Парцаливото лято
си увива с чаршафи главата
и се сгушва пред прага на смълчаните
двори и къщи.
То е стара жена – и на сън за сина си
да плаче.
То е гола мечта – без пари
от гурбет да се връща.
Дали хляба си проси?
Или грамче поне от тревата –
да отпусне вълни над морето, на възли събрани,
с изсушени коси да развява байрак над житата.
И да чака хоро, кога мине оттук –
да се хване.
Преседя младостта,
без да види светлик във трънака.
Изтърва си камшика от гърба на коне оседлани.
Де що има каруца – се разчупи на две в камънака.
Полетяха конете към небето
с копита раздрани.
Всяко нещо – на две:
милостта, милостинята, края.
Ти си мислиш – вървиш, и летиш, през житейските Порти.
Всичко пука по шева. Не издържа, не диша, не трае.
И какво от това, че понякога
били сме горди.
Половината лято
си увива главата в чаршафа.
То е вече плашило. Тежък болник без сили да спори.
Другата половина… се изтръгва и в миг се понася
със едничко крило. И до смърт
за живота се бори.
Маргарита Мартинова