НЯМА ПО-ПРОСТ НАРОД ОТ БЪЛГАРСКИЯ

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: НЯМА ПО-ПРОСТ НАРОД ОТ БЪЛГАРСКИЯ

НЯМА ПО-ПРОСТ НАРОД ОТ БЪЛГАРСКИЯ

Едуард Стърнс: 


“Няма по-прост народ от българския” – под това заглавие „Невероятно инфо“ пусна материал, който, макар и фантастичен, решихме да публикуваме заради убийствената ирония в него. Той е неопределен жанр – очерк, есе или автоинтервю. Текстът на Едуард Стърнс, касаещ България, придоби огромна популярност сред англичаните. 
Под заглавието “Няма по-прост народ от българския” той публикува своите впечатления, опит и разочарование от грешката да си купи имот в нашата държава. 
Текстът публикуваме от от eurochicago.com 

”Напоследък сред нас, британците, стана мода да си купуваме имоти в България. От една страна наистина красивата природа, за каквато ние тук можем само да мечтаем, и от друга – ниските цени на селските къщи, както и примамливите оферти на имоти в затворени комплекси, накланяха везните в полза на решението за една такава на пръв поглед изгодна сделка. Но приятели, не правете тази грешка, която аз направих, не си купувайте имот в България, не стъпвайте там, не правете бизнес и избягвайте каквито и да е контакти с българи. Защото от другата страна на везната натежава неумолимо простотията на българския народ. Простотия убийствена, отчайваща, неизмерима, ужасяваща, всеобхватна, опасна , неумолима, потресаваща . . .! 

Българите, аз смея да твърдя, са най-простият народ на Земята. Няма по-прост народ от българския и тука аз бих искал да направя едно разяснение. Под прост народ аз нямам предвид народ неграмотен, неук и необразован. Не! Те са грамотни, но са тъпанари. Те са образовани, но са кухи. Те са интелигентни, но са прости. 

Защото неук е народ, който не е имал възможност да се ползва от съвременното образование, от достъпа до информация и от възможността да обменя идеи с народите от целия свят. Но тези народи аз не бих нарекъл прости, защото те живеят в някакво, макар и примитивно, общество, поддържат се и търсят път да се развият. А българите – напротив – те имат огромни възможности, образовани са и осведомени, природата им е прекрасна, географското положение – стратегическо, но всичко това те пропиляват, продават, затриват, унищожават, защото са прости. 

Те даже не са народ, а сбирщина от прости хора, защото народността не е просто принадлежност към дадена географска територия, а съвкупност от общи цели, идеи и ценности, съвкупност от общи действия, целящи развитие на цялото общество, общи действия за реализиране на идеите и опазване на ценностите. Но това при българите не съществува. Аз използвам думата народ в техния случай, воден единствено от някакво благоприличие, но ако трябва да съм откровен, бих ги нарекъл сбирщина от идиоти, идиоти в гръцкия смисъл на думата. 

Аз дори се съмнявам, че българският народ днес съществува. За мен българите са изчезнали и на тяхно място е останала някаква тълпа. Но не, това е неточно, защото тълпата има някаква обща цел, а те нямат такава; не, те дори не са тълпа. Не, те са случайно попаднали на едно място различни хора, с различни цели, впримчени в географското положение, което по една случайност населяват, и обременени с историята на хората населявали някога това място, за чиито наследници по-незнайно каква логика се смятат. 

Какви българи са те? Как тази сбирщина си позволява да петни името на този древен и велик народ? 

Нима е възможно това, което те творят днес като история, да бъде вписано в историческата сметка на народ като българския? 

Долу лапите, простаци, от името българи!. Вие не сте и не би могло да бъдете българи. Защото за да се наричаш българин не е достатъчно само да се облягаш на гени, а да имаш дух, воля, сила. Не само да каканижеш имена на исторически личности и герои, а да подражаваш на постъпките им, да следваш идеите им, да осъществяваш мечтите им за България. 

Така е видял българите големият художник Стоян Венев. 

Но как така, – ще попитате вие – Нима няма нещо, което да обединява тези хора, населяващи тази територия, наречена България? Има разбира се, те имат общи черти, но те не ги правят общност, не ги правят народ – те са продажници, завистници и крадци. Те не се стремят да подобрят своето житие – за тях е достатъчно да се радват на нещастието на другите около тях, а ако случайно не виждат по-нещастен от себе си, то това ги прави нещастни. Те не се радват на постиженията на другите, а търсят начин да ги развалят, окалят и съсипят. 

Ако някой реши да направи нещо за обща полза, те го смятат за глупак, присмиват му се и му се подиграват. Парите за тях са водеща сила, за пари са готови да направят всичко; тук понятията чест, законност, морал са просто празни думи. 

Но защо – ще попитате вие – казваш, че са прости? Защото те имат всичко, което е необходимо на един човек, за да осъзнае къде греши. Цялата необходима информация относно собственото си положение като нация, относно причините да са в това незавидно положение, относно мерките, които трябва и могат да предприемат, за да се избавят от това положение, но въпреки това, те се надяват да ги оправят именно тези, които са ги докарали до това положение. Те протестират срещу тези, които ги мамят, грабят, използват и потискат, и в същото време оставят бъдещето си в техни ръце. Те недоволстват, когато станат обект на измама, но злорадстват, когато измаменият е някой друг. 

Българите смятат себе си за тарикати, това е дума, която трудно бих могъл да преведа на нашия език. Но най-общо казано, тарикатът е мошеник на дребно и на едро, но страхлив мошеник, плах, уплашен, постоянно озъртащ се, но все пак горд, че е мошеник. Но мошеничеството му е такова, че най-често води до неговото собствено падение. 

Какъв, ако не прост, трябва да си, за да се радваш на чуждото нещастие, а не да се бориш срещу него. Как може да злорадстваш, че този или онзи чужденец го обрали, измамили и пребили в собствената ти държава и да очакваш да печелиш от него. Трябва да си много прост, за да се гордееш с изобретателността на своите престъпници, чиято жертва утре може да си ти самият. 

Трябва да си много прост, за да се гордееш, че познаваш престъпници, и да заплашваш други с тези сwww.mmartinova.comвои познанства, вместо да съдействаш те да бъдат разобличени и осъдени. Трябва да си много прост и безгръбначен, щом виждаш беззаконията, но не се съпротивляваш. 

Трябва да си много прост, за да вярваш, че тези, които нарушават закона – а ти си им гласувал доверие да те управляват, да те съдят, да чертаят бъдещето ти – че те ще въведат законност. 

Трябва да си много прост, за да се радваш, че гърците щели да станат толкова зле колкото теб и да не разбираш, че ти продължаваш безропотно да потъваш, докато те продължават неумолимо да се борят. Да не виждаш, че те, дори и фалирали като държава, като общество са на светлинни години пред теб. Че дори заплатите им, по които ти мериш всичко, са в пъти по-големи от твоите нищожни подаяния. 

Трябва да си много прост, да работиш за хора, които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат за твоя сметка тлъсти печалби, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самия тебе. 

И, ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че ги не виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш: 

“-Ми аз, какво мога да направя?” 

Трябва да си много прост, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди. Че точно ти ще оцелееш от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят. Че някой друг трябва да поведе някого другиго, за да оправи твоя живот. Трябва да си много прост, много страхлив, много безгръбначен. 

Трябва да си много прост, за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг. 

Трябва да си много прост, за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности. Трябва да си много прост. 

Трябва да си много прост, да живееш в земен рай и да го унищожаваш. 
Трябва да си много прост за да вярваш на телевизора, да мислиш с телевизора, да слушаш телевизора, да възприемаш света чрез телевизора, а не чрез собствената си преценка за случващото се около теб. 

Не правете бизнес с тези хора, не общувайте с тях, унищожете ги. Те сами ще се предават един друг и ще съдействат за собственото си унищожение. Толкова са прости… “ 

ГОДИНАТА - 1968. КОМПАНИЯ ОТ СОЦ. СТРАНА СЕ ЗАПОЗНАВА С КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯ СВЯТ. В ТАЙФАТА СА И БОЯДЖАНА, И ПРОЧУТИЯТ МУ БАЩА - ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ

ГОДИНАТА - 1968. КОМПАНИЯ ОТ СОЦ. СТРАНА СЕ ЗАПОЗНАВА С КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯ СВЯТ. В ТАЙФАТА СА И БОЯДЖАНА, И ПРОЧУТИЯТ МУ БАЩА - ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ

ОТИДЕ СИ ОТ ТОЗИ ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО НЕ ОСТАРЯ, ГЕОРГИ БОЯДЖИЕВ - БОЯДЖАНА

ГОДИНАТА - 1968. КОМПАНИЯ ОТ СОЦ. СТРАНА СЕ ЗАПОЗНАВА С КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯ СВЯТ. В ТАЙФАТА СА И БОЯДЖАНА, И ПРОЧУТИЯТ МУ БАЩА - ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ

1968 Г, НА ПАЛУБАТА НА КОРАБА "НЕСЕБЪР" - ВЕСЕЛА КОМПАНИЯ ОБИКАЛЯ  СРЕДИЗЕМНОМОРИЕТО

С БАЙ ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ РАЗГЛЕЖДАМЕ БАРСЕЛОНА

С БОЯДЖАНА ГЛЕДАМЕ КАМИЛА В АЛЕКСАНДРИЯ

ГОДИНАТА - 1968. КОМПАНИЯ ОТ СОЦ. СТРАНА СЕ 

ЗАПОЗНАВА С КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯ СВЯТ. В ТАЙФАТА СА И БОЯДЖАНА, И ПРОЧУТИЯТ МУ БАЩА - ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ.ОТИДЕ СИ ОТ ТОЗИ ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО НЕ ОСТАРЯ, ГЕОРГИ БОЯДЖИЕВ - БОЯДЖАНА.

ПОЧИВАЙ В МИР, ПРИЯТЕЛЮ ГОШО! МОЖЕ БИ И ГОРЕ ИМА ТЪМНОСИНИ ВОДИ, КАТО ОНОВА СРЕДИЗЕМНО МОРЕ, ПО КОЕТО НАШАТА ВЕСЕЛА КОМПАНИЯ ПЛАВАШЕ С КОРАБА "НЕСЕБЪР" ПРЕДИ 45 ГОДИНИ. ВЕЧЕР КУПОНЯСВАХМЕ, ПИЕХМЕ И ПУШЕХМЕ, А СУТРИН ЕДВАМ СЕ ДОВЛАЧВАХМЕ ДО АВТОБУСИТЕ, КОИТО НИ ЧАКАХА НА ПРИСТАНИЩАТА, ЗА ДА НИ ВОДЯТ ИЗ НАЙ-КРАСИВИТЕ ГРАДОВЕ, КОИТО МАЛКО ХОРА В БЪЛГАРИЯ БЯХА ВИЖДАЛИ ПРЕЗ ЖИВОТА СИ. А БАЙ ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ СИ ЛЯГАШЕ ВИНАГИ С КОКОШКИТЕ (КАКВИТО НА КОРАБА РАЗБИРА СЕ ИМАШЕ САМО ВЪВ ВИД НА РАЗФАСОВКИ), ЗА ДА ПОСРЕЩА ИЗГРЕВИТЕ НА ПАЛУБАТА И ПРЪВ ДА ПОТРОПВА СЪС СВОЯ БАСТУН ИЗ КАЛДАРЪМИТЕ НА КРАЙБРЕЖНИТЕ УЛИЦИ НА БАРСЕЛОНА, АЛЕКСАНДРИЯ, БЕЙРУТ, МОНТЕ КАРЛО И Т.Н. А ТИ, СДЪРЖАН, ОСТРОУМЕН И ДОБЪР, ГЛЕДАШЕ С ОГРОМНИТЕ СИ ЧЕРНИ ОЧИ ЦЯЛАТА ТАЗИ КРАСОТА, НО НИКОГА, НИТО НА ТЕБ, НИТО НА МЕН, НИТО НА КОЙТО И ДА Е БИЛО ДРУГ ОТ МЛАДАТА НИ ТАЙФА, НЕ НИ БЕШЕ И ЗА МОМЕНТ ХРУМНАЛО, ЧЕ МОЖЕМ ДА ЗАМЕНИМ РОДИНАТА СИ С КОЯТО И ДА БИЛО КРАСИВА ЧУЖДА ЗЕМЯ. ВЕЧНА ТИ ПАМЕТ, ГОШО! НА ТАЗИ ЗЕМЯ ОСТАВАТ КАРТИНИТЕ ТИ И ТВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ. ТИ ЩЕ ЖИВЕЕШ ЧРЕЗ ТЯХ!ГОДИНАТА - 1968. КОМПАНИЯ ОТ СОЦ. СТРАНА СЕ ЗАПОЗНАВА С КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯ СВЯТ. В ТАЙФАТА СА И БОЯДЖАНА, И ПРОЧУТИЯТ МУ БАЩА - ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ

НЯМА ПО-ПРОСТ НАРОД ОТ БЪЛГАРСКИЯ

АКО СИ МАРИЯ, ДНЕС НЕ ПИПАЙ ЧЕРВЕНО!

АКО СИ МАРИЯ, ДНЕС НЕ ПИПАЙ ЧЕРВЕНО!

АКО СИ МАРИЯ, ДНЕС НЕ ПИПАЙ ЧЕРВЕНО!

АКО СИ МАРИЯ, ДНЕС НЕ ПИПАЙ ЧЕРВЕНО!:
15 август - Успение на Пресвета Богородица - Не се пипа червено, за да не останат булките безплодни  

АКО СИ МАРИЯ, ДНЕС НЕ ПИПАЙ ЧЕРВЕНО!

15 август - Успение на Пресвета Богородица

Не се пипа червено, за да не останат булките безплодни 

Успение на Пресвета Богородица, Успение Богородично или Голяма Богородица е един от най-големите християнски празници, честван еднакво тържествено от православните, католиците и другите християнски деноминации. Той е посветен на смъртта на Божията майка (успение – заспиване, сън), когато всички апостоли се събрали, за да се простят със Света Богородица и да я погребат.

Българската православна църква отбелязва празника на 15 август, предшестван от строгия Богородичен пост.

Според преданието на този ден Божията майка напуска земния живот на 64-годишна възраст и отива при своя син. Божията майка е погребана в една пещера до Гетсиманската градина. На третия ден след нейното успение свети Тома, който не успява да пристигне навреме преди смъртта й, отива при пещерата, където е положено тялото й, за да се поклони на светицата. Но там намира само нейната плащаница.

В народната традиция празникът е популярен като Голяма Богородица. В навечерието му хората преспиват на свято място, пожелават си нещо хубаво и вярват, че с благословията на Божията майка то ще се сбъдне.

Рано сутринта на този ден се ходи на църква, където се носят плодове и цветя. Свещениците ги опяват и прикадяват за здраве и плодородие.

По цялата ни етническа територия култът към Богородица е дълбоко вкоренен. Тя е почитана като покровителка на майчинството, брака и семейството и затова във всеки дом се прави курбан в нейна чест - шиле или овца, а след това се раздава от него на съседи и роднини. Жените изпичат и специални обредни богородични пити, направени от новото жито, които също се раздават за здраве. На Голяма Богородица в много населени места се правят сборове (събори), особено там, където има храм, носещ нейното име. Общоселските празници обикновено са край църкви, параклиси и манастири. Кожата и двете плешки от жертвеното животно се даряват на църквата и от тях се приготвя обредната храна за събора.

Освен курбана и ритуалните погачи на празничната трапеза задължително се нареждат пилешка каша, мед, жито, царевица, плодове - диня и грозде.

Вярва се, че ако на този ден вали дъжд, това предвещава плодородие през следващата година.

В много църкви и манастири иконата на Богородица се смята за чудотворна и лечебна. На празника й жените без деца носят дарове и ги поставят под иконата на светицата, защото вярват, че тя ще им помогне да се сдобият с рожба. Счита се още, че тя има големи лечителски способности и е посредник между нашия и отвъдния свят. Затова болни и недъгави правят обети за здраве, обещавайки да дарят на църквата сребърен обков на ръката й, който се залепва на нейната икона, или някакво животно – овца, крава, теле.

На този ден се спазват и определени забрани - жените не похващат никаква женска работа, за да са здрави децата им. В някои райони на Тракия това е последният празник от годината, когато младите булки гостуват у кумовете, след което вече „остаряват”.

www.mmartinova.com

Света Богородица се счита за покровителка на пчеларството, затова пчеларите носят в църквата медените пити за освещаване. После ги раздават с пожелание за здраве и берекет по пчелите.

В някои селища празнуват този ден за здраве и на воловете. Както на Власовден стопанката поставя на рогата им обреден кравай и ритуално ги захранва. Според стари поверия на този ден се избягва пипането на всичко, което е червено, „за да не пропика кръв добитъкът и да не стават ялови младите булки“.

Въпреки че всяка една смърт и раздялата с този свят неминуемо носят скръб и печал, празникът е изпълнен с весело настроение. Светата Божия майка е символ и олицетворение на женското начало в природата, на женската мощ и на репродуктивната сила. Тя е покровителка и на нераждалата още жена.

На този ден празнуват всички с името Мария, Марийка, Марий.

Из стихосбирката "Не ме докосвай, самота!" Марги Борисова

mmartinova.com

ЖЪЛТИ ПАВЕТА

С трите лампи, като с пръсти,

светлината се прекръсти.

Мракът бързо се изниза,

раздрал бялата ми риза.

И изплюта на паважа

върху жълтите павета,

себе си как да накажа?

Боже, чакам ти съвета -

как нощта да зачертая,

на живота си – до края?Публикуване

"ЖЪЛТИ ПАВЕТА" Из стихосбирката "Не ме докосвай, самота!"

                                     

         

www.google.com
http://www.mmartinova.com/

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: КАК ЕДИН ИМПЕРАТОР И МАЙКА МУ СТАНАХА ЧАСТ ОТ БЕЗС...

КАК ЕДИН ИМПЕРАТОР И МАЙКА МУ СТАНАХА ЧАСТ ОТ БЕЗС...

Християнският свят дължи много на император Константин и неговата майка – царица Елена. Ако някой ден отидете да посетите светите места в Йерусалим, Витлеем и Елеонската планина, ще видите църкви и паметници, издигнати в памет на Исус Христос само благодарение на усилията и средствата на тези две изключителни личности. 

КАК ЕДИН ИМПЕРАТОР И МАЙКА МУ СТАНАХА ЧАСТ ОТ БЕЗС...

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: КАК ЕДИН ИМПЕРАТОР И МАЙКА МУ СТАНАХА ЧАСТ ОТ БЕЗС...:   http://www.facebook.com/?ref=cws Сп. "Вкусотии в чинии" 21 май - Св. царе равноапостоли Константин и Елена ...

КАК ЕДИН ИМПЕРАТОР И МАЙКА МУ СТАНАХА ЧАСТ ОТ БЕЗСМЪРТИЕТО НА ХРИСТОС

ЧЕСТИТ СВЕТЪЛ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ С ИМЕТО ЕЛЕНА И КОНСТАНТИН!

По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове - във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина – на мястото на Възнесение Господне, и в Гетсимания – на мястото на успението на Пресвета Богородица.

Но най-главната грижа на царицата била да намери самото дърво, на което бил разпнат Спасителят на света.

И през 326 г. тя изпълнила своята мисия.

КАК ЕДИН ИМПЕРАТОР И МАЙКА МУ СТАНАХА ЧАСТ ОТ БЕЗСМЪРТИЕТО НА ХРИСТОС

 http://www.facebook.com/?ref=cws

Сп. "Вкусотии в чинии"

21 май - Св. царе равноапостоли Константин и Елена

Как един император и майка му станаха част от безсмъртието на Христос

В края на III и началото на IV век, когато езическият свят е замислял напълно да изтрие от лицето на земята християните, те неочаквано намерили покровител в лицето на император Константин, наречен от църквата Равноапостолен, а от историята - Велики.

Роден през 274 г. в семейство, което определено имало симпатии към християнската вяра, бъдещият владетел на Римската империя трябвало да прекара младите си години в двора на Диоклетиан в Никомидия. Там той имал статута почти на заложник, защото присъствието му трябвало да гарантира лоялността на неговия баща към императора.  

Константин станал очевидец на най-ужасните гонения срещу Христовата църква, които дори надминавали предишните - по злоба на гонителите, по перверзията на мъченията и по численост на мъчениците.

Константин, който запазил в душата си залога на доброто, посято в детството, все повече се отчуждавал от заобикалящата го дворцова среда.

Величествената и красива осанка на младия мъж, високият му ръст и забележителната му физическа сила привличали симпатиите на народа и на войската. След смъртта на баща му - кесаря на Галия Констанций Хлор, войската пожелава Константин да я предвожда и го провъзгласява за император на Галия и Британия (в 306 г.)

Все още под впечатленията от ужасните гонения на християните на Изток, Константин сметнал за свое първо дело да обяви свобода на изповядването на християнството в своите области, въпреки че самият той все още не бил християнин. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на Разпнатия Бог.

В това време в източните територии се възцарява Галерий, заемайки престола на Диоклетиан, и не признава възкачването на Константин в северозападния край.

А в западната половина - в Италийската област, се възцарил Максенций, който също не пожелал да има мирни отношения с Константин. Укрепил се на престола, Максенций проявил коварна жестокост не само към християните, но и към единоверците си - езичници. Той започнал да преследва и измъчва сенаторите, разграбвайки имуществото им и похищавайки жените и дъщерите им. И тогава римляните се решили тайно да търсят защита при Константин. Преданията разказват, че когато през 312 г. Константин се решил да предприеме военен поход срещу римския император, той получил знаменателно видение – знамена с кръстове и глас, който му говорил, че той ще победи, ако воюва с кръста напред.

След три сблъсъка с противника Константин нанесъл решаващо поражение над Максенций и тържествено влязъл в Рим.

Като станал владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите обявил с указ (313 г.) на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните - да се покланят на техния Бог.

Но в същото време, когато в западната част християните благоденствали под управлението на Константин, съвсем различно било в източната, където царувал Ликиний.

Ликиний влязъл в открита борба с Константин, между тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща "цялата вселена". След победата си през 323 г. Константин станал единодържавен управител на цялата Римска империя.

Константин не обичал Рим с неговия Пантеон, където - така да се каже механично - били събрани езическите богове на всички покорени народи, и рядко и неохотно посещавал старата столица. На младия император се харесал разположеният във Византия древен неголям град на бреговете на Босфора и той го избрал за столица на империята. В новия град започнал да строи просторни дворци, бани, театри, а главното му украшение били храмовете, посветени на истинския Бог.

Новата християнска столица получила името си от името на своя основател - "град на цар Константин", Константинопол, така както някога Йерусалим - "град на цар Давид".

Знамението на кръста, което му донесло победа, също не било забравено от Константин. Но като воин, пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да потърси лично дървото, върху което е бил разпнат Христос. Затова пратил в Йерусалим своята майка, царица Елена.

Но се оказало, че в Палестина всички места, осветени от евангелските събития, отдавна вече били опустошени.

По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове - във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина – на мястото на Възнесение Господне, и в Гетсимания – на мястото на успението на Пресвета Богородица.

Но най-главната грижа на царицата била да намери самото дърво, на което бил разпнат Спасителят на света.

И през 326 г. тя изпълнила своята мисия.

Самият Константин малко педи смъртта си се покръстил и през 337 година починал, завещавайки империята си на тримата си синове. А тялото му било пренесено в създадения от него град Константинопол и положено в църквата на светите апостоли в гробница, подготвена от самия него.

В ИЗРАЕЛ - БЪЛГАРСКИ СТЪПКИ ПО ЗЕМЯТА НА БОГА

БЪЛГАРСКИ СТЪПКИ ПО ЗЕМЯТА НА БОГА


И някак си е трудно за вярване, че след като в наши дни изповядващите християнството са  близо 2.2 милиарда души, които са построили храмове - повече от грандиозни - мястото, което за тях е най-свещено, стои някак си скромно и изгубено сред битовизма и препирните на делника. Ала спокойствието, силата и енергията, които излъчва Божи гроб, нямат равни на себе си. Но за тях е трудно да се разказва. Просто трябва да се изживее.

В ИЗРАЕЛ - БЪЛГАРСКИ СТЪПКИ ПО ЗЕМЯТА НА БОГА

Йерусалим – градът на градовете

Руският храм „Св. Мария Магдалина“

Църквата на всички нации

На маслиновия хълм - най-скъпото гробище в света

„Виа Долороса“ преминава по участъци, осеяни  със сергии 

Туристи-поклонници по спирките на страданието 

Назарет - базиликата „Благовещение”

Мозаечно пано от Ирландия в базиликата

Тук Дева Мария получава Благата вест

Мозаечно пано от Ватикана

Пана от 50 града в света – в базиликата

Йерусалим е опасан от подпорни и крепостни стени

Гетсиманската градина

Отче, ако е възможно, нека тази чаша Ме отмине!

Станислав ИВАНОВ

Снимки - авторът

Ако някой в родата си има хаджия, то неминуемо е слушал легендарната история за дългия, изнурителен и изпъстрен с перипетии път на решилия се да стигне до Светите земи. Хаджилъкът от 21-ви век е нещо съвсем различно. Няма ги дългите кервани, пътуващи с дни през пустошта, а разбойниците, препитаващи се от набези върху поклонниците, вече имат съвсем друго лице и мотиви.

Макар Израел да е само на някакви си 2 часа и половина със самолет от България, инструктажът към нашата група е да се съберем най-късно до 3 часа преди полета. Сами или пътуващи по двойки, пасажерите биват привиквани за кратък разговор, от който зависи тяхното качване на самолета и последващото стъпване на израелска земя. Падам се на момиче, не повече от 25-годишно, което внимателно разглежда паспорта ми и печатите в него. Следват въпроси от най-безобидните, като - цел на пътуването, до такива, които касаят лични познанства и приятелства. Повечето от групата са силно изнервени след проверката и това дълбоко навлизане в личното пространство. За сметка на това всички ще пътуваме спокойно и убедени, че сред нас няма как да се е промъкнал фанатизиран терорист.

Шабат – в съботния ден живот без докосване

Едва от един ден съм на израелска земя, а вече имам в речника си три думи на иврит – „шалом”, „кашер” и „шабат”. Първата означава както „здравей”, така и „доскоро”. Виж, втората – „кашер”, е най-приятната за помнене и можеш да я срещнеш не само в Израел, но и навсякъде, където се приготвя еврейска кухня. Свързана е с юдаизма и касае произхода на хранителните продукти, начина за тяхното приготвяне и правилата за употребата им. Например кашерът повелява разделна консумация на месо и млечни продукти, като разликата в приема им трябва да е поне 6 часа. Според свещените книги животните се разделят на два типа – чисти (тахор), които са годни за консумация, и нечисти (ла тахор). В този дух в Израел ще ви нагостят с прекрасни ястия, но със сигурност няма как да опитате свинско месо или морски дарове, по-различни от риба.

Значението на третата дума - „шабат”, ми се изясни много скоро. С две думи - това е почивният ден на седмицата. Започва в петък вечерта и трае до събота по залез. Ала се оказа, че шабатът се тачи от ортодоксалните евреи много по-крайно, отколкото това става  при обикновените хора. По времето на този ден не бива да се извършват действия, които да променят състоянието на различните предмети. Сред 39-те най-впечатляващите забрани са: да не включват и изключват електрически уреди, да не управляват автомобил, да не натискат бутони, да не пренасят предмети извън пределите на дома. Изключение се допуска само в случай, че човешки живот е застрашен и спасяването му налага извършване на иначе недопустимата дейност.

Назарет – посетен от ангел вестител

Една от спирките на нашето поклонническо пътуване бе Назарет. Това е мястото, където Исус прекарва детството си. Благата вест за неговото раждане е известена на Дева Мария чрез изпратения от самия Бог ангел небесен. Шестдесет и пет хилядният град е пъстър в религиозно и етническо отношение. В него живеят както евреи, така и палестински араби. Има и голям брой на изповядващи християнската религия. Върху две от свещените места тук са построени храмове. Впечатляваща е базиликата „Благовещение”. Вътре в църквата има стълби, които водят надолу до жилище, издълбано в скалите. Там Дева Мария е получила благата вест, че ще роди Божия син.

Първата църква на това място е била построена през  4-ти век от майката на император Константин, царица Елена. Вторият етаж на базиликата е изографисан с впечатляващи фрески, изпълнени в духа и културата на различните раси и континенти, сред които е стъпило християнството. Най-уникални са един по африкански маниер пъстър стенопис и японската мозайка, на която пресветата Дева и Младенецът са изобразени с азиатски черти. Те говорят красноречиво, че канонът във всяка страна може да е различен, но вярата е една за всички ни.

Само на стотина метра от красивата францисканска базилика стои един по-скромен, но уютен храм - църквата „Св. Йосиф”. Тя е възстановена през 1914 година. Вляво от олтара й малки стръмни стълби се спускат към каменната пещера, в която са открити, съхранени и реставрирани части от жилището и дърводелската работилница на Йосиф.

Там, където има пилигрими, има и търговци. Последните, разбира се, са вън от храма. Стръмните улички около светите места са изпълнени с пъстри магазинчета, в които се продават кръстове от маслиново дърво, както и всякакви други символи на християнството. Оттам  се отправяме на бегом към автобуса, останали с чувството, че вече сме с една стъпка по-близо към нашата заветна цел – Божи гроб.

Йерусалим – всеки казва: „Ти си мой”

Има един хълм, от който казват, че погледнеш ли, ще видиш цялата история на три религии, взети заедно. Това е Маслиновият хълм в Йерусалим.

След едночасова борба с хаотичния трафик, автобусът успява да ни докара до широка площадка, от която се разкрива зашеметяваща гледка: крепостните стени на града са го облекли подобно на броня, която пази светините на евреи, мюсюлмани и християни. На върха на Храмовия хълм грее Златният купол, превърнал се в един от символите на размирната столица. От запад го подпира Стената на плача, а нейде из лабиринта от сокаци се вие Пътя на страданието, за да легне в краката на оловносивите куполи на храма ”Гроб Господен”.

Стръмното възвишение, на което се намирах, има силует на вълна, но по нея вместо бяла пяна се спука шир от мраморни обелиски. Това малко парче земя е приютило вече четири хилядолетия едно от най-старите действащи гробища в света. Тук парцел „метър на два” е на цената на апартамент в Ню Йорк. И ако си мислите: „Има ли луд, който да плати тези пари?”, ще ви отговоря – да! И не един при това, а чакат на опашка. Защото според думите на нашият екскурзовод Маслиновият хълм е онова старозаветно място, от което след Второто пришествие ще бъдат първи възкресени мъртвите за вечен живот.

Но целта на нашата спирка не бе прекрасната гледка нито към града, нито към гробището, а една от четиринадесетте спирки на Исус по Кръстния му път. На това място - както преди две хилядолетия - все още се намира Гетсиманската градина. По онова време тя е била осеяна с маслинови дръвчета, кипариси и малки карстови вдлъбнатини – в тях са смятали да пренощуват Исус и учениците му след Тайната вечеря.

Горчивата чаша и Гетсиманската градина

Подобна атмосфера се усеща и в градината на тукашния руски храм „Св. Мария Магдалина“. Църквата е построена в края на XIX век. Поръчана е от цар Александър ІІІ в знак на почит към светицата – закрилница на височайшата фамилия. Позлатените луковични кубета и изящната фасада правят храма отдалече забележим. В непосредствена близост до него се намира Църквата на всички нации. Тя е издигната през 1924 година над скалата, върху която Исус отправя към Небесния отец последната си молитва, преди да бъде заловен, с думите: „Отче, ако е възможно, нека тази чаша Ме отмине, но не Моята, а Твоята воля да бъде!” Красивите витражи пресъздават сцени от предателството на Юда и залавянето на Исус, а над олтара с формата на чаша има драматична мозайка на коленичилия Божи син.

В Гетсимания се намира и друга светиня — гробът на Света Богородица. Широко стръмно стълбище ни отвежда в подземието на храма, където каменното ложе е приело тялото на Божията майка. Тук Синът Божи сам слиза, за да приеме душата на майка си и да я отведе на небето при себе си. Зад гроба, който едновременно е и църковен олтар, върху специален постамент е поставена иконата „Св. Богородица Йерусалимска“ — същата, която гостува у нас през 2000 година и предизвика невероятен наплив от вярващи.

 
„Виа Долороса” – за едни страдание, за други търговия

Най-вълнуващият за християните маршрут в Йерусалим безспорно започва при някогашната римска крепост Антония — до Лъвската порта. По времето на Исус това място е извън очертанията на крепостните стени. Тук, след бичуването на Спасителя, Пилат Понтийски си „измива ръцете” и дава съгласието Христос да бъде разпнат на кръста. На това място се издига храм, в чийто купол е изобразен голям трънен венец — спомен за Христовите страдания.

Оттук тръгва „Виа Долороса“ — Пътят на болката (в буквален превод). Маршрутът се вие по тесни павирани улички, като често преминава по стълбища и участъци, осеяни  със сергии и магазинчета. Напористи търговци шумно предлагат всякаква стока и сувенири, като в един момент дори добиваш усещането, че за две хилядолетия след Христа тук нищо не се е променило - шумотевицата и тълпата все трябва да са били същите. И някак си е трудно за вярване, че след като в наши дни изповядващите християнството са  близо 2.2 милиарда души, които са построили храмове - повече от грандиозни - мястото, което за тях е най-свещено, стои някак си скромно и изгубено сред битовизма и препирните на делника. Ала спокойствието, силата и енергията, които излъчва Божи гроб, нямат равни на себе си. Но за тях е трудно да се разказва. Просто трябва да се изживее.

P.S. Ако някога решите да посетите Светите земи, можете напълно да се доверите на туристическата филма „Елфи тур”, и да пожелаете ваш гид за пътешествието през вековете, през вярата, през чудесата на света, да бъде Любомир Братоев. Той е ерудиран, организиран, опитен, и не е без значение, че има духовен сан. Линкът към сайта на Елфи турс:www.elfytours.com  www.elfytours.com

ВЕЛИКДЕНСКИ КУЛИЧ С ГЛАЗУРА

Продукти: 500-600 г брашно, 1 и 1/2 чаена чаша брашно, 6 яйца, 150-200 г масло, 1 и 1/2-2 чаени чаши захар, 40-50 г мая, щипка сол, стафиди, 50 г захаросани плодове, 50 г бадеми, ванилин или ванилена захар. За глазурата: 1 белтък, 1/2 чаена чаша пудра захар, 1 чаена лъжичка лимонов сок.

Приготвяне: Разтваряме в топлото мляко 1 супена лъжица захар и маята. Постепенно добавяме около 150-200 г пресято брашно, разбъркваме, за да не стане на грахулки, покриваме с чиста кърпа и оставяме да шупне на топло. Отделяме белтъците от жълтъците. Прибираме белтъците в хладилника. Разбиваме жълтъците със захарта. Маслото разтопяваме и оставяме да изстине. Когато обемът на закваската се увеличи два пъти, добавяме жълтъците, разбити със захарта (един оставяме за намазване), разтопеното масло (охладено до телесна температура), солта, ванилената захар или ванилина и всичко разбъркваме. Охладените белтъци разбиваме на пяна. Внимателно ги добавяме, както и останалото брашно. Разбъркваме тестото с миксера с бъркалките за тесто, докато се появят мехурчета – това означава, че тестото достатъчно се е обогатило с кислород и можем да спрем бъркането. Тестото не трябва да бъде много гъсто, но трябва да е добре разбъркано и свободно да се отделя от стените на съда (по консистенция да е по-рядко от това за мекици, но по-гъсто, отколкото за бухти). Покриваме тестото и го оставяме на топло да втаса. Когато втаса и увеличи няколко пъти обема си, добавяме стафидите (измити, подсушени и оваляни в брашно), захаросаните плодове, нарязани на кубчета, и обелените и нарязани на дребно бадеми. Премесваме тестото около 5 минути и отново го оставяме на топло да втасва. (За да обелим бадемите, трябва за 2 минути да ги залеем с вряла вода, след това изливаме водата и обелваме кожицата.) Подготвяме формите за печене на козунаците, като на дъното слагаме кръгче намаслена хартия за печене, а стените намазваме с олио или разтопено масло и поръсваме с брашно или с галета. Втасалото тесто слагаме във формите, оставяме още веднъж да втаса и намазваме отгоре с жълтък. (За да се получи по-пухкав козунак, трябва да напълним формата до 1/3 от височината й, а за по-плътен - до 1/2 от височината й.) Козунаците печем на 180 градуса 40-60 минути в зависимост от размера им. По време на печенето трябва внимателно да обръщаме формата, но да не я тръскаме. За да не изгори отгоре, след като се зачерви, трябва да покрием с хартия, намокрена във вода. Проверяваме готовността на козунака, като бодваме с клечка: ако клечката е суха, козунакът е готов, а ако има полепнало тесто, е суров. Готовите козунаци изваждаме внимателно от формите, за да не се счупят, и ги слагаме настрани на специална покривка, постлана върху креват или възглавница, покриваме ги с кърпа и периодично ги обръщаме, докато изстинат. След това може да ги полеем с глазура или разбити белтъци, с разтопен шоколад, а отгоре да ги украсим със захаросани плодове, шоколадови фигурки и др. Готовите козунаци слагаме в голям съд, застлан с покривка, захлупваме съда и оставяме за през нощта на топло (например до радиатора) – козунаците трябва да доузреят.

Приготвяне на глазурата: Разбиваме 1 охладен белтък, постепенно добавяме 0,5 чаена чаша пудра захар и 1 супена лъжица прясно изстискан лимонов сок. Нанасяме глазурата върху козунаците и оставяме да засъхне.

Рецептата е от списание "Вкусотии в чинии"

• www.mmartinova.com

 

БЕСЕДА ЗА СМЪРТТА

БЕСЕДА ЗА СМЪРТТА: Аз имам своеобразно отношение към смъртта и ми се иска да обясня защо се отнасям към смъртта не само спокойно, но и с желание, с надежда и тъга по нея. Моето първо ярко впечатление за смъртта е от един разговор с моя баща, който веднъж ми каза: „Ти трябва така да живееш, че да се научиш да очакваш смъртта си, както жених очаква невестата си 
 Митрополит Антоний Сурожски, „Двери на православието”

Аз имам своеобразно отношение към смъртта и ми се иска да обясня защо се отнасям към смъртта не само спокойно, но и с желание, с надежда и тъга по нея.

Моето първо ярко впечатление за смъртта е от един разговор с моя баща, който веднъж ми каза: „Ти трябва така да живееш, че да се научиш да очакваш смъртта си, както жених очаква невестата си: да я чакаш, да я жадуваш, да се радваш предварително на срещата, и да я срещнеш благоговейно и нежно“.

Второто впечатление (то беше много след това) беше от смъртта на моя баща. Той почина внезапно. Аз отидох при него в бедната стаичка на последния етаж на френската къща, където имаше легло, маса, табуретка и няколко книги. Влязох в стаята му, затворих вратата и застанах прав. И ме обгърна такава тишина, такава дълбока тишина, че помня как възкликнах на глас: „И хората казват, че има смърт!... Каква лъжа!“. Защото тази стая беше изпълнена с живот, при това с такава пълнота на живота, каквато навън, на улицата, в двора, никога не бях срещал. Ето защо имам такова отношение към смъртта и защо с такава сила преживявам думите на апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил.1:21). Но апостолът после казва още нещо, което мен също много ме порази. Цитатът не е точен, но ето какво казва: той иска да умре и да се съедини с Христос, но добавя: „Но за вас е необходимо аз да остана жив, и аз ще продължа да живея“. Това е последната жертва, която може да принесе: всичко, към което се стреми, на което се надява, което прави, той е готов да отложи само защото е нужен на другите.

Аз съм видял много смърт.

Петнадесет години работих като лекар, пет от тях – във войната и във френската съпротива. След това 46 години бях свещеник и постепенно погребах цялото поколение на нашата ранна емиграция; така че съм видял много смърт. Това което ме поразява е, че руснаците умират спокойно; западните хора по-често със страх. Руснаците вярват в живота и отиват в живота. И ето едно от нещата, които всеки свещеник и всеки човек трябва да повтаря на себе си и на другите: трябва да се готвим не за смърт, трябва да се готвим за вечния живот.

Ние нищо не знаем за смъртта. Не знаем какво става с нас в момента на умирането, но макар и частично знаем какво е вечният живот. Всеки от нас знае от опит, че има моменти, когато той живее не във времето, а с такава пълнота на живота, с такова ликуване, което не принадлежи само на земята. Затова първото, на което трябва да учим себе си и другите, е да се готвят не за смъртта, а за живота. А ако говорим за смъртта, то да говорим за нея като за врата, която ще се разтвори широко и ще ни даде да влезем във вечния живот.

Но да се умре не е толкова лесно. Каквото и да мислим за смъртта, за вечния живот, ние нищо не знаем за самата смърт, за умирането. Искам да ви дам един пример от моя опит от времето на войната.

Бях младши хирург във военната болница. При нас умираше едно младо войниче, на 25 години, на моята възраст. Отидох при него вечерта, седнах на леглото и му казвам: „Е, как се чувстваш?“ Той ме погледна и каза: „Тази нощ ще умра“. „А страх ли те е да умреш?“ „Не ме е страх да умра, но ми е тежко да се разделя с всичко, което обичам: с младата си жена, със селото, с родителите; а от едно нещо наистина много ме е страх: да умра в самота“. Аз му казах: „Няма да умреш сам“. „Как така?“ „Аз ще остана с тебе“. „Вие не можете цяла нощ да останете с мене…“ Аз отговорих: “Разбира се, че мога!“ Той помисли и каза: „Дори вие да останете с мен, в някакъв момент аз вече няма да съм в съзнание, и тогава ще отида в тъмнината и ще умра сам“. Аз му казвам: „Не, няма да е така. Аз ще седна до тебе и ние ще си говорим. Ти ще ми разказваш за всичко, което искаш: за селото, за семейството си , за детството си, за жена си, за всичко, което помниш, което ти е на душата, което обичаш. Аз ще те държа за ръката. Постепенно ще се умориш да говориш, тогава аз ще започна да говоря повече отколкото ти. А после, като видя, че ти започваш да се унасяш, ще започна да говоря по-тихо. Ти ще затвориш очи, аз ще спра да говоря, но ще те държа за ръка, и периодично ще ми стискаш ръката, ще знаеш, че съм тук. Постепенно твоята ръка, макар и да усеща моята, няма да може да стиска, тогава аз ще стискам твоята ръка. И в някакъв момент тебе вече няма да те има сред нас, но ти няма да си отидеш сам. Ние ще изминем целия път заедно“. И така час след час ние прекарахме тази нощ. В някакъв момент той наистина престана да стиска ръката ми, аз започнах да стискам ръката му, за да знае, че аз съм тук. После ръката му започна да изстива, после се отпусна и той вече не беше с нас. И това е много важен момент:

много е важно човек да не е сам, когато отива във вечността.

Но има и други случаи. Понякога човек боледува дълго, и ако тогава е обграден с любов и грижа - му е леко да умре, макар и болезнено (за това ще кажа по-късно). Но е много страшно, когато човек е обграден от хора, които с нетърпение чакат той да умре, сякаш казват: докато той е болен, ние сме пленници на неговата болест, не можем да мръднем от леглото му, не можем да се върнем към нашия си живот, не можем да се радваме на нашите радости, той е като тъмен облак, надвиснал над нас; дано умре по-скоро… И умиращият чувства това. Това може да продължи месеци. Роднините идват и хладно питат: „Е, как си? Добре ли си? Нещо трябва ли ти? Нищо ли не ти трябва? Добре, знаеш, че имам работа, пак ще дойда при тебе“. И дори гласът да не звучи жестоко, човекът знае, че са го посетили, само защото трябва да го посетят, и че очакват смъртта му с нетърпение.

А има и такива случаи. Човек умира, умира дълго, но е обичан и скъп; и самият той е готов да жертва щастието да пребивава с любимия човек, защото това може да донесе радост или да помогне на някой друг. Сега ще си позволя да разкажа нещо лично.

Моята майка в продължение на три години умираше рак. Аз се грижех за нея. Ние бяхме много близки, бяхме си скъпи един на друг. Но аз си имах своята работа – бях единственият свещеник на лондонската енория и освен това веднъж месечно трябваше да пътувам до Париж за събранието на Епархийския съвет. Нямах пари, за да се обаждам по телефона, затова, връщайки се, си мислех: ще заваря ли мама жива или не?... Тя беше жива, каква радост! Каква среща!... Постепенно тя започна да гасне. Имаше моменти, когато тя звъни със звънчето, аз идвам, и тя ми казва: „Тъжно ми е без тебе, да постоим заедно“. А имаше моменти, когато аз изнемогвах. Качвах се при нея, оставяйки работата си, и казвах: „Мъчно ми е без тебе“. И тя ме утешаваше в своето умиране и в своята смърт. И така постепенно ние заедно си отивахме във вечността, защото когато тя умря, отнесе със себе си цялата ми любов към нея, всичко, което беше между нас. А между нас имаше толкова много! Ние преживяхме почти целия си живот заедно, само през първите години на емиграцията живяхме разделени, защото нямаше къде да живеем заедно. Но после бяхме заедно, и тя ме познаваше в дълбочина. Веднъж ми каза: „Колко странно: колкото повече те опознавам, толкова по-малко неща мога да кажа за тебе, защото всяка дума, която ще кажа, ще трябва да я поправям с някакви допълнителни черти“. Да, ние достигнахме момента, когато се познавахме толкова дълбоко, че не можехме да кажем нищо един за друг, но да се приобщим към живота, умирането и смъртта – можехме.

И ето, ние трябва да помним, че всеки умиращ е в такова състояние, че всяка коравосърдечност, безразличие или желание „накрая това да свърши“ са непоносими. Човек чувства това, знае го и ние сме длъжни да се научим да преодоляваме в себе си всички тъмни, мрачни, скверни чувства, и забравяйки за себе си, дълбоко да се замислим, да се вгледаме и да се вживеем в другия човек. И тогава смъртта ще стане победа: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" (1Кор. 15:55).

Искам да кажа още нещо за смъртта, защото това, което вече казах беше много лично. Смъртта е около нас през цялото време, смъртта е съдбата на цялото човечество. Сега се водят войни, хора умират в ужасни страдания, и ние трябва да се научим да бъдем спокойни по отношение на собствената си смърт, защото в нея ние виждаме живот, зараждащия се вечен живот. Победата над смъртта, над страха от смъртта е в това, да живеем все по-дълбоко с вечността и да приобщаваме и другите към тази пълнота на живота.

Превод П. Спирова

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: ОТ ЦВЕТНИЦА ДО РАЗПЕТИ ПЕТЪК - ДЕН ПО ДЕН

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: ОТ ЦВЕТНИЦА ДО РАЗПЕТИ ПЕТЪК - ДЕН ПО ДЕН

След това влязъл в храма на Иерусалим и видял, че всичко наоколо се било превърнало в едно голямо тържище. Тогава прекатурил масите и изгонил от храма търговците и купувачите, защото това би трябвало да бъде „дом молитвен за всички народи”, а те го превърнали в разбойнически вертеп.