АКО РЕШИШ ДА ПОСТИШ ОТ ДУША, ИДЕИ МНОГО ЗА ВКУСНИ ЯСТИЯ

НА 18 МАРТ (2013 Г.) ЗАПОЧВА ВЕЛИКИЯТ ПОСТ И ПРОДЪЛЖАВА ДО 4 МАЙ.

Рецепти за постни ястия търсете в сп. "Вкусотии в чинии" на 4 и на 18 март. Великденски рецепти от цяла България - в цветния брой на "Вкусотии в чинии"на 25 март!

 

АКО РЕШИШ ДА ПОСТИШ ОТ ДУША,

ИДЕИ МНОГО ЗА ВКУСНИ ЯСТИЯ:

*Млада коприва с чесън и орехи

* Постен ориз с гъби и сушени домати

* Крем супа от боб

* Бобена салата с чушки и царевица по   родопски

* Орехов хайвер с чеснов привкус

* Грис халва

Орехов хайвер с чеснов привкус

Продукти: 4 скилидки чесън, 250 г орехи, 100 мл зехтин или олио, 2 супени лъжици лимонов сок, половин чаена лъжичка сол.

Приготвяне: Чесънът се почиства от люспите и се счуква или се пасира. Орехите се смилат отделно много на ситно. При непрекъснато бъркане към смлените орехи се влива олиото, докато го поемат, прибавят се счуканият чесън, лимоновият сок и солта. Хайверът се поднася с  пресен хляб като разядка.

Бобена салата с чушки и царевица по родопски

Продукти: Две чаени чаши от най-едрия бял боб (най-добре да е смилянски), 1 глава червен лук, 5 печени червени чушки, 1 консерва сладка царевица, половин чаена чаша накълцани орехи, половин връзка магданоз, 2 стръка пресен джоджен, ябълков оцет, сол и олио на вкус.

Приготвяне: Накиснете боба във вода от предния ден. Винаги съм си мислила, че тази процедура има единствено за цел да омекоти обвивката и да улесни сваряването. Но откакто започнах да си произвеждам кълнове у дома, прозрях истинския му смисъл. В накиснатото семе започва процес на покълване, при който трудносмилаемите белтъчини, виновни за „газовата” слава на фасула, се разграждат до лесноусвоими аминокиселини. Затова, ако искате салатата да остане без последствия, не пропускайте накисването (за не по-малко от 24 часа).
След това сварете боба в тенджера под налягане за 45 мин. През това време нарежете на ивици печените пиперки, лука - на полукръгчета, а пресните подправки на ситно. Орехите счукайте на дребно. Когато бобът се свари, отцедете го и прибавете нарязаните продукти, както и сладката царевица. Овкусете с ябълковия оцет, олиото и солта. По желание можете да допълните рецептата с няколко лъжици доматено пюре или лютеница. След като сервирате салатата в чинии, поръсете я и с натрошените орехи.

Крем супа от боб

Продукти: 250 г зрял боб, 2 моркова, 1 глава лук, олио, 2 супени лъжици брашно, магданоз, целина, млян черен пипер, чубрица, сол.

Приготвяне: Боба сваряваме до омекване заедно с нарязаните моркови. Лукът наситняваме и задушаваме в малко мазнина. Добавяме боба, щипка-две магданоз и целина, чубрица, черен пипер, сол. Всичко пасираме и бъркаме постоянно до завиране. (Ако нямате пасатор, процедурата се извършва с по-едра цедка, като се претрива продуктът в нея и се полива с горещ бульон от сварения боб.)
В малко олио запържваме брашно, добавяме от пасираната супа до получаване на еднородна смес, след това връщаме в бобената крем супа.
Сервираме с крутони.

Постен ориз с гъби и сушени домати

Продукти: 150 г дългозърнест ориз, 100 г дребни печурки, 4 сушени домата, черен пипер, зеленчуков бульон, зехтин.

Приготвяне: Доматите нарязваме на ситно и накисваме в гореща вода за 20 минути. Печурките нарязваме на тънки кръгчета, като запазваме извивката на гъбката. Задушаваме ги в малко мазнина. Добавяме ориза, разбъркваме за кратко и прибавяме около 500 мл вода, в която сме разтворили един зеленчуков бульон. Изсипваме ориза в тавичка и печем във фурна на 180 градуса. Когато набъбне малко, разбъркваме ориза, тъй като доматите изплуват отгоре. Скриваме ги под ориза, за да не изгорят. Когато поеме цялата течност, оризът е готов.

Млада коприва с чесън и орехи

Връхчета от млада коприва (около 400 г) се измиват под течаща вода и се задушават в 1 чаена чаша гореща вода, като накрая се пуска зеленчуков разтрошен бульон. Отделно се запържва половин чаена чаша брашно в половин чаена чаша олио, секунди преди да се вдигне от огъня, се слагат половин супена лъжица червен пипер и няколко нарязани скилидки чесън. Копривата се пасира, след като поизстине, добавят се сол и черен пипер, насипва се към препърженото брашно и се бърка, докато стане всичко на каша. Ако е гъсто, сипва се още малко топла водичка. Половин чаена чаша орехи се препичат, после те се накълцват на ситно, сипват се към кашата и всичко се разбърква. Поднася се охладено или топло.

Грис халва

Продукти: Една и половина чаена чаша грис, 1 непълна чаша олио, 3 чаени чаши вода, 1 ванилия, 1 чаена чаша накълцани орехи.

Приготвяне: Запържете гриса в олиото, разтопете захарта във водата и когато сиропът се охлади, залейте гриса, разбъркайте, така че да стане каша, сипете ванилията и сложете във фурна на 180 градуса да се запече. След като сиропът бъде изцяло поет, извадете сладкиша, оставете го да изстине, нарежете го на квадратчета и посипете обилно с орехите.

ПИРОГ С ПРЯСНО ЗЕЛЕ

ПИРОГ С ПРЯСНО ЗЕЛЕ: РЕЦЕПТА НА ЕЛЕНА МОЙСЕЕВА ОТ НОВИ ПАЗАР, НОСИТЕЛ НА ГОЛЯМАТА НАГРАДА "РЕЦЕПТАТА НА МОЯ ЖИВОТ" НА СПИСАНИЕ "ВКУСОТИИ В ...

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: ПИРОГ С ПРЯСНО ЗЕЛЕ

ПИРОГ С ПРЯСНО ЗЕЛЕ
НАЙ-ГЛЕДАНАТА РЕЦЕПТА В ИНТЕРНЕТ (ПОЧТИ РАВЕН БРОЙ КЛИКВАНИЯ ОТ БЪЛГАРИЯ И ОТ САЩ)

РИО, КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА

KARNAVAL - НА КАРНАВАЛА В РИО ДЕ ЖАНЕЙРО ВСИЧКО Е БЛЯСЪК, РИТЪМ И КРАСИВА ПЛЪТ

РИО, КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА

KARNAVAL - НА КАРНАВАЛА В РИО ДЕ ЖАНЕЙРО ВСИЧКО Е БЛЯСЪК, РИТЪМ И КРАСИВА ПЛЪТ

РИО, КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА

НА КАРНАВАЛА В РИО ДЕ ЖАНЕЙРО ВСИЧКО Е БЛЯСЪК, РИТЪМ И КРАСИВА ПЛЪТ

РИО, КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНАwww.google.com

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

Христос се вижда отвсякъде. А стигнеш ли до него - ти виждаш навсякъде. Десет милионният Рио е в краката ти. Океанът е около него. Огромни фикуси - ка­то стогодишни дъбове, растат малко по-надолу край линията на влакчето, с което си прис­тигнал. 

Край челата на купестите планини минават облачета, сти­гат до теб, обгръщат те и за­минават. 

Пристигнете ли в Рио, тичайте веднага към хъл­ма "Захарната глава", качете се с лифта на неговия 400-метров връх, погледнете града отвисоко, надалеко и във всички посоки. Оттам ната­тък всичко останало ще ви се стори като маловажна под­робност от пейзажа. 

О, Боже, та тя е чисто гола! Тялото й е намазано с брокат, който хвърля искри. Бедрата й и изправените й гърди се люлеят в ритъма на барабаните.

Леят се багри, цветова блясъци, пера, костюми.

Около един милион долара струват само костюмите и обучението на всяка школа. 

Този карнавал е една вакханалия преди затишието на католическите пости

Катарзис, по времето на който и най-бедният може да се почувства цар или ца­рица за една нощ

Алея, която води към Рая

Тропическа растителност

Остров „Ита каруса”

Павилион в ботаническата градина

За вас пътува и написа: Маргарита Мартинова

Снимките направи: Станислав Иванов

Имах една мечта – някой ден да се разтопя под палещото слънце на Рио де Жанейро. Понякога и мечтите са генетично заложени – навярно тази е по линия на одеската ми бабушка.

Но за разлика от моя евентуален прародител Остап Бендер, аз не въздишах заради това, че мъжете там ходят само с бели панталони, а исках да се уверя - наистина ли жените танцуват самба съвсем голи, а на­около им бушуват водопади от викове, светлини и цветове?

И още – може ли да бъде, костюмите на карнавала да са по-красиви  от тоалетите на Лакроа и Галиано?

И още – наистина ли сградите са изградени от оникс, червен гранит и полускъпоценни камъни? Защото друго нямали...

Както се казва – мечтайте за да се сбъднат мечтите ви! Иначе животът ви ще се състои само от изпълнени планове. В една февруарска вечер, настанена неудобно в корема на „Джъмбо Джет", излетях за  града на градовете – Рио де Жанейро.

Но който е пътувал знае, че първо трябва кацнеш в Париж, и чак тогава да отлетиш за Бразилия.

Да провлачиш крак из Париж с... ръчен багаж 

Доплатих си за една нощувка във френската столица и реших да вдишам за пореден път от изискания френски дух и красота. Слязох от автобуса близо до Триумфалната арка и тръгнах да си догледам скулп­турите на Роден. После продължих към реката. Сена беше събрала влага и студ край бреговете си. По кея плаваха корабчета-ресторанти, препъл­нени с туристи, вечерящи на свещи. По „Champs-Élysées" се разхождаха тълпи до среднощ, сякаш беше бо­жи ден. Поизмръзнала от студа и вятъра, започнах да се питам – защо взех толкова тежък ръчен багаж, та сега трябваше да го влача по булеварди, метро и автобуси. Какво носих ли? Пълно лятно снаряжение, като започнеш от чехлите, минеш през джапанките, лят­ната пола с волани, жарсената блузка, обици от раковини и коралов гердан (в Рио крадели всичко златно по теб - досущ като у нас). Бях сложила и индийско дънково яке на цветя, защото си представях, че в горещата страна всички ходят пъстроцветни, като папа­галчета. Колкото повече ми натежава­ше куфарчето, толкова повече с ядос­вах на себе си: „Там не може през февруари да е 36 градуса.” А и какво ли щеше да ми стане, ако пристигна в хотел „Централ”, облечена, както съм си сега. Продължавах да се укорявам и по-късно, когато трябваше да влача малката си „двукол­ка" из безумните зали на аеропорт „Шарл дьо Гол". Летището приличаше на огромен делфинариум със своите стъклени сводове. То напомняше по модернистичност „Дефанс" - квар­тала с лунен пейзаж в покрайнините на Париж. Там небостъргачите бяха или тънки като филии от стъкло, или кръгли като кристални магически топки, или приличащи на огромни прозрачни рубик-кубове.

Под нас 9000 метра, навън минус 55

От коридор на коридор и от изход на изход, най-накрая се наредих на правилното място - опашката от петстотин  презокеански пътници, пътуващи за Рио де Жанейро.

Не е интересно да ви разказвам, как съм прекарала 11 часа в корема на „Джъмбо". Местата в туристичес­ката класа бяха много икономични, между седалките нямаше почти никак­во разстояние. Пред всеки бе монтира­но едно малко плазмено телевизорче, което ти показва, че летиш на 9000 метра височина, че температурата вън е минус петдесет и пет градуса (може би ако случайно ти хрумне да се поразходиш). Върху монитора плуваше кръстче, което показваше къде се намираме. А се намирахме дълги часове върху една почти безкрайна океанска синева. Ако се случеше нещо, и спасителните жилетки нямаше да помогнат... Яденето беше на корем - непрекъснато зареден бюфет между двете хранения.

Прелетяхме ня­къде около шест хиляди мили и кац­нахме в Рио с четири часа назад от парижкото време и с тридесет градуса напред от парижките температури. „С писък” излетях към тоалетната, за да сменя своите топли одежди с онези, летните, от ръчния багаж, дето през цялото време в Париж ги облъчвах с негативизъм.

Остана­лата част от малкото ни българско стадо, което се разхождаше из Шарл де Гол със свободни ръце, сега изтляваше в собствения си сос. Бразилците не бър­заха за никъде и един служител обра­ботваше петстотинте пътника. Когато стигнаха до нас, аз с последни сили промълвих: „Карнавал!" Те усмихнато отвърнаха на паролата също с: „Кар­навал!". И тази единствена дума ме превърна в приятелка, не подлежаща на граничен контрол...

След час бяхме добре дошли в хотел „Централ" на главната бизнес улица „Рио Бранко". Стаите - чисти, банята - мръсна. Хладилникът - пълен, климатикът - невключен. Това не се траеше. И въпреки всичките предупреждения - да не ходим нощем, за да не бъдем набити, ограбени и прочие, нашият български батальон се втурна от по-голямата към по-малката жега на среднощен Рио. С ра­мене, прилепени като при римските кохорти, с тела, готови за отбрана, ние бавно напредвахме по „Рио Бранко". Подозрително се оглеждахме - някой тъмен (в буквалния смисъл на думата) субект да не ни приближи отпред или отзад, докато... се спънахме в първия „труп". След секунда - в следващия. И още, и още... Няма шега, няма майтап - напречно на тротоарите, върху картонени пос­телки, а и направо на земята, лежаха неподвижно хора, на които само дето им липсваше номерчето, закачено на палеца на крака. Не че не бяхме чели, как полицията нощем е разстрелвала малки бездомници. Но пък тези бяха възрастни! После разбрахме, че така си спяли. Работят, работят, а вечер им е скъпо да вземат превоза до своя „фавел" (фавели - бедняшки гета, до които туристическата разход­ка с джип и охрана струва 45 долара, как ли пък няма да ида, и у нас си имаме „факултето"), затова се тръшват на тротоара. Камъните - топли, нощта - гореща, друго не им трябва.

След драматичното първо запозна­ване с града, което бе едва ли не на бегом, се прибрахме в охладнелите вече стаи и заспахме горчивия сън на хора, току що прозрели, че са похар­чили  напразно спестяванията  си...

Отгоре изглежда - все едно виждаш Рая 

Рио де Жанейро е най-красиво разположеният град в света. Бели небостъргачи, забодени като кокичета в лехичките между зелени купести планини, бавно се стичат към прекрасните заливи, поръ­бени със златния ситен пясък на плажовете Копакабана, Ипанема и Леблон. Лагуна с платноходки и двадесеткилометров мост, про­тегнат през океанските сини води, за да свърже двете части на града, самолети, които блестят в небето, вертолети, носещи в утробите си прехласнати туристи. И огромни птици, кръжащи като гигантски лястовици в часовете, когато още не е паднала звездната нощ. Край еднопосочни шест лентови булеварди зеленеят високи палми, а в капанчетата  край тях момичета и момчета с божествени тела пият със сламка изстуденото мляко на кокосо­вите орехи. Някъде в далечината, над цялата прелест на този земен рай, тридесет и шест метровият гранитен Христос от Корковадо е разперил ръце. Осемстотин метровата планинска ска­ла, върху която е стъпил, е негов естествен постамент. Христос се вижда отвсякъде. А стигнеш ли до него - ти виждаш навсякъде. Десет милионният Рио е в краката ти. Океанът е около него. Край челата на купестите планини минават облачета, сти­гат до теб, обгръщат те и за­минават. Огромни фикуси - ка­то стогодишни дъбове, растат малко по-надолу край линията на влакчето, с което си прис­тигнал. Тук всичко е направено от гранит и оникс. Както и самия град. Полускъпоценните камъни са навсякъде - в пос­тавките на чашите, в облицов­ките на фоайетата на престиж­ните хотели, по чантите, по обувките, по сувенирите. За да оцените още в началото цялата тази необикновеност, запомне­те моя съвет: пристигнете ли в Рио, тичайте веднага към хъл­ма Захарната глава, качете се с лифта на неговия 400-метров връх, погледнете града отвисоко, надалеко и във всички посоки. Оттам ната­тък всичко останало ще ви се стори като маловажна под­робност от пейзажа. Но из­вършете своя малък самосто­ятелен подвиг,  още преди да сте се срещнали с местната фирма - организатор на прес­тоя ви, за да не допуснете грешката, която допуснах аз.

Тук няма - „днес", всичко е - „утре”

Москович е името на чове­ка, който ще ни осигури различните там посещения. И най-важното, билетите за трите вечери на Карнавала. В сайта пишеше, че сър Москович притежава петата по големи­на в Бразилия туристическа фирма. В едностайния офис на съра обаче заварихме само ед­на секретарка, два компютъра и един телефон. Самият Мос­кович очевидно беше на по­викване. Тогава още не знаех, че за бразилците всичко е „маня­на", което значи - може и утре. Така че, човекът не бързаше да дойде. Накрая все пак купихме билетите само с двойна над­ценка. Но на другия ден сърът си изби парите, като продаде на следващата група заблуде­ни българи вместо по 120 по 140 долара същите места, в същия сектор, за същите дати. До края на престоя ни оба­че ядът ми към Москович мина, защото надцакването и времегубенето, което нарекох­ме помежду си „маняна", бе­ше вездесъщо. Беше национа­лен бразилски приоритет - ка­то футбола и карнавала. Животът течеше с онази бавност, каквато Маркес бе описал в „Сто години самота". Дори на заминаване ми се случи почти съ­щото: когато трябваше да пла­щам изпитото от заредения хотелски хладилник, тримата служители от рецепцията се потопиха е едни безкрайни из­числения. Аз в това време отидох на плаж, върнах се. Отидох до пристанището да видя най-големия пътнически кораб „Куин Мери 2", върнах се отново. А те изчисляваха и изчисляваха. Можеше да ста­не „маняна" и да изпусна са­молета. Ставаше дума за 12 реала в повече, които отгоре на всичко нямах нищо против да им дам. Заради тях изпус­нах   магазините   и   пазарувах сувенири от летището на седем пъти по-скъпа цена.

„Пакетирането'' на витрините – срещу народната любов

Денят, изгубен така без­славно в очакване на скапа­ната малка сметка за изпитото от мен, всъщност бе единственият ден от престоя ни, в който банките и магазините бяха напълно „отковани" - мо­жеш да обмениш пари, да купиш обувки, чанта (всичко от истинска кожа). Навярно мислиш, читателю мой, че съм сбъркала думата от гор­ния ред? Че вместо „отворе­ни", съм написала „откова­ни"? О, съвсем не! Прочети нататък: Това се случи в първия ни петък, вечерта. Разхождай­ки се по „Рио Бранко", с невярващи очи видяхме, че пред всички големи витрини са стоварени купища летви и работници издигат от тях не­що като залесителни пояси. Хотелската управа с гордост ни обясни, че от утре градът е затворен, закован, едва ли не зазидан, защото... започва карнавалът! Никой няма да работи. Няма да пазарува. Няма да спи. Всички ще иг­раят самба, ще свирят, ще пеят, ще се разхождат с мас­ки  и  костюмирани.

Нея нощ ме  събудиха музика   и   викове.   Море   от танцуващи хора се плискаше по „Рио Бранко" точ­но под прозорците ни. Платформи с високо­говорители, на които някогашните  сини митинги  в София  са бледо подобие, раздираха нощта. Едни групи бяха в живописни облекла. Други - полуголи. Трети - полуобле­чени. Но най-важното - под­скачащи.

Един карнавал гледал - друг го окрал

На другата сутрин ми разказаха, че двама съпрузи, от друга група, почувствали неудържимо желание да слязат долу и да се смесят с тълпата, за да изпитат тяло в тяло усещането за всенародно веселие. В един момент обаче мъ­жът усетил и нещо друго - чуж­до тяло в собствения си джоб. Оказало се, че това е пребъркващата го ръка на тъмен танцуващ бразилец. Нашене­цът стиснал грабливите пръс­ти, а пръстите стискали пор­тфейла му. И точно когато българинът бил близо до по­бедата в тази разновидност на канадската борба, танцуващи­ят самба напръскал очите му с пяна и избягал с трофея си. „Първият сноп падна” – както казваха някога по телевизията. Обещах си да бъда много внимателна.

И така под прозореца ни пет нощи народът вилнееше. Но витрините на „Рио Бран­ко" бяха заковани с два и половина метрови прегради и постоянно запокитваните празни бутилки от бира се удряха тъпо в дъските, без да счупят ни едно стъкло. На шестия ден улицата беше разкована и изглеждаше почти като нова.

Ние обаче не се смесихме с народа. А като тузари си поръчвахме такси (през то­зи период всички дънеха само на двойна тарифа) и стискайки нашите красиви гланцирани билети с маг­нитни ленти, всяка една от вечерите минавахме през три щателни проверки, където и папагал не можеше да прехвръкне. После получавахме рекламни кърпи, списания и презерва­тиви и час и половина по-рано от уреченото време ся­дахме върху амфитеатралните циментови стъпала на срав­нително евтиния ни сто и двадесет доларов сектор на Самбодрума.

Горе – вавилонско стълпотворение,
долу - ангелско дефиле

Валеше дъжд. Спираше. Веднага изсъхвахме. Пак ва­леше. Пак изсъхвахме. Сауна. Носачи с огромни кашони, пълни с кола и бира, преми­наваха през морето от хорски глави, както Мойсей е разцеп­вал Мъртво море. В началото се оглеждахме страхливо за фотоапаратите и камерите си, но около нас повечето бяха успокоително светлокожи. Имаше студенти, пристигнали от Европа барабар със спал­ните си чували, като щяха да си заминат сутринта направо оттук. На по-горните редове седяха и китайци, и мексикан­ци, и индианци. Някои гушкаха пеленачета. Но в момента, когато музиката по говорите­лите гръмваше, прожекторите образуваха свод над Самбодрума, а илюминациите затрещяваха  като  обезумели  картечници, всички скачаха прави и разкършваха снага в ритъма на самбата. В девет часа  вечерта дефилирането на школите започваше и оттам нататък нямаше да видите някой сед­нал в течение на осем часа.

Дефилето тръгваше от предния край. Отпред вървяха ръковод­ните кадри в дълъг строен ред. След тях бяха знаменос­ците. После - децата. Също както у нас на първомайските паради. Но прилика­та свършваше до момента, в който се задаваше платформата на съответната школа. Обикновено тя е тематично украсена  - посвещава се на мира, на цветята, на победата над робството, на вой­ната, на опазването на природа­та, на научните открития на ве­ка. И т.н. Огромни каширани фигури на коне, кучета, гла­диатори, гъсеници, тигри и пр. И всички движат очи и въртят гла­ви. А около тях, целите в паунови пера, в костюми, ко­ито създават илюзия за пре­ливащи се цветови вълни, със стилизирани маски, изработе­ни майсторски, разкошно и прецизно, с гънещи се тела в ритъма на гърмящата по мо­гъщите уредби самба, дефи­лират участниците в школите.

Голотата - по-красива и от най-красивите костюми

О, боже, та тя е чисто гола - тази на върха на платфор­мата! Тялото й е намазано с брокат, който хвърля искри. Бедрата й и изправените й гърди се люлеят в ритъма на барабаните. Върху главата си има диадема от пера. Нозете й са обути в сандали поне с десет сантиметрова платформа и двадесет сантиметрови токо­ве. Как се задържа върху тях? И   как   не   пада   от   високата

шест метра площадка?

Ето и другата, която танцува пред платформата. И тя е само по плът и по пера. И какви пера! И каква плът! Тук силикона сам Господ го е сложил. Няма нужда от пластичен хирург. И двете са като богини. Едната - съвсем черна. Другата - бяла като шведка. След това идва следващите танцуващи бедра. Отпред - малко брокат, отзад - нещо като прашки. Върху  зърната - залепена по една детелинка.  Върху косите - диадемата - като разперена паунова опашка. Публиката се дере, подскача. Дефилиращите се покланят и пак танцуват. Но зад тях приижда нова школа - леят се багри, цветова блясъци, пера, костюми. И ня­ма нещо да е посредствено, да е как да е. (Ами, цяла година само това правят - готвят се! Около един милион долара струват само костюмите и обучението на всяка школа. По време на карнавала обаче всичко се избива от билети, от реклами. По триста долара се предлага кос­тюмът - ако искаш да си го купиш   от   дадена школа   и  на дефилето да вървиш на опашката след нея.)

Има групи само с бели участни­ци. Има и само с черни тан­цьори. Трети са смесени. Как­то и самите бразилци - пред­ците им са били индианци, негри, францу­зи, португалци (официалният език тук е португалският).

А и този карнавал - и той е едно продължение на някогашните дионисиеви  тържества, и той е една вакханалия преди затишието на католическите пости. И по-точно бих казала – едно непостигнато от другите народи сътворяване на красо­та - само тук, в Рио! И само в този момент! Катарзис, по времето на който и най-бедният може да се почувства цар или ца­рица за една нощ. Нощта, в която той и неговата школа дефилират!

И се попитах: „Би ли живяла тук?"

Взирах се внимателно около себе -  какво от карнава­ла е пренесено в бита и ежедневието на този народ? Пъс­тротата на цветовете? Красо­тата на дрехите? Смелите цве­тови решения или стилната оригиналност на накитите? Бих казала - почти нищо! Бра­зилците - и бедни, и богати, ходят облечени в безцветни, ненатрапващи се дрехи. Няма шарени блузки (аз май бях единствена в моята одежда на големи червени рози, купена от Париж), няма оригинално изработени бижута по витрините (освен те­зи със скъпоценни камъни).

Може би единствено в при­готвянето на храната са пре­несли този артистизъм. В рес­торантите, в които можеш върху огромна чиния да пос­тавиш сто вида апетитни яс­тия и да платиш само според грамажа, гледката е като на цветен пазар. Вкус и красо­та! Предлагат и мусака, и боб, и тиквички, и патладжа­ни, и „шопска" салата, и прекрасни риби, и кралски скариди, и леки торти. Хап­нах даже плодово кисело мля­ко „Данон", досущ като у нас. Пих от чудесната им бира. Накрая се попитах - ако се наложи, би ли живяла в Рио? И си отговорих почти с – „да”.

Но когато на връщане ми­нах пак през Париж, се почув­ствах като блудната дъщеря, ко­ято се е завърнала най-после в уютния си, красив, премис­лен до всеки детайл, запом­нящ се с всяко кътче, дом. Това си беше Европа! Според мен – ге­ниално сътворената Европа! 

В София ежедневието ме погълна - все едно че никога не бях ходила никъде. Всеки ден нещо дребно ме караше да полагам огромни усилия, за да го преодолея. Напрегнатост и несигурност - и после хепи енд – ето с това си бях свикнала и явно, че колкото и парадоксално да звучи – ми действаше успокояващо.

ПРИКАЗКАТА, КОЯТО СБЪДВА ВСЯКА ГОДИНА ХИЛЯДИ МЕЧТИ - НА БЕДНЯЦИТЕ ОТ ФАВЕЛИТЕ - ДА СЕ ПРЕВЪРНАТ В ПРИНЦОВЕ И ПРИНЦЕСИ, ОБОЖАВАНИ И НОСЕНИ НА РЪЦЕ, АПЛОДИРАНИ И ОКЪПВАНИ ВЪВ ВЪЗТОРГ И ЛЮБОВ, А НА ЗРИТЕЛИТЕ – ДА ИЗЖИВЕЯТ НАЙ-ГОЛЯМОТО ПИРШЕСТВО ЗА ОЧИТЕ И ЕМОЦИИТЕ – КАРНАВАЛА НА САМБОДРУМА – ПРИКАЗКАТА ЗАПОЧНА ДНЕС, В РИО ДИ ЖАНЕЙРО. ЗА СЪЖАЛАНЕНИЕ, ТОЗИ ПЪТ - БЕЗ МЕН.