и с последващи действия. И не случайно общината бе домакин на събитието – тя бе въвлякла голяма част от своите граждани в подготовката и в празненствата. Украси по кафенетата, по сградите, раздаване на пропагандни материали, купони тук и там, тържество пред кметството – всичко ставаше под знака на червената кръстосана лента – символ на солидарността на хората по цялата земя.

Конференцията се проведе там не само заради парите, а и защото Виенчани са толерантен народ.

Млади хора вървяха по улицата, маскирани като храстчета, цветенца и ангелчета (мотото на празненствата беше майката Земя). Възрастните се трупаха пред кметството да зърнат световните светила – Упи Голбърг, Диане фон Фюлстенберг, Кенет Коул, Клинтън.

Туристическите агенции бяха обявили да гостите специални лесбо и хомо турове, които показват на туристите произведения на изкуството, статуи, фонтани, картини, свързани с интимните предпочитания на на-известните исторически мъже на Австрия, воглаве с принц Евгений Савойски.

Виенчани уважават миналото си, настоящето, бъдещето си. Уважават и различното.

Дори социалните програми на община Виена имат общо с това по-далечно, по-близко минало и настоящите събития, и утрешния ден, защото и те са част от непрекъсването на връзката, от поемането на щафетата, от приемствеността, превърнала една столица (1700000 жители), не по-голяма от София, в една държава, с не по-спокойно минало от България (дори с по-неспокойно) в най-добрият град за живеене в света.

Девизът е – никой да не изпадне извън коловоза

Попитах един сърбин, който работи на рецепцията на хотел Белвю: „Друже, как се чувстваш в този град?” – „Спокоен съм. За себе си и за своите деца. Обиколил съм Европа, но тук е най-добре!”

Попитах един българин, работел дълги години в дипломатическите ни мисии и установил се тук като шофьор на бусче, за да е по-близо до сина си, студент: „Защо си слязъл на по-ниско ниво? В България можеше да се намери нещо по-престижно за теб?”. А той ми каза – че тук животът е по-сигурен. Закачили са се за социална програма за интеграция на чужденци, скоро са получили и жилище.

Попитах една българка, която след 15 години труд и дисциплина, бе успяла да направи собствено едно малко пансионче – защо държи на Виена? Пак същия отговор: „Тук всичко е точно. Черното е черно и бялото – бяло. Има правила. Има лостове за помагане”.

Правила, лостове, помощ. Сякаш думи, казани от инопланетяни.  На хора живеещи на светлинни години пред нас, а не само на 1000 километра по-назапад

Ето това няма как да го научиш само от разходките по дворци и галерии. Просто влезте в сайта на общината. Когато го направих аз усещането беше - сякаш попаднала в космически кораб с напълно непознато оборудване. Програми, програми, програми – за младежта, за зелената планета, за вредните емисии, за запазване на културното и историческото наследство, за адаптация на чужденците, за жилища за възрастните хора – (над шейсетгодишните са около 370000), за адаптацията и емоционалния комфорт на остаряващите,  за социално слабите, за лекуващите се, за децата и младежта. И всички програми – работещи. И всички те – създадени от години, проследявани, контролирани, финансирани. С други думи действащи.

 У нас правят хосписи за умиране, там строят „Домове на живота”

Една сред програмите обаче в други страни би била „най-излишна” – тази за възрастните хора. За възможността им да обитават жилища на общината, където ще са обгрижвани. Или за удължаване на престоя им в собствените домове, като за целта се полагат особени грижи от съответния патронаж. За психологическия им комфорт, за подпомагане адаптирането към по-различния живот, който човек води след пенсионирането си.

На куц кон ли е заложила виенската община? - помислих си аз. Да дойдат да видят у нас – сечеш клона, и възрастните окапват бързо-бързо. „Няма старец – няма пенсия”,  както би перифразирал Сталин, ако бе жив днес. Домовете ни – социалните – като погребални агенции. Частните – външно напудрени, но вечер като теглят ключа – никой нищо не знае какво става вътре. И на фона на скритите и явни драми в нашенски хосписи, община Виена създава от десетилетия мощни програми за работа със застаряващото население, хвърля огромни средства за построяване и превръщане на стари сгради в прекрасни места за обитаване от възрастни хора. „В тези домове те ще прекарат остатъка от живота си, затова всичко там трябва да е прекрасно и добре обмислено” – казва Соня Весели, един от заместник кметовете на общината, отговарящ за здравеопазването и социалните дейности.

Квартирите в сградите са едностайни с бокс, хол и преддверие, с нови мебели, парно и топла вода. Предвидено е посещение на лекар, социален работник, психолог и носене на храна и почистване. В някои от сградите, наречени „ къщи на живота” има детски градини – за да могат различни поколения но „на един акъл” да общуват, малките да радват възрастните с песни и рисунки, възрастните, да насърчават малчуганите със своя опит. И тогава попитах Соня Весели, която едновременно беше председател или член на почти всички възможни организации, грижещи се за възрастните хора: „Защо хвърляте толкова в тази насока, пренебрегвана от други държави?”

«Това е много важно не само за старите, но и за по-младите. Работещите виенчани биха искали да са сигурни, че родителите им ще имат приятен и осигурен живот през така наречената трета възраст. По-удобно е ангажираните с работата си и с децата си синове и дъщери, да не бъдат натоварвани и с проблемите на пенсионираните си близки. За да им помогнем - община Виена се старае да предлага най-разнообразни услуги. И в това ни старание проличава нашето уважение към по-възрастните виенчани.»

Дали пък тайно не са строили социализъм?

 „Социална Виена”! – това е едно от лицата на града с най-високо качество на живот. И ако го нямаше него, нямаше да има нито добре поддържаните сгради, нито обгрижените култура и изкуство, нито световните форуми. Но създаването на ”Социална Виена” не е мероприятие от днес, нито от оня ден. Още през 1918 година Фердинанд Хануш, когото смятат за архитект на социалното осигуряване на Австрия, изработва първата програма в три етапа -  и я изпълнява. През 1919 година един лекар – д-р Юлиус Тандлер в качеството си на съветник към общината създава програма за лечение на децата и подпомагане на семействата им и организира мрежа от детски градини и медицински служби към училищата, казвайки прословутата си фраза: ”Този който строи дворци за деца – руши стените на затворите!” А след войната през 1946 година се полагат основите на пенсионерски клубове, които да приютяват и подпомагат възрастните виенчани.

Днес десетилетия по късно въобще не звучат нескромно думите на д-р Хойпер, кметът на австрийската столица: „За втори път подред Виена е призната за най-добър град в света по качество на живот.” И добавя, че след деветдесетте, Виена постоянно заема челно място в Европа. Дори Цюрих и Женева се нареждат след нея. И дори г-н Хойпер и да не си е писал оценка сам на себе си, както обичат да правят това у нас, смятам че виенчани, цяла Австрия и дори Европа отдавна са му поставили отличен (6).

А ние, и с нашия социализъм, и с нашия капитализъм -  каква я мислехме, и какво стана! Навремето големият руски поет Маяковски хвърли в очите на скептиците своите „Стихи о советском паспорте”: „...читайте, завидуйте, я - гражданин Советского союза.”

Ако беше доживял и поживял във Виена днес – навярно би написал друго...

Снимки: Маргарита Мартинова